27-30 януари 2016
Буенос Айрес – градът на добрите ветрове
27 януари. Пристигам в Буенос Айрес с полет на Air Canada през Торонто, със спирка в Сантяго (Чили). Тръгвам в страховита снежна буря. В Сантяго „un petit probleme“ ни забавя с почти два часа (понеже полетът е на Канадските авиолинии, съобщенията се правят и на френски). В Буенос Айрес пристигаме в късния следобед, грее чудесно слънчице! Автобусът на Manuel Tienda León ме отнася до града.
Хотелът ми е Mérit San Telmo – на възлова позиция, по на две преки от двете централни „авениди“ – Avenida de Mayo и Avenida 9 de Julio, в най-стария квартал на града – San Telmo. Зад прозореца ми бди, надничайки, Св. Йоан Кръстител (San Juan Bautista) от покрива на съседната църква.
28 януари. Маняна хуквам още съвсем рано-рано. Най-напред по Avenida de Mayo до Plaza de Mayo – наречен в чест на Майската революция от 1810 във Вицекралството Рио де ла Плата, сложила начало на движенията за независимост в Южна Америка. Там са разпънали палатки някакви протестиращи. Бях чела, че тук непрекъснато някой за нещо протестира – май ще излезе вярно – през трите дни в града видях поне десет сборища на разни протестиращи… Този тук протест е май против криминализирането на протестите – нещо такова се чете по лозунгите…
После по Diagonal Norte, пресичам пешеходната търговска улица Florida, та до Обелиска на Avenida 9 de Julio – красиви внушителни сгради, широки булеварди, сутрешно слънчице, хубаво е!
Avenida 9 de Julio претендира да е най-широкият булевард – май даже в света (?!) – ами широчък е, пресича се на три светофара… ( 9 юли е денят, в който през 1816 г. е приета декларацията за независимостта на Аржентина – резултат от Майската революция.) В далечината, на фасадата на Министерството на здравето, се вижда образа на Евита Перон с микрофон в ръка. Евита е много тачена личност тук!
Вече е късно лято, но все още тук-там има цъфнали джакаранди.
Продължавам по чудесната Avenida Santa Fe, през луксозния квартал Recoleta.Големи красиви дървета хвърлят сянка върху широката улица. Спирам да похапна от традиционната закуска – medialuna – малки кифлички във форма на полумесец, с пълнеж – ммм, много вкусни!
Няколко впечатления дотук:
Първо впечатление: чистят! Пред всяко магазинче, кафене и пр. някой върти метлата, бърше с парцала, мие витрините… и така – цял ден!
Второ впечатление: много кучета! Ама не улични – домашни. Едно от доста разпространените занятия се оказва разхождач на кучета! Особено в сутрешните часове – почти на всяка крачка се виждат предимно млади момчета, но и момичета, и не съвсем млади, да водят по шайка най-разнообразни песове на каишки. Има си и кучешки градинки – оградени, затворени – там ги пускат да си търчат, да се социализират и да си оставят визитните картички по кьошетата.
Трето впечатление – не носят шапки! Навън лятната жега набира скорост не на шега, но аз съм единствената наоколо, която носи шапка…
Крача бодро по Avenida Santa Fe чак до Plaza Italia, в квартала Palermo, където е Ботаническата градина. Много е красива, с чудни скулптури, дървета и цветя!
Почвам да усещам, че краката вече едва ме държат, значи време е да поемам обратно, че има още куп места, дето искам да ида! Озовавам се близо до прочутото гробище Реколета и решавам да надникна, въпреки скептицизма си – ей, ама много е красиво, съвсем не създава усещане за гробище! Мавзолеи, статуи – по-скоро с усещане за вечност!
Следващата ми цел е кварталът La Boca с туристическата уличка Caminito. За разлика от северните квартали Реколета и Палермо, Ла Бока е бедняшки квартал и, както си му е редът, се намира в южната част на града. Далече е, пък и съм чела, че не е здравословно да се ходи пеша по улиците там, така че се качвам на автобус. Голяма шарения, съвсем туристически облик, със сергии и ресторантчета, двойки, танцуващи танго по улицата! Ех, танго – чудесно е! Иначе къщите са съвсем бедняшки, от ламарини, събирани на времето по пристанището, но боядисани във всякакви ярки бои – пак от пристанището… Веселба!
