Защо ни е страх от закрилата на децата?
Като слуша и чете коментарите по повод Националната стратегия за детето, човек може да остане с впечатлението, че в България децата се възпитават единствено с шамари, дърпане на уши, наказване в ъгъла, извеждане на студа, за да се облекат по-бързо. Това изграждало характера им, но лошата държава иска да ни отнеме правото на родители да ги възпитаваме както намерим за добре. А на горещия телефон, на който деца могат да потъряст помощ от насилие, ги подтиквали към самоубийства.
„Закрила на детето“ значи отнемане на деца, а приемни родители ставали ромите, за да изкарват пари на гърба на бедните отрудени българи, които се борят сами да отгледат децата си. Появиха се твърдения, че вместо да подкрепя бедните родители, срещу сумата от 35 лева месечна помощ за отглеждане на дете (не за всички), държавата плаща по 700 лева на чужди хора, за да отглеждат насилствено отнетите от семействата им. Защо? Ами за да си решава проблемите с безработицата, или заради някакъв таен план за унищожение на нацията.
Правителството даде назад, спря обсъждането на проекта и обяви, че темата може да бъде продължена след изборите, когато страстите не са толкова нажежени. Темата обаче едва ли ще утихне след изборите.
Защото за българина най-святото нещо са децата му. И може в целия си живот да се е чувствал мачкан, но никой няма право да каже и дума за това, което става зад прага му. И няма да даде и косъм да падне от главата на децата му – само той може да ги скубе, защото това е негово право и задължение на родител. Той може и трябва да ги бие, защото него са го били и е станал човек. И никой няма право да му казва как да си гледа семейството...
Домът си е негова лична територия, неприкосновена, единствената, в която може да има думата след тежкия и изпълнен с унижения ден. Как така държавата ще праща социални работници да му будят децата, че да не отсъствали от училище? Че той, ако не може на децата си да разреши да не отидат един ден на училище, какво може? Ама кой ще ги пусне тия да влязат и да му оглеждат къщата? И защо държавата ще се бърка там, където не й е работата, вместо да увеличи социалните помощи? ...И още, и още...
Телесното наказание
Изречението, което предизвика вълна от протести и взрив в социалните мрежи е: „Въвеждане на пълна и изрична забрана за телесно наказание над деца, криминализиране на домашното насилие и въвеждане на ефективна работеща система за превенция, наблюдение и изпълнение на тези забрани“. Хората се притесниха от липсата на дефиниция за това какво е „телесно наказание” и излязоха да протестират. Защото „възпитателният шамар“ не е точно телесно наказание в масовото ни съзнание. Но е.
„На практика побоят, боят с пръчка, колан, юмруци и т.н., който се възприема като нещо погрешно и неприемливо от мнозинството българи, е приравнен с лекото пошляпване по памперса, което на практика не причинява болка, и със символичното подръпване на ухото. Което е абсурдно.
Представете си малко дете, което се протяга към ножа, опитва се да бръкне в контакта или си играе с копчетата на печката. Родителят го шляпа през ръчичката, след като детето не е реагирало на вербалните обяснения. Това телесно наказание ли е? Що за глупост е, за да смяташ, че е в интерес на детето да се пореже, вместо да бъде плеснато леко през ръката? Телесно наказание ли е да изведеш тръшкащо се дете от магазина, като го държиш за ръката, а то се дърпа в другата посока? Телесно наказание ли е да накажеш детето да стои право в ъгъла, когато е направило беля? Да го изкараш за минута на балкона, когато не иска да се облича, за да види колко студено е всъщност навън? Да го накажеш да стои само в стаята си 5 мин.? Всички тези възпитателни практики засягат в някаква степен тялото на детето. Телесни наказания ли са? Стратегията мълчи по въпроса. Не казва къде минава границата на забраненото и позволеното физическо взаимодействие. Може утре някой да реши, че гъделичкате детето си твърде дълго и то само привидно се забавлява, а всъщност го измъчвате.“, пита в страницата за обществени консултации, където е качен проектът на стратегията Христина Иванова. Това мнение донякъде илюстрира масовите страхове, защото описаните възпитателни методи, се използват широко. Но стратегията няма предвид точно тези проблеми.
