Свобода, Отговорност, Справедливост, Израстване, Любов

Свободата да се учиш от мечтите си

Неделя, 28 Януари 2018 / Българи от ново време
1284
  • Дарина Христова
  • Дарина Христова
1 / 2

 

Дарина Христова разказва за архитектурата и сдружение „Мещра“, което работи за запазването на културните паметници и старите строителни занаяти

 

Дарина Христова е на 33 години от Добрич. Тя сбъдва детската си мечта да стане архитект. Реализира се успешно, но въпреки това чувства, че нещо липсва в живота й. На 30 години осъзнава, че липсващото парченце в дните й е изкуството, прави прелом в живота си, напуска работата си, като архитект и се захваща с уеб дизайн, рисуване (поп арт портрети) и възстановяване на стари сгради. Разговаряме с нея за новото начало, любовта към традициите, за нещата, в които има смисъл и за мечтите за един по-добър свят, който зависи от всички нас.

 

 

– Какво дете бяхте? Имаше ли нещо в детството, което подсказваше, че ще станете архитект или че ще правите нещо от това, с което се занимавате в момента?

 

Като малка бях тихо и кротко дете, малко отвеяно, но обичливо. Обичах да рисувам и всичките ми тетрадки бяха изрисувани – когато не ми беше интересно в училище, просто си драсках някакви картинки. А гледането на анимационни филми беше едно от най-любимите ми занимания в свободното време.

Изкуството винаги ме е вълнувало и винаги съм чувствала, че ще се занимавам с нещо творческо. Доста дълго не знаех какво точно искам, но в 10 клас се записах на уроци по рисуване и оттам започна всичко. Реших, че архитектурата е перфектната работа за мен по цял ден рисуваш, създаваш сгради и просто постоянно твориш. Много се запалих, започнах да рисувам активно, да решавам задачи. Беше наистина много труден, но и много хубав период в живота ми. Имах голяма цел, бързо се развивах и след две години започнах да уча архитектура.


- Защо избрахте архитектурата за своя професия?

 

Архитектурата просто се случи в моя живот. В тогавашните ми детски и наивни представи тя представляваше съчетание на две мои любими неща: рисуването и математиката. Представях си как моите сгради ще оформят градското пространство, как хората ще минават около тях и ще ги харесват, как ще живеят в тях, ще се чувстват комфортно, как ще се обичат, ще се срещат и се разделят. А аз, създателят, ще съм някъде там, незнаен и непознат за повечето хора. Но вече продължаващ да твори нещо друго.

 

- Кога и защо решихте, че имате нужда от промяна? Струваше ли си риска да напуснете работа и да се впуснете в нови предизвикателства?

 

Когато бях на 27, работех в архитектурно бюро; взех си печата за пълна проектантска правоспособност и сбъднах една от най-големите си детски мечти – бях архитект Дарина Христова и това вече беше факт. Но вече не бях щастлива от това, защото се чувствах като затворник. Трябваше да работя 5 дни в седмицата, по доста повече от 8 часа, но най-лошото беше, че рядко се налагаше да проявявам творчество. Имаше и много разправии, всичко се случваше със сериозни връзки, със суперголяма несигурност дали ще имаш работа утре, независимо от полаганите усилия. Но най-страшното беше, че бях просто изпълнител на чуждата воля, служител без право на глас. Няколко от проектите, по които работихме, се провалиха и трудът ни просто замина в коша за боклук. Получавах незадоволителна заплата и накрая бях абсолютно демотивирана да работя.

Междувременно с приятели архитекти създадохмеМещра – традиционни знания и занаяти”. Това е сдружение, с което популяризираме значението, важността и отношението към сградитепаметници на културата. Направихме редица обучения, работилници и изложби в с. Долен, Странджа, в Етнографски музейЕтър и в София. Това определено ме вдъхнови, защото правех нещо интересно, различно, полезно за обществото, за културата и за хората; беше нещо в което виждах смисъл.

 

 

- Кое беше най-трудното решение, което сте взимала досега?

 

Най-трудно беше да рискувам и да поема по съвсем различен и незнаен път. Но имах огромна нужда от промяна. Когато я направих за първи път, сгреших. Направих още много промени в живота ми и продължавам да греша и да се уча постоянно. Сега продължавам да пробвам и да се движа напред, защото, независимо от всичко, се чуствам свободна. Постоянно измислям нови неща, уча, срещам се с уникални хора, които в предишния ми живот нямаше как да срещна.

 

 

 

- Откъде идва увлечението ви по традиционните занаяти? Какво правите в сдружение "Мещра – традиционни знания и занаяти”?

