„Не знаех какво щях да правя в театрална група, защото театърът винаги съм го свързвала с говор, но въпреки това отидох и това промени живота ми“

Анжела Пенчева доказва, че когато искаш да учиш нови неща и да живееш пълноценно, нищо не може да те спре – нито това, че си прикован в инвалидна количка, нито средата, често недостъпна за хората с двигателни проблеми. Тя страда от детска церебрална парализа и състоянието й е такова, че хората трудно я разбират, когато говори. Днес обаче Анжела завършва девети клас, благодарение на програмата ”Контрол с поглед„ и играе в театъра. Анжела е пример за силен дух, който не се спира пред нищо, за да следва мечтите си и ние сме щастливи, че се съгласи да ни разкаже за себе си.

- Разкажете за себе си. Как минава един ваш ден?

- Здравейте, казвам се Анжела Пенчева на 50 години съм и от раждането си съм с детска церебрална парализа. Сутрин ставам различно рано , ако ще имам уроци, или ще ходя на рехабилитация. Майка ме вдига към 7-8 часа. След закуска сядам на компютъра, за да си проверя пощата, Фейсбук и през това време работи телевизора, защото обичам да съм информирана. Ако трябва да отида на гимнастика, след закуска и малко „сърфиране“ в интернет тръгваме с майка, с колите на общината. Добре, че са те, колкото и да са малко (общо 8 за цяла София), иначе не знам какво щях да правя. Е, вярно, че има градски транспорт достъпен за инвалидни колички, но със специализиран е по-удобно за хора, като мен, с възрастни родители, защото те не могат да ни качват в автобусите или рейсовете. Като се приберем, обядвам и лягам да си почивам. Гледам сериалите, ако имам уроци, пак сядам на компютъра, докато чакам учителите. Така идва вечерта, вечеряме и след това пак сядам пред компютъра , където проверявам Фейсбук или влизам в някой сайт за запознанства да си опитам късмета, после лягам, включваме телевизора и след 23,30 ч. заспивам. През топлите дни излизам с майка на разходка из „Люлин“, или до центъра, с метрото, което много обичам, защото така се чувствам като всички хора, които нямат бариери да ходят навсякъде където пожелаят.

- По какъв начин се промени ежедневието Ви след ползването на технологията "Контрол с поглед"?

- Когато започнах да пиша на компютър, аз си мечтаех за устройство, което да пише вместо мен. Тогава не знаех, че някога ще имам такава възможност и сега съм много щастлива, че мечтата ми се сбъдна. Преди да ползвам устройството вкъщи, когато дойде човек на гости и ме пита нещо, на мен ми беше много трудно да отговарям. Хората, които не ме разбираха, оставаха с впечатлението, че съм умствено изостанала, или поне така си мислех. Това страшно много ме тормозеше, защото не можех нищо да направя. Докато сега, вече ползвам това устройство и мога да имам и асансьор, закрепен на балкона на стаята ми, за да излизам по-лесно навън. Веднъж беше дошъл техник да го поправя и като видя, че пиша по този начин, ме попита откъде е и аз веднага му отговорих. Сега продължавам образованието си, което прекъснах преди години и това устройство ми е в голяма полза за контакта с учителите. Когато ми задават въпроси, аз веднага отговарям, без да се налага да ме чакат и изобщо отговарям на хората, които идват на гости без никакво затруднение.

- Какви са възможностите, които виждате в момента пред себе си? Какво ви дава театъра?

- Преди 20-25 години в София се създаде център ”Независим живот” за хората с увреждания, където организираха най-различни групи, разделени по интереси и аз, естествено, участвах почти във всички. Веднъж получих по пощата писмо. Бяха организирали театрална група за хора с увреждания. В нея можеха да участват тези, които са писали стихотворения, разкази и т.н. Фактът, че пиша, беше основното, което ме накара да се включа и аз. Макар че, честно казано, не знаех какво щях да правя в такава театрална група, защото театърът винаги съм го свързвала с говор, а моят беше проблемен и все още е така. Но въпреки това реших да отида на първата среща, за да не стоя сама вкъщи. Без да знам, с тези мои мисли аз неволно промених начина си на живот. Разбира се, не съвсем, понеже моят живот не може да има кой знае колко големи промени, но все пак си намерих ново занимание. Както знаете от книгата ("Моят живот. Да имаш ляв палец" - бел. ред), родителите ми са мислели, че ще стана балерина, тъй като съм стъпвала на пръсти. Е, вярно, балерина не можах да стана, по обясними причини, но други възможности ми се откриха.

Знам, че ще прозвучи като клише, но фактът си е факт и оттогава се влюбих в театъра. Никога през живота си не съм мислила, че ще правя изобщо нещо, а театър още по-малко. Но човек никога не си знае съдбата, а аз мога да кажа, че съм благодарна на моята. И така, съвсем случайно разбрах една истина, която никога нямаше да зная, ако не бях опитала поне веднъж. А именно, че театърът ми позволява да се чувствам свободна и щастлива, че сама мога да върша нещо, без никой да ми помага. Това е много важно за мен, защото то се вижда от много хора, които не вярват, че аз мога. И винаги оттогава когато имам това щастие, аз се чувствам на седмото небе.

- За какво мечтаете?

- Желая много да си намеря приятел, защото е много е трудно за човек в моето състояние да мисли за бъдещето, когато е сам…

Още от поредицата: 

Скритите успехи: Деница, която извоюва данъчни облекчения за хората с увреждания 

Скритите успехи: Севлиевец се пребори за достъпна среда в града си

Скритите успехи: Когато музиката е в сърцето