29 януари. На следващия ден ограничавам кръга на разходките в центъра – по пешеходната търговска улица Florida, до Plaza San Martin, спирка за medialuna, после до Teatro Cervantes, Teatro Colon, пак по крайбрежието…
Следобед продължаваме обиколката вече двамата с Борис, който е долетял от България.
Буенос Айрес се слави като мястото на най-хубавите стекове в света. Проверяваме – вярно е!!!
30 януари. Кратка разходка по Avenida de Mayo на запад, до сградата на Националния Конгрес.
Я, „Мислителя“ на Роден – „El Pensador“! Оказва се кажи-речи оригинал! Всъщност скулптурата в първоначалната си версия била доста по-дребна и част от скулптурната група „Вратата на Ада“ (основана на Дантевата „Божествена комедия“ – изобразяваща може би самия Данте?!). Впоследствие е изнесена като самостоятелна фигура, в по-голям размер, на която самият Роден е направил поне 28 отливки, една от които е тук, подписана от него!
И статуята на Дон Кихот е много хубава! По обед приключваме с уводната част на пътешествието и пристъпваме към основната програма! След малко бавна и тегава процедура сме вече на кораба – Norwegian Sun. Обичайните процедури по безопасност, и вече наблюдаваме залеза над Буенос Айрес откъм океана!
31 януари.
Монтевидео, Уругвай
Маршрутът ни тази нощ е доста кратък – Монтевидео („Видях планина!“), както и Буенос Айрес, се намира в устието на Ла Плата. Така, изгревът ни заварва вече пред града.
Първата гледка е малко озадачаваща – част от залива е превърната в гробище за кораби. По-малки и по-големи, някои полу-потънали, други само килнати настрани – изживяват тук на показ след-пенсионните си години… По-нататък ще наблюдаваме подобни гледки и в други южно-американски пристанища.
Денят е неделя и рано сутринта Монтевидео има вид на ghost city
– по улиците почти няма жива душа. Тръгваме отначало покрай брега – там се мяркат вече ранобудни рибари.
Междувременно градът се посъбужда и по централния площад се появяват хора. По главната авенида –18 de Julio – и в стария град (Ciudad Vieja), по пешеходната – Peatonal Sarandi, и на главния площад – Plaza Independencia – са наредени красиви стари сгради, със съвсем европейска архитектура – явно пренесена от интензивната европейска имиграция през 18-ти, 19-ти и началото на 20-ти век – главно от Испания и Италия. На площад Zabala стои красива статуя на основателя на града Бруно Маурисио де Забала. В градската катедралата тъкмо привършва неделната служба.
1 февруари. Ох, добре, че е този „морски“ ден, че да имам време малко да си стъпя на краката – още от първия ден в Буенос Айрес ме мъчи гадна настинка – кашлям, сополи, гърло… резултат от злоупотреба с ледена лимонада в жегата… Така че днес наблягам на чай с аспирин.
2 февруари. Пуерто Мадрин, Аржентина.
На разсъмване – земя на хоризонта! Пуерто Мадрин. Градът е в дълбок залив – Golfo Nuevo.
Вече сме в Северна Патагония
И тук първата гледка е гробище за кораби край пристанището. Пуерто Мадрин е заграден от север и изток от
Peninsula Valdes – природен резерват, включен в списъка на световното културно и природно наследство на ЮНЕСКО. Полуостровът има доста пустинен вид – степ, покрита с ниски храсталаци, сухи жълти цветя и овце. Това е на пръв поглед. На втори поглед обаче има доста интересни обитатели – не случайно е записан в списъка на ЮНЕСКО с уникалната си фауна.
Първа спирка – колония на морски лъвове (Sea Lions).
Симпатични мустакати дебелаци, изтегнати по скалите край брега! Те са точно в края на размножителния си период – бебетата неотдавна са се родили и се търкалят по брега покрай майките си. Покрай тях щъкат и разнообразни морски птици – албатроси, буревестници (petrels).
Следващата спирка е на морските слонове (Elephant Seals), но преди да ги видим, из храстите се шмугва супер-странно животинче – Armadillo (броненосец – бел.Ст.) – не по-голямо от котка, цялото покрито с броня, със смешна зурличка и щръкнали уши. Уви, много бързо се изнесе в храсталака, та не успях да го разгледам добре…
А морските слонове са внушителни тлъстаци!