 

Увлечението ми идва още от студентските години. Много ходих с приятели по нашите планини зелени, обикаляхме по малките села и къщите в тях винаги са ми били особено интересни и привлекателни. Строителството с естествени материали също ме е привличало много. Според мен животът в тези къщи е много по-здравословен и комфортен за хората, щадящ природата и създаващ истински уют.

Винаги ми е било много красиво, уютно и спокойно в тези селца.

В Мещрасме група архитекти, които искат да променят и създадат съзнание за ценността и важността на архитектурните паметници, за правилното им поддържане и експлоатиране. Също така искаме да популяризираме старите строителни занаяти, както и други занаяти, които, за съжаление, са на изчезване.

 

 

 

- Представете си, че пред Вас има едно голямо, бяло платно, разделено на три периода, и трябва да изобразите България. С какви картини ще изобразите миналото, настоящето и бъдещето?

 

Започвам с миналото- социализма, когато всички са живели под строя, хората са нямали право на глас, на мнение, нямали са възможности да пътуват. Имало е единствено сигурност и яснота какво кога ще им се случи. Строяло се е много, за архитектите е било прекрасно време – строили са се големи сгради на културата, обществени сгради, спортни съоръжения, огромни жилищни комплекси, инфраструктурни съоръжения. Архитектурните бюра са били огромни колективи от всички специалисти и се е творяло много - сградите са били много обмислени и стриктно изпълнени, смислени разпределения и гениално планирано градоустройство. Естествено, в духа на времето, но точно в този период се появяват грандиозни шедьоври, за които днес можем само да мечтаем.

Настоящето е един голям хаос, всеки хваща някакво парче, притиска проектантите да въплътят нереалните им желания и го построяват по потресаващ начин. Няма планиране и стратегия за развитие на градовете, за изграждане на културни центрове. Паметниците се подпалват, за да освободят място за поредната инвестиционна прищявка. Има неадекватна конкуренция, строи се по количествено-стойностни сметки. Опита и вкуса нямат никакво значение.

За бъдещето се надявам всичко това да се успокои и подреди по логичен вдъхновяващ и културно-стойностен ред. Ценността на паметниците на културата да се повиши, защото мисля, че държава без история и идентичност не е държава. Това е нашето голямо богатство с което можем да се открояваме заедно с другите европейски държави, които правят сериозен бизнес с архитектурните си паметници. Първото което виждаме като стъпим на нова територия е архитектурата, тя е най- големия показател за културата и обществото.

 

 

- Какви са цветовете на личния ви свят?

 

Личният ми свят е семпло шарен като есенния килим, в топла гама е, с наситени пастелни цветове – аз го ассоциирам със силни, истински и дълбоки чувства, с творческата енергия и с любовта. Точно поради тази причина реших да завия на 180 градуса и да правя индивидуални комплекти за картини, които носят емоции и показват чувства; картини, с които всеки може да се почувства творец, без да може да рисува; картини, които рисуваме сами, с любимия, със семейството, с приятелите или с колегите на работа. Те са като чувствата, които ние изпитваме, но търсим всевъзможни начини да ги изобразим и покажем.

Това за мен е шарено и вдъхновяващо. Всеки от нас има поне няколко човека, на които иска да каже: „обичам те, ти си важен за мен, благодаря ти за всичко. С моите картини това става лесно и забавно. Те са интересно предложение към хората да изразят своите чувства, като едновременно с това се забавляват и творят заедно.

 

- Кое е това, което все още не се е случило в живота Ви, но го очаквате с нетърпение?

 

Много са нещата, които чакам с нетърпение, няма как да говоря за всички.

В момента развивам бранда на моите попарт портрети в България и искам да е разпознаваем, търсен и най-вече оценен.

Другите неща, които искам в чисто личен план, съм ги споделила с близки приятели и роднини, и чакам с нетърпение да ми се случат.





Добави коментар


Добави
Loading ...

Автор

повече за автора

Ключови думи:

Дарина Христова, сдружение Мещра, традиционни занаяти, строителство, архитектура, паметници на културата, сгради

StreetInside

Как да активираме епифизата

Понеделник, 13 Март 2017 / На предела
Древните хора са вярвали, че чрез нея се приемат и предават телепатични мисли и образи     За да можем да навлезем в най-дълбоките състояния на интуицията и духовно просветление, е необходимо да отключим и активираме епифизната си жлеза. Често наричана от древните култури и мистиц [...]

Чуйте себе си

Събота, 01 Октомври 2016 / Към себе си
Позволете си да се радвате безусловно, без тази радост да зависи от нещата около вас    Намираме Цвета да провежда час по йога с няколко души на тревата в Градската градина в София. Всички те изпълняват с интерес заръките й и йога упражнения, които на пръв поглед изглеждат непосилн [...]