Свобода, Отговорност, Справедливост, Израстване, Любов

Противопоставянето – 10 ноември 1989 г.

Петък, 10 Ноември 2017 / Общество
90
  • На 10 ноември 1989 година на пленум на Централния комитет на БКП е освободен от поста генералният секретар на партията Тодор Живков

Съпротивата срещу Тодор Живков започва 30 години преди преврата срещу него

 

10 ноември 1989 г. слага край на тоталитарните отношения и слага начало на демократичните промени. На тази дата след преврат на партийната върхушка е свален от власт Тодор Живков - и на пленум на Централния комитет на БКП той е освободен от поста генерален секретар на партията след 33 години еднолично управление.

Промените в бившия комунистически блок започнаха с идването на власт в Съветския съюз на Михаил Горбачов, който започва процес на перестройка. Ден преди свалянето на Живков в Германия е съборена Берлинската стена.

Искането за оставка е организирано от члена на Политбюро Петър Младенов и кандидат-члена Андрей Луканов. Пленумът предлага на Народното събрание да освободи Живков и от поста председател на Държавния съвет на Народна република България. На 17 ноември, при първото заседание на Народното събрание след пленума, предавано пряко по телевизията, Петър Младенов е избран за председател на Държавния съвет. Парламентът премахва от Наказателния кодекс текстовете, криминализиращи критиката към правителството. БКП се отказва от еднопартийния модел на управление месец по-късно - на 11-13 декември Централният комитет взема решения за курс към парламентарна демокрация и предлага отмяна на член 1 от Конституцията, регламентиращ монопола на партията върху властта. Народното събрание гласува отмяната на 15 януари 1990 г. През месец юни 1990 година в България се провеждат и първите многопартийни парламентарни избори в България.
Противопоставянето обаче започва 30 години по-рано, разказва в книгата си „Противопоставянето“ проф. Димитър Иванов, известен като началник на Шести отдел („Корупция и контрол на структурите на МВР и БКП“) в Шесто управление на Държавна сигурност. „Моето желание е да направя известни фактите, било чрез личната си осведоменост като непосредствен наблюдател и с помощта на безспорни документи, или като дам думата на участници в тези събития независимо от коя страна на „барикадата“ са стояли: дали са „живковисти“, или хора, противопоставили се на живковизма; дали са от управляващата номенклатурна класа в „реалното социалистическо общество“, или като радетели на „съвременното демократично парламентарно общество“ са били противници на тоталитарната държава», разказва той в предговора на книгата.

 

Според него политическото противопоставяне в България до 1989 г. не е хомогенно движение, а сложен комплекс от разнородни течения. 

Едната група критикува възприетия модел на социализма в страната. Макар че и тя говори за „деформации“, от анализа става ясно, че тя оспорва същностни черти на пренесения от СССР социалистически модел, особено в областта на отношенията на собственост. Премахването на критикуваните явления означаваше по същество подмяна на системата с друг социалистически модел. Следователно критиката на тези първи дисиденти беше насочена срещу „фабричния дефект“ на социалистическия модел, възприет в СССР и цялата социалистическа общност. Тя настояваше за радикални промени в системата.

Втората група се бори срещу личната власт на Тодор Живков и неговото обкръжение. Тяхната борба е насочена не към разширяване на демокрацията, а към връщане при неподправените стандарти на марксистко-ленинската теория за диктатура на пролетариата.

Тези две групи са вътрешнопартийна опозиция.

Третата група на политическото противопоставяне води борба за човешки права, за демокрация, за екология и устойчиво развитие. Сред някои от участниците има и антикомунистически настроения, тенденция към реставрация на капитализма, за да се „възстанови естественият ход на историята“.

Четвъртата група е различна, това е „турската съпротива“. Тя не е нито част от борбата срещу възприетия модел на социализма, нито срещу отделни деформации на модела. Не носи нито антисоциалистически, нито просоциалистически характер, а е насочена срещу нарушаването на изконните човешки права на турското население в страната – право на име, вяра, майчин език, разказва Димитър Иванов.