Мъжките са доста по-големи (достигат до 3-4 т) и имат странно образувание на носа, напомнящо хобот – оттам и името. И при тях, както и при морските лъвове, един мъжки „управлява“ харем от голям брой женски – до няколко десетки.
Гвоздеят на програмата е обаче колонията Магеланови пингвини! Клатушкат се покрай брега и нямат нищо против да се приближиш съвсем до тях. Много симпатични, с черни гърбове и бели коремчета, и две черни ивици между главата и гърдите. „Младежите“ са сивкави и още нямат характерните черни ивици. За разлика от морските лъвове и слонове, пингвините са моногамни. Въпреки че мигрират на далечни разстояния в търсене на храна, винаги се връщат на „своето“ място и копулират със същия партньор – до живот!
Други представители на местната фауна – няколко глуповато изглеждащи гуанако и една малка совичка – Burrowing Owl, която ни гледа изпитателно от храстите.
…и – разбира се – овце :)!
3 февруари. Продължаваме на юг.
Вече сме в зоната на „Ревящите 40“
В южното полукълбо, поради големите открити водни пространства (за разлика от северното полукълбо, където е концентрирана по-голямата част от земната маса), се вихрят силни – западни – ветрове, специално в по-южните части. Така, между 40° и 50° ю.ш. са Ревящите 40, пó на юг – Бесните 50 и после Пищящите 60 (Roaring 40s, Furious 50s, Screaming 60s). Тези ветрове със страшни имена са били всъщност много важни и полезни за корабоплаването в миналото, във „века на платната“ – когато вятърът е бил основна движеща сила.
Та така, Ревящите 40-те вече ми брулят ушите на палубата. Изобилие от морски птици ни съпровождат и съм заета да ги „отстрелвам“ с камерата. Най-много са гигантските буревестници (Giant petrel) с тръбовидните си човки. Тук са и разни албатроси (Black albatross, Wandering albatross – с огромни криле). Последните прекарват живота си почти изцяло във въздуха и водата – кацат на земя само за да снесат и измътят яйцата си всяка втора година.
4 февруари.
Фолклендските Острови
Днес предстои да спрем в Стенли, на Фолклендските острови.
На кораба вече се вее Фолклендското знаме, с овчица на герба :).
Корабът тук не пристава на брега, а спира на котва и пасажерите ги извозват с лодки. Научили сме, че в почти 50% от случаите слизането на острова тук се оказва невъзможно, поради лошото време. Вече сме в зоната на Бесните 50! Научили сме и за неотдавнашен случай, в който, след като пасажерите от круизен кораб били разтоварени на брега, корабът бил принуден да вдигне котва, поради много силния вятър, и така всичките туристи – четирицифрено число на брой – трябвало да бъдат приютени за нощта в Стенли, което не било лесно за такова малко градче (всичките обитатели на Фолклендските острови едва наброяват 3000 души, в Стенли са има-няма 2000)… Ние обаче имаме късмет и успяваме не само да слезем на брега, но и да си тръгнем!
Фолклендският архипелаг се състои от два по-големи острова – Източен и Западен Фолкленд, и над 700малки островчета. Британска територия е, към която обаче Аржентина има претенции, довели до окупацията и войната през 1982. Обитателите твърдо се считат британци – на референдума през 2013гласуват с 99.8% за оставането си под Британско управление. Правят впечатление на хора с висок дух и достойнство, много цивилизовани и бойки.
А Бесните 50 си беснеят не на шега –духа здравата, студено е, сиви облаци са се надиплили по небето. Слизаме от лодката. Отиваме на екскурзия до Bluff Cove Lagoon, недалеч от Стенли – първо с минибусчета – докъдето има път, макар и черен, после с 4х4 джипки – off-road. Чували сме, че тук в рамките на един ден могат да се наблюдават и четирите годишни времена (както каза шофьорът на джипката Ерик – ако времето не ви харесва, изчакайте 20 минути и то ще се промени!). Е, при нас цял ден си беше все същото – облачно, студено и вятърничаво…
Излизайки от Стенли, първо минаваме покрай Хълма на Обувките (Boot Hill)
– множество набучени на колци разнообразни чепици, дето никой не помни със сигурност защо са тук, но броят им продължава да расте…
После минаваме покрай няколко перки на ветрогенератори. Оказва се, че 38% от електричеството тук се произвежда от вятърни турбини.
Продължаваме с джипката през скали и камънаци, до Bluff Cove Lagoon. Ето ги –пингвините!
Ама мнооого! Доближаваме ги съвсем – много са симпатични! Болшинството са Gentoo – с черни гърбове и бели кореми, с бяло петно над очите, с оранжеви човки и крака. По средата на тълпата има и група Кралски пингвини – по-едри, с оранжево-жълти ивици на гушата и оранжеви петна отстрани на главата. Някои от младежите имат още недоопадал пух. Стоят си, размишляват вероятно.. Някои пък цамбуркат из лагуната, гонят се… пингвинско ежедневие.
Вятърът упорито се опитва да ни издуха, затова се приютяваме в Sea Cabbage Café, където ни черпят с чай и домашни сладки.
Трябва да поемаме обратно – джипките са дошли да ни откарат… Ех, жалко – бих стояла да гледам пинговците още дълго, дори и във вятъра… По пътя обратно към Стенли спираме на единствения светофар на острова – подвижен, сложен заради ремонт на пътя ;).
Покрай брега – изобилие от разнообразни морски птици – разни местни гъски (Kelp Goose, Upland Goose), Magellanic Oystercatchers, Black-brow Albatross.
Имаме малко време да се поразходим из Стенли.
Чудно градче – чисто, подредено и красиво, с много цветя, въпреки недружелюбния климат и география. Вестникът е Penguin News.
Време е да си тръгваме, докато вятърът не е принудил кораба да отплава… Чудно място са Фолкландите!
5 февруари.
Продължаваме на югозапад през Бесните 50. Духа силно, корабът се клати… Отново – на „лов“ за морски птици на палубата. Те стават все повече. Освен обичайните заподозрени –албатроси и гигантски буревестници – са се появили и по-дребничките сини буревестници (prions, whalebirds) – с тъмна ивица във формата на W на гърба и крилете.
Достигаме до към 55 – 56° ю.ш., до Антарктическата конвергенция – линията, където студените Антарктически води срещат по-топлите северни води и където в рамките на 30 – 40 км температурата на водата се променя с 3 – 5°С, а също така рязко се променят морската флора и фауна.
Промяна в програмата – поради спешен медицински случай, се налага да стигнем Ушуая още тази вечер, а не утре сутринта. Поемаме курс на запад и навлизаме в
Канала Бийгъл
Движим се между заснежени планини, нахлупили облачни шапки. Слънцето залязва зад баирите, оставяйки диря от златна мъгла!
Малко преди съвсем да мръкне, пред нас са светлините на Ушуая.
Градчето е полазило по стръмните склонове над залива, зъберите на планината са покрити със сняг.
Непредвидената нощувка тук ни дава шанс за нощна разходка из Ушуая. Почти среднощ е, но по улиците още има хора. Напук на предвижданията, времето е сравнително топло и спокойно – бяха ни предупредили да очакваме вятър и студ, като на Фолклендите.
Градчето е малко, но с възлово положение. Най-южният град на света, от тук тръгват много голяма част от Антарктическите маршрути – трябва само да пресечеш протока на Дрейк и си там! Така че тук е сборният пункт на всякакви пътешественици, авантюристи, любители на приключения и луди глави.
Столицата на провинция Огнена Земя (Tierra del Fuego), Портата към Антарктика, Краят на света
– всичко това е все малкото провинциално градче Ушуая!
6 февруари.
Ушуая – Края на Света
Рано сутринта времето е все така не по Ушуайски тихо, слънцето огрява снежните върхове на баирите, после бавно се спуска по склона към градчето.
До нас е спрял кораб на Quark Expeditions – онези, дето правят редовни курсове до Антарктика. Ех, как ми се иска да му се метна!
Тръгваме с малко корабче да изследваме каналa Бийгъл, по стъпките на Дарвин
Каналът отделя големия остров на архипелага Огнена Земя (Isla Grande) от по-малките островчета на юг. Гледките наоколо са замайващи. Спираме при островчетата Les Eclaireurs, с фара, дето го има на всички картички –
„Фара на края на света“ (Faro del fin del mundo) - на снимката най-горе.
Едно от островчетата е населено от голяма колония корморани – червенооки Магелански корморани, синеоки имперски корморани, плюс още разни видове албатроси, гъски (Kelp geese), патки (Fuegian Steamer duck) – тези не могат да летят, но пък как търчат по водата!
Следващото островче пък е обиталище на морски лъвове – излежават се на скалите, припичат се на слънцето и отвреме-навреме разменят любезности.
Продължаваме на запад по канала Бийгъл, между баирите със зъбати снежни върхове и зелени поляни долу, в ниското. Слизаме в Националния Парк „Огнена Земя“ (Parque Nacional Tierra del Fuego), в залива Лапатая.
Tierra del Fuego National Park, Ushuaia, Tierra del Fuego, Аржентина
И тук – Fin del Mundo – тук свършва 30 000 –километровият Пан-Американски път, тръгнал от далечната Аляска! Природата наоколо е невероятно красива! Цветове – синьото на небето, зеленото на поляните, изумрудените води на водата – са опияняващи!
Снежните планини се оглеждат във водите на езерото Roca, черношиести лебеди-красавци плуват. А, ето още един „Край на света“ – поща, от която можеш да пратиш картичка с печат „Fin del Mundo“! Пращаме усмивки.
Връщаме се в Ушуая, сбогуваме се с чудното градче на края на света и отплаваме с Norwegian Sun на запад по канала Бийгъл.
Но красотите за днес още не са свършили! Предстои да минем по т.н.
„алея на глетчерите“ (glacier alley)
– покрай тъкмо пет глетчера: Holanda, Italia, Francia, Alemania, Romanche, спускащи се от планината Дарвин, от северната страна на канала. Гледките са неописуемо, замайващо красиви! Благодарение на чудния късмет, който имаме с времето, дори и най-отдалечения глетчер – Holanda – се вижда прекрасно, осветен от късното следобедно слънце. Райско място!
Прехласваме се тъкмо като Чарлз Дарвин, когато видял глетчерите през 1833 г. по време на 5-годишното си пътуване с кораба Бийгъл (на който е кръстен канала): „Едва ли е възможно да си представим нещо по-красиво от изумрудено-синьото на тези ледници, особено в контраста им с мъртво-бялата шир на снега над тях.“ (Ч. Дарвин, Пътешествие с Бийгъл, 1909).
7 февруари.
Пунта Аренас – Торес дел Пайне, Чили
През нощта довършваме прекосяването на канала Бийгъл и се отправяме на север. Рано сутринта достигаме
Магелановия проток
и пристигаме в Пунта Аренас. Добре дошли в Чили!
(Don’t cry for me, Argentina!)
Късметът продължава да ни следва и времето е все така необичайно тихо и топло. Лодките ни откарват до брега.
Предстои ми екскурзия до Националния Парк Торес дел Пайне!
От пристанището автобус ни откарва до летището, а оттам – малко самолетче до градчето Пуерто Наталес.
Оттам – отново с автобус – обхождаме парка. Още от въздуха се виждат планинските зъбери, покрити със сняг, а сега сме вече съвсем близо до тях! Торес дел Пайне – Сините Планини, в свободен превод – с изумителните си остри върхове, са пред нас. Живописни облаци допълват гледката.
Минаваме край Lago el Toro, реката Paine, после езерото Pehoe, езерото Nordenskjold. Пред нас са в пълната си прелест Cuernos del Paine, Cerro Paine Grande, току зад изумрудените води на езерото! Над водопада Salto Grande се е извила чудна дъга!
Продължаваме между езерата Nordenskjold и Sarmiento
Гледката от Nordenskjold mirador е все така изумителна. Покрай пътя пасат глуповатите гуанако.
Поредна спирка до Laguna Amarga.
Кулите на Torres del Paine са се полускрили в облаци, през които си пробиват път лъчите на слънцето. Още гуанаковци, също и от едрите птици риа (Rhea), подобни на щрауси. На излизане от парка почват да се мяркат и вездесъщите овце.
Обратно на летището в Пуерто Наталес, оттам за по-малко от час сме в
Пунта Аренас. Минаваме през градчето, покрай внушителния паметник на Магелан на централния площад, издигнат по случай 400-ната годишнина от откритието на Магелановия проток.
8-9 февруари.
Магелановия проток, Чилийските фиорди
Днес сме по стъпките на Магелан – на северозапад през Магелановия проток. Магелановият проток (Estrecho de Magallanes) отделя континентална Южна Америка от остров Огнена Земя. За пръв път през него преминава експедицията на Фернандо Магелан по време на първото околосветско пътешествие през1520 г. Корабите на Магелан навлизат там на Деня на Вси светии (1 ноември), затова и го наричат Estrecho de Todos los Santos (Проток на Вси светии). По-късно е наречен на името на Магелан. Дълъг е около 570 км и в най-тясната си точка е широк едва 2 км.
Магелан дава името на острова на юг – Огнена Земя (Tierra del Fuego), заради обилието от огньове, които местните обитатели (Yaghan) палели. Oбитателите на континента на север пък нарича patagones (големи крака – понеже използували снегоходки и оставяли отпечатъци като от големи крака), та и цялата област получава впоследствие името Патагония.
Протокът представлява най-важният естествен път за преминаване между Тихия и Атлантическия океан, осигуряващ добре защитен вътрешен воден път за безопасно корабоплаване, защитен от лошото време в открито море. Има голямо значение на времето – преди прокопаването на Панамския канал през 1914 г. е най-използуваният воден път между Тихия и Атлантическия океан.
Пред нас – стада от морски лъвове изнасят спектакъл от сложни подскоци във водата – по сами и групово, синхронно и последователно – целите се издигат над водата и забиват муцуна обратно в нея! Невероятна грация и пластичност за такива дебелаци!
Излизаме от протока и продължаваме на север, навлизаме между
Чилийските фиорди. Корабът си проправя път между обвити в мъгла мистични скали и върхове.
10 февруари.
Пуерто Чакабуко
Слизаме в Пуерто Чакабуко, когато слънцето тъкмо започва да огрява върховете на планините наоколо.
Градчето е възникнало главно като пристанище за фериботите, които тук са основен транспорт. Пътуваме на изток, през Пуерто Айсен към градчето Койяке (Coyhaique), столица и главен град на едноименната провинция. В утренния час около пътя се стеле бяла мъглица, слънцето бавно започва да огрява поляните.
Покрай пътя тече реката Симпсън. Свежо и зелено е всичко наоколо, въпреки превалящото лято.
Койяке е весело, шарено градче, заградено от реките Симпсън и Койяке и заобиколено от планини със снежни върхове. През него минава Южната магистрала Carretera Austral (СН-7), дълга над 1200 км, прекосяваща голяма част от Патагония. Строежът ѝ е започнат през 1976, по времето на Пиночет, и в по-голямата си част все още е черен път. Пътят има стратегическо значение и осигурява достъп по суша до много от най-отдалечените кътчета на Чилийския юг. Преди Carretera Austral сухоземният транспорт се е осъществявал главно през територията на съседна Аржентина.
Та като стана дума за Аржентина – чувствата между двете съседни държави изглежда изобщо не преливат от топлота,
поне на нивото на редовите граждани. Макар и през зъби (да не се излагаме пред гостите!), местните често изпускат по някоя хаплива забележка по адрес на съседите си. При споменаване на футболиста Меси, екскурзоводката ни Алехандра, родом от Койяке, прави физиономия – ъкхх, той е аржентинец!, след което замазва положението с коментар, че тук местните всъщност не мразели аржентинците, понеже са доста близо да границата и много от тях имали роднини отвъд нея.
На връщане от Койяке спираме при Националния резерват „Рио Симпсън“, при „английския мъфин“ – голяма скала на брега на реката с форма тъкмо на малка тортичка . Друга скала край реката пък наподобява профила на местен индианец. Наблизо е водопадът Cascada de la Virgen.
Отплаваме от Пуерто Чакабуко на север, по канала Мораледа.
От източна страна – внушителната гледка на вулкана Macá, покрит със сняг. Пред нас – плуващи пингвини и подскачащи мустакати морски лъвове. Чудно!
11 февруари.
Пуерто Монт
Рано сутринта сме в Пуерто Монт. Градът е възникнал по време на германската колонизация на Южно Чили през 19-ти век.
