Актът на прошка не трябва да търси резултат
На Сирни Заговезни прощаваме и искаме прошка за грешките си към другите. Много важен акт е това, дълбок, пречистващ. Не съм сигурен колко хора, произнасящи думите: “Простено! Прости!” успяват да ги изпълнят със смисъл. А ако едни думи не са пълни, тогава са празни, а ако са празни защо само да ги изричаме - сигурно, за да се успокоим, че сме ги казали, че сме си свършили работата.
Искам да ви споделя как аз се опитвам да разбера прошката, да споделя какъв е смисълът, който аз влагам в тази толкова важна за мен дума. Най-лесно ми е да го направя през погледа на професията ми - психотерапията. Защото огромната част от проблемите, с които хората идват при мен се дължат точно на това - не са успели да простят нещо. Дали на другиго, на себе си, на съдбата, на Бог - това вече е на второ място, но динамиката все пак е една и съща, макар и под различна форма. Не че не искат да простят - напротив. Искат, и то много. И се опитват. Някои дори пламенно твърдят, че са го направили. Но аз виждам друго - в повечето случаи хората не успяваме, просто защото не разбираме смисъла на думата. Приемаме прошката като нещо друго, често като нещо, което ни е много по-лесно да направим, нещо много по-щадящо егото ни. Най-често приемаме себе си като прави в ситуацията и от тази позиция великодушно “прощаваме” на другия, който е “сгрешил” към нас. Или ако трябва да простим на себе си приемаме, че сега сме по-осъзнати, извисени или духовни от преди и затова имаме силата да си простим. Добре звучи, но за мен това не е прошката и няма пречистващия лечебен ефект на този дълбок акт. Прошка без смирение няма. Смяташ ли, че си в позицията на правия, на по-добрия, на по-възвишения няма смирение, и прошка няма. Това е формулата според мен.
Често съм чувал и че прошката е най-сложното нещо. Не вярвам - мисля, че е обратното. Може би защото на мен самият ми е трудно да мисля сложно и винаги смятам, че ключът се крие обикновено под изтривалката. И първо там го търся винаги - в случая в самата дума. Убедил съм се, че народът ни е бил достатъчно мъдър, за да вложи ясно послание в думите, особено в тези, най-важните. В самата етимология на думата е заложен смисъла, така че никой да не го пропусне, да не го изкриви, да не словоблудства с него, със словото да не блудства. А смисълът е открит, на показ е - само трябва да иска да го види човек. За мен е очевидно и затова го споделям с тези, които може и да са го пропуснали. Да простиш означава да опростиш нещата, да ги направиш прости. Простотата е в корена на думата и нищо друго не търсете там, не го усложнявайте. Като прости, човек трябва да опрости миналото си. Това е всичко. А как става ли? Ами простичко, по най-простия начин - като се откажем да търсим справедливост в миналото. Да, справедливост винаги и за всеки - това е, което търсим всъщност. И точно това търсене, когато е на всяка цена ни отдалечава от прошката. Мисленето в контекста “на всяка цена” ни отдалечава от прошката. Търсенето на идеалната симетрия в отношенията ни отдалечава от прошката. И ако беше така, ако светът беше справедлив, прошката нямаше да е нужна - справедливостта щеше да е достатъчна. Не случайно в повечето религии, освен в християнството и будизма, справедливостта е върховната ценност. В тези религии чрез справедливото, равното на вредата възмездие и отмъщение се търси лек за болката, която си преживял. Човек, който смята, че е получил справедливост по-лесно може да се справи с болката в себе си. Справедливостта лекува, тя дава баланс, вяра, сила. Ако животът беше справедлив, тогава всеки щеше да си получава заслуженото според делата и намеренията си. И светът щеше да е съвсем друг. Но не е така. Най-малкото защото не може да измериш вредата и възмездието с една мярка, винаги нещо е в повече или не достига. Най-малкото защото когато получаваш своето справедливо възмездие срещу някой, който е сгрешил срещу тебе, ти неминуемо причиняваш болка. Как да измериш точното й количество? Трудно се мери тежестта в душата. Винаги остава усещането за несправедливост, за асиметрия, за дисхармония. И е така. И тук вече прошката идва като единственото средство, което може да ни помогне да приемем несправедливостите, с които ни среща живота. Не да ги мерим, не