 

* * *

 

В Защита на принципите на социализма

Глава първа от "Противопоставянето" 

 

Ще изминат близо три десетилетия от „писмото на седморката“ с дата 1 юни 1960 г. до членовете на ЦК на БКП, ще се проведе тъй дълго очакваният и толкова „старателно“ подготвен пленум на ЦК на БКП от 10 ноември 1989 г.; ще се вдигне завесата над „засекретеното минало“ и ще станат известни събития и имена на лица, участвали в тях, обявявани дотогава като участници в „заговори“, в „антипартийна дейност“, в ревизионистични, „антисъветски“, „маоистки“, „прокитайски“ и какви ли не още групи, греховността на които всъщност е противопоставяне срещу започналите още в края на 50-те и началото на 60-те години деформации в партийния и обществено-политическия живот. И същите властимащи, които се бяха разпоредили органите за сигурност и „независимата“ съдебна власт да „вземат съответните мерки“, два месеца след ноемврийския пленум през 1989 г. ще се дистанцират от „миналото си“ и ще декларират: „Борбата, която са водили срещу новите отрицателни явления, допускани от тогавашното ръководство на БКП начело с Тодор Живков, демагогията, корупцията, лъжата, занемарената социална сфера, е изцяло обоснована, не подлежи на някакво съмнение и заслужава най-висока оценка... целта не е била промяната на обществения строй, а извършване на персонална промяна в партийното и държавното ръководство, сваляне на Тодор Живков и отстраняване на зараждалите се деформации в партията и в страната“. 

Преди, любезни читателю, да се запознаеш с редове от спомените на участниците в тези събития, трябва да ти напомня, че мемоарите не могат да не бъдат субективни. Ето защо аз съм се стремял да ти предоставя и документалистика.

Що се отнася до становището на пишещия тези редове, той вече го е изразил: „Но каквито и да са мотивите, каквато и да е дейността на тези хора, те представляват част от новата история на българската държава и на българския политически живот, поради което заслужават да станат широко обществено достояние».

 

Първите

 

Те стават известни и ще останат в историята на „противопоставянето“ (първа открита проява срещу курса на Тодор Живков и най-близкото му обкръжение) с писмото си до ЦК на Българската комунистическа партия от 1 юни 1960 г. 

Кой какъв беше в „седморката“ (групата на Куфарджиев)?

Никола Куфарджиев – антифашист, политзатворник, концлагерист, партизанин; 1960 г. – секретар на ЦС на профсъюзите.

Веселин Дашин – антифашист, концлагерист; 1960 г. – журналист, общественик.

Георги Милев – антифашист, концлагерист; 1960 г. – журналист, общественик.

Бенжамен Варон – антифашист, политзатворник; 1960 г. – ръководител на катедра по политическа икономия във ВФСИ – Свищов, доцент, к. ик. н.

Христо Проданов – антифашист, партизанин; 1960 г. – стопански деятел, общественик.

Илия Гатев – антифашист, партизанин, о. з. полковник.

Иван Дионисиев – антифашист, политзатворник; 1960 г. – стопански деятел, общественик.

С какво те не бяха съгласни още тогава – 30 години преди пленума на ЦК на БКП от 10 ноември 1989 г.?

 

 

До членовете на ЦК на БКП

Към Вас се обръщат група членове на БКП – демократи, разтревожени от насоките на развитието на социализма в нашата страна.

С борбата за социализъм хората отдавна свързват своите надежди и мечти за освобождаването на труда и на човечеството от икономическото и политическото потисничество и несигурност, за достоен и справедлив човешки живот. Така ли е сега у нас?

Деформирани са отношенията на собственост!

В промишлеността национализацията създаде собственост върху средствата на производство, която вместо на трудещите се, принадлежи на държавата и с нея се разпорежда по същество висшата бюрокрация. Трудовите колективи са лишени от реално участие в решаването на производствените, инвестиционните и разпределителните въпроси на предприятията. Работниците се оказаха експроприирани и измамени.

