Нека първо пак си припомним структурата на психодиагностичния процес, за която говорихме по-рано.
Вижте тази тема, както и приложената към нея схема.
При установяване на Status praesens (актуално състояние) на пациента, което ни е нужно за определяне на диагнозата, ние ползваме три групи диагностични методи (трите квадратчета в схемата).
За методите от първата - клиничен преглед и наблюдение - говорихме в предходните две лекции, а сега нашето внимание се насочва към втората група - беседа и анамнеза.
Името на първия от двата метода - беседа - е събирателно и включва: диагностичен разговор, клинична беседа, интервю и анкета.
Общото между тях е, че те представляват събиране на информация за пациента и страданието му (проблема му) чрез словесно общуване, което може да е речево (говорене) или, по-рядко, писмено (при някои видове анкети), за актуални, тук и сега, факти, обстоятелства, мнения, оценки и др.
Тези 4 метода ще ги разгледаме поотделно в модул от три последователни лекции, днес е първата от тях.
Анамнезата, за нея по-нататък, е също такова събиране на словесна информация, но тя е за миналото, разчита на спомените, какво си спомня пациентът за себе си и за страданието си в миналото.
Така.
След като психотерапевтът е водещ в комуникацията при ползването на всичките, на практика 5 диагностични метода от втората група, може да се каже, че той разчита главно на въпроси, на задаването на въпроси.
Значи тези методи - диагностичен разговор и клинична беседа (двете в по-малка степен), и интервю и анкета (двете в по-голяма степен) - представляват... внимателно разпитване.
И затова ще започнем с въпросите при четирите метода; за въпросите при анамнезата ще имаме по-нататък специална лекция.
В съдържателно отношение въпросите, които се ползват при беседата, разговора, клиничното интервю и анкетата, могат да бъдат няколко типа:
• Въпроси за самоличността („Кой сте вие?”, „Каква е вашата професия?”, „Възраст?” и др.)
• Въпроси за характера на оплакванията („Какво ви води при мен?”, „Как се чувствате?”, „Искате ли да споделите нещо друго с мен?”, „Какво точно изпитвате?”, „Как преживявате това?” и др.)
• Въпроси за динамиката на страданието („Усилват ли се проблемите или отслабват?”, „По-често или по-рядко се случва това?”, „Какви колебания наблюдавате в страданието си?” и др.)
• Въпроси за ситуацията и за антуража на пациента („Какви са обстоятелствата на живота ви?”, „Какво е вашето семейство?”, „Имате ли близки и приятели?”, „Какви са те?” и др.)
• Биографични въпроси (за детството, за юношеството, за младостта, за зрелостта, за старческата възраст)
• Въпроси за времевите измерения на проблема („Откога са оплакванията ви?”, „Колко често се случва това?”, „Повтаря ли се проблемът?”, „През какъв период?” и др.)
• Въпроси за ролята на страданието в живота на пациента („Какво ви коства това страдание?”, „Как се промени живота ви?”, „Има ли промяна в отношението към вас на ваши близки и познати?” и др.
• Експектационни въпроси („Какви очаквания имате относно страданието си?, „Какво очаквате от мен, вашия психотерапевт?”, „Какво ще последва според вас от тази терапия?” и др.)
Според начина на задаването на въпросите, те могат да бъдат преки (директни) или непреки (скрити).
Вторите се използват при деликатни ситуации, когато се съзира неудобство и срам от отговора и др.
Независимо, че в схемата долу е посочена само беседата, пак казвам, за нас тя е обобщаващо наименование на няколко различни психодиагностични метода, имащи за свое основание разговора с пациента: беседата, разговорът, клиничното интервю, анкетата.
Те са известни още и като диагностична (или клинична) беседа, диагностичен разговор, диагностично интервю, диагностична анкета (въпросник).
Разговорът с пациента в неговия устен и писмен (по-рядко използван) вариант е, както знаем, най-важното нещо в психотерапията, и въобще в живота на хората, доколкото човек е социално същество.
Но тук, в тази тема, става дума за използването му за специфичните цели на психодиагностиката.
А по-нататък ще видим как точно той, Негово Величество Разговорът, въобще е в основата на всички психотерапевтични техники.
Смело можем да кажем, че психотерапията в действителност е изкуство на разговора.
Ако се вгледаме, в психодиагностиката беседата и разговорът ни трябват и при наблюдението (на речта на пациента, на реакциите му и др.), трябват ни и при прегледа, и при анамнезата, и при експеримента и при тестовете.
Клиничната беседа като психодиагностичен метод за събиране на данни много наподобява тайното (скритото) интервю, което ще разгледаме в следващата лекция; и при двата метода някои неща се пазят в тайна.
Често пъти, главно по отношение на определени теми, даже се налага ползването на маскировъчна история (Cover story), която всъщност е невярно, но правдоподобно, обяснение на целта на беседването с пациента.
Но няколко важни особености все пак този метод се отличава от всички други в психодиагностиката. Те са следните:
• Беседата изисква добра запознатост (познанство, даже определена постигната близост) между беседващите (психотерапевта и пациента).
Тъкмо затова се прави всичко необходимо за връзката психотерапевт – пациент.
• Беседата предполага непринуденост и свобода на разговора.
• Нужна е равнопоставеност в хода на разговора между психотерапевта и пациента и др.
Разговорът е по-свободна форма на беседата и голямата разлика между него и нея е, че при разговора не се изисква въпросната близост между психотерапевта и пациента, за която стана дума по-горе.
Тоест, горните три особености може да не са налице. Например, разговорът може да протече между напълно непознати.
В този смисъл разбираме, че при клиничния преглед, в самото начало на взаимодействието между психотерапевта и пациента, се започва с разговор.
Най-важното в разговора с пациента е да му се внуши, че той е важната страна в евентуално следващия процес на психотерапия; че трябва да има доверие на психотерапевта; че трябва да преодолее препятствията в общуването с него, ако такива има, и др.
Няма да казвам сега за другите известни форми на общуване - диалог, дебат, диспут, дискусия, спор и т.н., тъй като те нямат пряко отношение към психотерапията.
Лекцията е публикувана в групата “Дистанционен курс по психотерапия”
Вижте още:
