Кошмарът на всяка майка – как да накараме детето да разбере, че ние определяме правилата без да смачкаме личността му

Това е периодът, в който всяка майка се чувства напълно неспособна да овладее детските пристъпи, започва да се съмнява в собствените си действия и се чуди ще успее ли някога да накара доскоро усмихнатият и послушен малък човек някога отново да бъде добричък.

Между 2-рата и 3-тата си година детето започва да осъзнава, че е отделна личност. И тази току-що открита личност има собстевна воля, която упорито тренира.

Най-нормалният начин тази личност да заяви на света, че е отделна личност, е съпротивата, обяснява психологът Людмил Стефанов. Затова доброто доскоро бебе изведнъж се превръща в яростен опозиционер, който отговаря с „не“ дори на въпроса – баничка или пържени филии.

Въргаля се по земята с крясъци

Никога няма да забравя този период. Дотогава синът ми беше кротък до такава степен, че понякога се притеснявах, защото отстъпвяше всяка своя играчка на остаалите деца на площадката. Но на около 2,5 години започна такова тръшкане, че дори съм се притеснявала дали някой съсед няма да извика полиция със съмнения за тормоз.

Неистовото пищене, съпроводено с вългаляне по земята, беше за всичко – на тръгване от детската площадка, на път към яслата, за това да минем по тази, а не по онази страна страна на тротоара, в магазините...Имаше моменти, в които се чувствах напълно безпомощна и разкъсвана между желанието да се наложа и желанието да угодя, само и само отново да имам послушно дете.

Всъщност, и двата подхода са грешни. Грешно е да налагаме волята си на по-силни. Грешно е и да оставим детето да ни се качи на главата и да танцува отгоре. И всяка майка трябва сама да намери баланса, така че да успее да проведе диалог. Което обаче в този период е практически невъзможно.

Нещата не се постигат с рев

В един от магазините в квартала са ни запомнили добре и до ден-днешен са убедени, че съм лоша майка – защото не угаждам на детето при всяко тръшкане.

Сина ми беше научен да влиза там с баба си и дълго да рови из нещата докато си избере нещо, което да му бъде купено. И това трябваше да се случва при всяко минаване покрай въпросния магазин. В моята логика обаче, дори да можех да си го позволя, не беше (и наистина не е) правилно да купувам играчка всеки ден. Смятах, че детето трябва да осъзнае това и да се научи да цени вещите си, да ги пази и едновременно с това да разбере, че аз съм родителят и аз определям правилата.

Затова и съм пробвала какво ли не, за да се преборя с тръшкането пред магазина, и трябва да призная, че е имало и случаи, в които не съм издържала и съм угаждала. Накрая обаче просто реших да го оставя да реве докато разбере, че няма да стане на неговото. Само майка, която е била в тази ситуация, може да разбере ужаса от това да стоиш 20 минути на улицата и да се опитваш да запазиш спокойствие, докато то лежи на тротоара и го чуват на няколко преки разстояние. Дори и да не се събере любопитна тълпа, със сигурност срещаш учудените или обвиняващи погледи на минувачите. И чуваш лелките от магазина, които мърморят „Горкото дете...“.

Но няма да забравя първият път, в който детето разбра, че нещата не се постигат с рев. Оттам нататък имаше още много случки докато „затвърдим“ правилото, че нещата не се постигат с рев, а с разговор. И много търпение, но бавно започна да се получава.

Детето просто иска вниманието ни

„Когато детето иска да види някоя играчка в магазина, която вие не можете, или не искате да купите, спрете се да я разгледате заедно с него, поиграйте заедно и след това му отвлечете вниманието към следваща цел – например, че е време за вечеря“, съветва психологът Людмил Стефанов. Той обяснява, че колкото и да иска играчката, детето всъщност отправя друго, много по-важно послание – иска нашето внимание. Така играчката може и да не бъде купена, но детето ще е доволно, защото ще е получило своите пет минути преживяване с мама.

В тази възраст най-важно е да позволим на детето да отстоява себе си, тоест да има своето пространство, в което да взима решения за себе си. Защото то току-що е осъзнало своя „аз“ и трябва да бъде научено да го управлява. „Аз-ът“ се тренира като се разграничава от родителя. А какъв по-ясен начин да го направиш от съпротивата? И от възможността сам да избираш.

Дайте му пространство

Затова трябва да даваме на детето възможности за избори, разбира се, в неговите детски възможности. Какво да правим обаче, когато на въпроса „Баничка или пържена филийска искаш“ получим отговор „не“? Просто питаме „А ти какво искаш“, съветва прихологът.

И другият подход, който обаче ще започне да върши работа след като успеем да овладеем опълченските пристъпи, е да кажем „На твоята възраст и аз бях същият“. Според Стефанов това има почти вълшебен ефект върху децата и работи във всякакви трудни ситуации като например безполезните ни опити да накараме сутрин малкия човек да се облече, за да отиде на детска градина.

Детският пубертет е период, първата сериозна криза, но ще отмине. Той обаче е много важен за оформянето на нашите отношения с детето – да покажем, че ние сме родителите, които определят правилата, но в същото време се вслушваме в желанията и нуждите на малката личност. И да начертаем едни много тънки, почти невидими граници, в които детският „Аз“ да има собствената си изява – насочван от нас.