Опасявайки се от евентуална окупация на южните Чилийски земи по времето на неоимпериализма, чилийската държава организира и спонсорира план за колонизацията на южните територии от европейски заселници. Революцията от 1848 г. в Германия създава удобни предпоставки за привличането на германски имигранти. Така, областта около голямото езеро Llanquihue се оказва населена с изобилие от хора с немски корени. Пуерто Монт носи името на Мануел Монт – президент на Чили по това време, подписал Закона за колонизацията.
Пуерто Монт и областта придобиват важно икономическо значение през последните десетилетия в резултат от превръщането на Чили във втория най-голям износител на атлантическа сьомга в света след Норвегия. Да-а, атлантическа. Тук не е естествено обиталище на сьомгата, но се отглежда много нашироко в аквакултура. Наистина, на много места покрай брега се виждат заградени с мрежи рибни стопанства.
Феята на хубавото време все още е с нас – казват, че тук валяло 300 дни в годината. Е, днес е един от останалите 65 дни :). Топло и слънчево е. Съвсем наблизо до Пуерто Монт е Пуерто Варас, вече на брега на езерото със сложното име Llanquihue.
В Областта на Езерата сме (Los Lagos Region)
Пътувайки през Пуерто Монт и Пуерто Варас, минаваме край чудни къщи, облицовани с дървени плочки, наредени като рибени люспи (shingles).
Пътят върви току по брега на голямото езеро и ето го пред нас – вулканът Осорно в цялата си прелест, все още обвит в утринна мъгла!
Продължаваме към водопада Петруе (Petrohué), в Националния Парк Vicente Pérez Rosales. Гледката към вулкана от тук е още по-хубава – с покрития си с ледници връх, наистина прилича на японския Маунт Фуджи!
Връщаме се в Пуерто Варас за разходка из града. Основан също от германски имигранти, по програмата за колонизация, и досега в архитектурата му има много елементи от традиционната немска архитектура. Курортен дух се усеща във въздуха, плажовете са пълни с хора, край улиците цъфтят рози, свирят и пеят улични музиканти, веселба!
Следваща спирка – градчето Фрутийяр (Frutillar), все така на брега на езерото Llanquihue, и все така в немски стил, че даже има и Германски музей. А и природата напомня, както било забелязано и от заселниците – езерото е като Lake Geneva, а планините наоколо – като Алпите Нов ракурс на гледката към Осорно, около върха са се появили даже и бели облачета за разкош. Оттук се виждат и снежните върхове на вулканите Calbuco (изригвал съвсем неотдавна) и Tronador.
12 февруари. Последен ден по море. Времето е все по-топло, морето – все по-синьо, облаците – все по-бели. Срещаме все повече корабчета и лодки от разен калибър.
13 февруари.
Валпарайсо, Виня дел Мар, Сантяго
Край. Още преди изгрева сме акостирали в пристанището на Валпарайсо. Светлините на града са полазили по многобройните хълмове наоколо.
Вземаме си сбогом с Norwegian Sun и тръгваме на финална обиколка из Валпарайсо, съседната Виня дел Мар, и накрая – Сантяго.
Валпарайсо е бил особено оживено пристанище през 19-ти век, когато тук са спирали корабите, пътуващи между Атлантическия и Тихия океан, пресичайки Магелановия проток. Славел се е като „малкият Сан Франциско“. Значението му понамалява след прокопаването на Панамския канал. Напоследък се развива главно като културен и туристически център. Включен е в списъка на световното културно и природно наследство на ЮНЕСКО.
Сантяго е на около стотина километра на изток, навътре в сушата. Намира се в подножието на Андите и по това напомня малко на София. Прави впечатление на много жив, весел и шарен град. Централната част изобилства от красиви стари сгради. Президентският дворец Ла Монеда, с паметника на Салвадор Алиенде до него. Катедралата на централние площад (Plaza de Armas), театърът, Музеят на изящните изкуства. Новият финансов и бизнес център, с небостъргача Gran Torre Santiago – най-висок в Латинска Америка, част от Costanera Center, въплъщаващ надеждата Сантяго да се превърне в „Санхатън“ – Манхатъна на Южна Америка.
Отлитаме късно вечерта, когато слънцето се е скрило зад върховете на Андите.
Автор и снимки: Румяна Койнова.
Източник: patepis.com