На село кооперативните стопанства бързо се превръщат в своеобразни държавни организации с всички недостатъци на държавните индустриални предприятия. Селяните се подлагат също на експроприация.

Израждат се занаятчийските и потребителските кооперации, които са самодейни организации, а също се превръщат в държавни и подчинени на държавата.

В такава обстановка висшата държавна и партийна бюрокрация неизбежно стават фактически единствен и пълновластен разпоредител с всички средства за производство, в техен реален собственик. Тоталната държавна експроприация изисква и тотално, централизирано ръководство и планиране с присъщата си дебалансираност. Тази оценка не се променя от принудителните опити в последно време за прехвърляне на част от управленските функции на народното стопанство върху местните органи.

При такъв модел на бюрократичен държавен социализъм мотивите за ефективен труд силно спадат. Остава голата и безсилна административна принуда.

Очакваните предимства на социализма в развитието на производителните сили, на благоденствието на народа не могат да се проявят и реализират.

Изправено пред невъзможността да се използват специфични социалистически фактори за напредък, партийното ръководство започна да залага на авантюризма, на уж възможното скокообразно излизане от задънената улица. Тодор Живков декретира с нищо необосновани свръх високи задачи за бързо неколкократно увеличаване на промишленото и земеделското производство, обещавайки още утре благосъстояние.

Неправилно се форсира кооперирането на планинските и полупланинските райони, което вместо до подобрение ще доведе до по-нататъшно влошаване на положението в селското стопанство. Двегодишният опит вече потвърди фалита и на скока, и на ускореното коопериране в балканските райони. Но Тодор Живков не се отказва от поетия път, което говори, че повежда ЦК на БКП по опасни и безотговорни авантюри при уреждане съдбините на нацията и социализма.

Деформации настъпват и в политическата област

Под предлог за опазване на гражданския мир в България, недопускане на унгарски или полски събития у нас Тодор Живков npoдължава атаката си срещу прокламираната през април 1950 г. демокрация в партията и обществото, преследва и отстранява всички свои възможни съперници с различни от неговите идеи и възгледи за развитието. Отдавна напълно са блокирани тенденциите, родени на XX конгрес на КПСС, на практика е изоставена борбата срещу култа към личността и свързаните с него система и извращения на законността.

В партията и страната се издига призракът на реставрацията, на неконтролирания диктат на шепа хора, на личната власт, призракът на беззаконията и укриваните престъпления. Но трябва да запомним, че днес вече никакви външни фактори не могат нито да обяснят, нито да оправдаят новите деформации, новите беззакония, новите престъпления.

В страната и в партията назряват условия за необратими деформации и трайни икономически затруднения. Натрупаха се достатъчно доказателства, че социализмът се изражда в своята карикатура.

Нашето поколение може да стане виновникът за погубване на надеждите на нашия народ и на милиони хора по целия свят за социализма като хуманна и демократична алтернатива на капитализма. Страх е сковал страната и партията. Стават доминиращи двуличието и двойственият живот на хората. Деградира и се дехуманизира моралът в нашите отношения.

Нищо в историята не е фатално предопределено, в това число, нито победата на социализма, нито неговата гибел. Какво ще правим ние: ще станем ли гробокопачи на най-великия идеал на човечеството, или ще вземем в ръцете си грижата за неговото прочистване и възраждане. Вие, ние, всички трябва да изберем!

Ние се надяваме и вярваме, че в Централния комитет има достатъчно смели и честни хора, които ще разберат нашата тревога и ще се обединят, за да тръгнем по спасителния път на обновлението, докато все още не е погубено всичко. Обсъдете критично дейността на такива дейци като Тодор Живков, В. Червенков, М. Григоров, Б. Велчев, Г. Цанков и други виновници за създалото се тежко положение в страната и партията.

Във Вашите усилия Вие ще имате подкрепата на всички добри хора у нас. Те са огромното мнозинство на комунистите и народа. Вашето бездействие днес ще се превърне утре в историческо предателство към всичко скъпо, което имате, което имаме, в което всички ние вярваме.