да ги изчисляваме, не да се правим, че ги няма - просто да ги приемем. И през черни, и през розови очила човек не вижда голяма част от спектъра на светлината - от време на време трябва да се свалят, ей така за проверка дори. А най-важната проверка е тази: дори и да се опитаме, ама с всички сили дори - колко справедливи може да бъдем? Към другите? Към себе си? И къде точно имаме критерии за тази справедливост и баланс, особено в отношенията между хората? Добрината, общо казано, не ти гарантира добри събития и отношения в живота - много често е обратното. Както и злината не гарантира непременно възмездие. Толкова, макар и добронамерена наивност има в думите, че тези, които грешат не спят спокойно, че чак избива на инфантилна глуповатост. Все едно да медитираш върху красотата и бялата чистота на лотосовия цвят без да виждаш тинестото блато, сред което вирее. Като блато е и животът и отношенията, сред които виреем и ние. И никой от нас няма да мине между капките, когато съдбата хвърли камък в блатото - всеки от нас някога ще бъде изцапан.,Срещу нас ще има обиди, лъжи, клевети, посегателства - с две думи, срещу всеки от нас ще постъпват грешно. Ние? Ние не сме изключение - в една или друга степен, ние също ще постъпваме грешно към другите. Това, че в много случаи няма да го осъзнаем, или ще го осъзнаем късно, или пък ще смятаме, че правото в този случай е на наша страна, не ни оправдава, не ни прави различни от всички други - напротив, приравнява ни с всички други. Приемането на реалността, че животът в много случаи е несправедлив, както и най-важното - че всеки от нас е грешен е първата и най-важна стъпка към проумяването на смисъла на прошката. Прошката е простия акт да приемеш нещата такива каквито са и да бъдеш в мир с това си прозрение. Да приемеш с мир природата на нещата, да приемеш с мир човешката природа, да приемеш с мир собствената си слабост и склонност към грешки, да приемеш с мир света, другите, себе си, Бог, всичко. А ако си с мир, тогава постигаш смирението. Смирението не е подчинение, най-малкото пък бездействие. (Вижте отново етимологията на думите - мъдър е бил народът ни, защото говоренето определя мисленето.) Смирение означава да си в в мир, в покой, нищо повече. Да живееш в мир, да действаш в покой на ума и сърцето. Да бъдеш в мир с това, което те заобикаля - а ние сме обградени от всичко, и хубаво, и лошо - е най-важното постижение на духа. Защото приемането на реалността означава приемане на истината. А истината е това, което лекува душата ни. Прошката е най-прекият път към истината. Не е единственият, разбира се, но е най-прекият, най-простия. Прошката прекъсва веригата на злото, на насилието, като прекъсва поведението - на физическо и ментално ниво - на търсене на възмездие, на справедливост. Прошката означава да се откажеш от търсенето на справедливост в миналото. Някакъв контрол над бъдещето си можем да имаме, върху миналото си вече не. Затова и прошката може да е насочена само назад - към нещата, които вече не можем да променим. Към бъдещето прошката е неприложима. Изразът “Прости ми за това, което ще направя” дава възможност и за друга реакция, дава възможности, дава свобода на избор все още. А прошката е само за нещата, които вече не могат да бъдат променени като събития.
И още нещо много важно. Актът на прошка не трябва да търси резултат. Това, че си простил на някого не означава, че трябва да търсиш промяна в отношението му към теб - това вече би било търсене на справедливост и ще е хубаво, ако се случи, но това в дадения контекст не е най-важното. Актът на прошка е най-личния и интимен акт - той има общо само с теб самия, това е твоето отношение към другия, себе си, съдбата, Бог и т.н. и е освобождаващ точно по тази причина - че твоето отношение към другите не зависи по никакъв начин от отношението на другите към теб.
Такива неща си мисля аз за прошката на Сирни Заговезни. Може и да са малко разпилени, може и да са досадни или банални, може и да бъркам някъде, но пък това наистина е моята гледна точка, нахвърляна набързо.
И накрая в едно резюмирано изречение: смирението води до прошката, прошката води до истината, а истината често е некрасива, но винаги е здравословна. Ако смятате, че нещо бъркам - прощавайте!
Автор: Иво Величков, психолог