Приемната грижа
От социалното министерство няколко пъти заявиха, че целта на стратегията е грижа за децата, а не отнемането им от родителите, но това за момента не успокоява обществото.
Под грижа за децата се разбира осигуряването на възможност за израстване в любяща среда, подкрепа на семействата да отглеждат децата си и осигуряване на семейна грижа за децата, които са изоставени от родителите си. Но дълги години държавата се проваля в подкрепата си към семействата, а хората сравняват нищожните детски надбавки със заплатата на приемните родители – така първосигнално и без много да четат.
Иначе, само през миналата година в родилния дом са били изоставени 441 деца. Общо 1733 са случаите с изоставени деца, по които са работили социалните работници, а в семействата им са били върнати 915 деца. Това би трябвало да означава, че тези семейства са получили някаква подкрепа да осигурят на децата си нормални условия за отглеждането им – поне според буквата на нормативните документи. Числото, което най-много би притеснило противниците на стратегията е 713 – толкова са изведените от семействата си деца, които обаче са били настанени при близки и роднини. В общия случай в приемни семейства отиват деца, за които наистина няма кой да се погрижи от близкия кръг на роднините. И смисълът на „професионалната“ семейна грижа е да даде условия за пълноценно израстване и щастливо детство.
Ето какво написа Александър Миланов от Националната асоциация за приемна грижа, илюстрирайки думите си със снимка на детско креватче от дом за изоставени деца: „Това, което виждате, не е обикновено детско легло. Това е креват на страданието и болката и на всекидневното отчаяние, безпомощност и смазваща нужда да бъдеш спасен. Вдлъбнатините не са следи от времето, а от детски зъби. Това детско легло е от дом за изоставени бебета и в него са отгледани много изоставени новородени. Които като станат достатъчно високи, започват да гризат кошарата. Животински. В търсене на внимание и грижа. И в нуждата да бъдат измъкнати от ада на повтарящото се нещастие. И друго правят “домските” бебета - блъскат главите си, клатят се, пищят, докато разберат, че плачът им няма значение. Вече почти няма бебета, които отиват в домове, гледат ги приемни родители. Стъпка към човечността. Другият път като решите, че няма нужда от дългосрочен план за закрила на децата, вижте тая снимка. И като хвърлите камък срещу приемен родител, помислете. Вижте следите от зъби”.
По повод опасенията, че зад приемната грижа стоят опитите на държавата да отнема деца, ще припомня два случая, които ме разтърсиха. Седемгодишно момиченце със сърдечно заболяване почина в болницата само, защото семейството му го изостави – не можели да се погрижат за него. Детето не искаше пари, а обич. Подобна беше съдбата на малкия Мустафа, който си отиде от онкологично заболяване - далеч от семейството си. Но се намериха приемни родители, които да му дадат прегъдка в последните му дни.
Знаете ли какво е да дадеш обич на умиращо дете? Или на дете, за което знаеш, че ще бъде осиновено, когато ти се пребориш със страховете му? За това се иска голямо сърце. И огромно търпение. Каквото впрочем ни е нужно, за да обичаме и възпитаваме и собствените си деца - търпение, обич и постоянство в правилата. Без шамарчета и крясъци, колкото и да ни е трудно.
Всъщност, ако прочетем стратегията, няма да намерим нещо притеснително. Най-малкото защото държавата няма ресурса да отнема деца заради "шамарчета". Но лично според мен забраната на телесното наказание си е съвсем на мястото. Защото то показва безсилието ни като родители. А безсилието ражда насилие.
Вижте още:
Ключови думи:
телесно наказание, бой, възпитание, родители, деца, стратегия за закрила на детето, ДАЗД, МТСП, приемна грижа