София, 1 юни 1960 г.

Подписали

1. Н. Куфарджиев 4. Б. Варон

2. В. Дашин 5. Хр. Проданов

3. Г. Милев 6. И. Гатев

7. Ив. Дионисиев

----

 

Тридесет години по-късно един от „седмината“ – Бенжамен Варон, ще сподели: „Приятелският кръг, който по-късно ще бъде наречен „Групата на Куфарджиев“, се оформи под впечатлението и влиянието на XX конгрес на КПСС – през февруари 1956 г., преди Априлския пленум на БКП. Много от нас бяха вече политически „другомислещи“ далече преди 1956 г., преди Полша, Унгария и Прага’68. 1956 г. беше решителна за нас със събитията от есента в Полша и особено в Унгария. Официалното отношение на ЦК на БКП към тези събития, но също и атаката срещу току-що обявените демократически свободи вътре в страната ни убедиха в неискреното отношение на партийното ръководство към антисталинисткия дух на XX конгрес и собствените си решения.

Бяхме решително убедени, ЧЕ ТАЗИ ЛИНИЯ ТРЯБВА БЪРЗО И РЕШИТЕЛНО ДА СЕ ПРОМЕНИ И ЧЕ ТЕЗИ ПРОМЕНИ ТРЯБВА ДА ИМАТ САМО ЕДНА МИСЪЛ – ДЕМОКРАТИЗАЦИЯ ВЪВ ВСИЧКИ ОБЛАСТИ И СТРУКТУРИ. Другото сочи гибел. В нито един момент не се прокрадна сред нас убеждение за употреба на сила за постигане на желаната промяна. Ето защо ние решихме да подготвим едно писмо до ръководни дейци на партията. Тогава ние се надявахме на добрата воля на мнозинството от ръководителите и мирното изолиране на главните виновници за наближаващата катастрофа на социализма и на страната.

Висшето партийно ръководство се разправи жестоко със „ceдморката“ и със семействата им и най-безцеремонно промени съдбата на десетки приятели и симпатизанти на тяхната кауза. Седемте семейства са лишени от постоянното им местожителство, иззети са жилищата им, уволнени са от работа и „заселени“ в антисоциални резервати за криминални престъпници". 

Познавах двама от тези смели мъже и смея да заявя, че те и техните другари посяха първото семе на дисидентската съпротива у нас. Посяха го не за да отрекат идеята, в която вярваха, а за да я спасят от феодалните извращения.

Подобно на Бабьоф, който пръв видя грешките на Френската революция, те направиха разрез на тоталитарното общество и погледнаха в бъдещето. И макар че платиха скъпо за своя кураж, помогнаха на умните и чистите да се осъзнаят. Това не е просто подвиг, а пророчество, един отчаян опит да бъде спряна машината на държавния социализъм. За съжаление същата тази машини ги смаза, въпреки че не успя да унищожи словото им. То е живо и днес и доказва по чудесен начин, че истината е по-жива от терор на догмата.“

Четиринадесет дни след горната публикация, на 17 юни 1994 г., същият вестник помести становището на Тодор Живков по повод „Прозрението“ под заглавие „Политиката може да е цинизъм, но не идиотизъм“ и „Политиката трябва да носи покаяние“ – отговора на главния редактор.

Тъй като декларирах, че ще ползвам документи, позволявам си да цитирам пасажи от двете становища. Тодор Живков: „Колкото до въпросния „документ“ и прикачените към него два пояснителни текста – там няма нищо показателно, освен стремежа към власт на определени хора. И зашеметяващото „прозрение“, че аз съм могъл да донеса на страната „трайни трудности и опасности за съдбата на социализма у нас и в света“, да стана причина „за погубване надеждите на нашия народ и на милиони хора по целия свят за социализма като хуманна и демократична алтернатива на капитализма... Могъл съм, видите ли, да туря прът в колелото на световната история“. И към края: „...когато твърдиш, че публикуваш документ от историята, трябва да поднесеш архивния текст без коментар“.

Стефан Продев: „Както някога, така и сега г-н Живков се отнася към групата на Куфарджиев с ненавист и с чувство на непогрешно превъзходство. Това е показателно. Оказва се, че честолюбието му стои по-високо от угризенията на съвестта и никак не се интересува от уроците на историята... За добро и за зло, името му е неделимо от тоталитарното минало и какво да се прави – освен паметници, животът издига и обвинения.“

Заслужава да се прочетат и следните закъснели признания:

Тодор Живков. Мемоари. С., Абагар, 1997, с. 192:

Тя (групата на Куфарджиев – бел. ред.) бе създадена през 1956 г., а през 1960 г. излезе с отворено писмо до членовете на БКП. В това писмо се критикуваха редица порочни страни на тогавашната система. Подлагаха се на остра критика одържавяването, централизираното планиране, липсата на мотивация за труд и т. н. Да, вярно е! Това бяха сериозни недостатъци, бих казал дори – язви на системата... Що се отнася до личните драми и наложените наказания, вината ни тук е несъмнена. Признавайки я, ние не облекчаваме навярно изживените страдания на своите другари, но облекчаваме в известна степен собствените си терзания. При всички случаи длъжни сме да я признаем.“

Нико Яхиел. Тодор Живков и личната власт. С., М-8-М, с. 193, 194, 195:

На 1 юни 1960 г. – четири години след Априлския пленум и цели осем години преди „Пражката пролет“, седем партийни членове и антифашисти изпращат писмо, адресирано до членовете на ЦК на БКП... Според „седморката“ установеният у нас модел е „модел на бюрократичен държавен социализъм“... Всяка дума, всяко изречение в това писмо... отговаряше на реалните факти. То се опитваше да прогледне и в бъдното, да начертае пътя на обновлението („докато все още не е погубено всичко“). В тогавашните условия се изискваше наистина мъжество, за да отправиш тези предупреждения. Но се изискваше и много повече: яснота и смелост на погледа, никакви предубеждения и самозалъгване, дълбока прозорливост и морална чистота... Разправата със „седморката“ е жестока. Нищо от това, че... целите им са били демократични...“

Интерес представлява идейното развитие на хора от „групата“. Свидетелство за него дават някои съвременни публикации на Бенжамен Варон, който след десетилетия на репресии и ограничаване продължи да е сред генераторите на социалистическата теория и политика.

 

Противопоставяне чрез конспиративна дейност. Отделни прояви

 

Независимо че „групата на Никола Куфарджиев“ се противопоставя на открояващата се вече с отрицателни черти „Априлска линия“ по начин, допускан от Устава на партията, и не нарушава с нищо законността, подписалите писмото и онези, които споделят изразените в него критични оценки, са обявени за „фракционери“, за „ревизионисти“, за „реставратори“. Техният случай, макар и пазен в тайна, скоро става известен, но така, че се превръща в профилактична мярка спрямо всички, които „желаят да разберат новаторския дух на Априлския пленум“.

 

Вижте още: 

Съборете тая стена в душите си 

Несъстоялата се тиха революция 

 

 

 





Добави коментар


Добави
Loading ...

Автор

повече за автора

Ключови думи:

10 ноември 1989 г., Тодор Живков, преврат, Противопоставянето, Димитър Иванов

StreetView

Ахтопол – вятър, скали и усещане за уют

Събота, 23 Септември 2017 / Места
Очарователно място, останало встрани от големите инвестиции    Още преди да решим дали да почиваме там, знаехме, че Ахтопол и Синеморец са единствените места по Българското Чернономорие, останали без пречиствателни станции. По ирония на съдбата, по чисто пазарна логика, или защото [...]

Най-дълбоката пещера в България е Колкина дупка

Петък, 31 Март 2017 / Места
Пещерняци от клуб "Под ръбъ" са измерили дълбочина до над 475 м и дължина на галериите над 2600 м    Учебниците по география трябва да се редактират, защото Колкина дупка вече е най-дълбоката пещера в България. Със своите над 475 м тя изпреварва досегашния първенец – Райчоват [...]