Свобода, Отговорност, Справедливост, Израстване, Любов

Проблемите започват преди раждането

Събота, 30 Декември 2017 / Родители
610
  • pixabay.com

 

Криворазбраната възпитанизация – за модерните общества и повредените деца*

 

 

Възпитанието на детето започва от мисълта на двамата му родители за неговото естествено зачатие, които са представители на двата противоположни пола и се намират в детеродна възраст, и следва да се осъществява съобразно природните закони и механизми.

 

– Огромен брой деца се раждат насилствено: когато те не са готови за срещата с външния свят и когато върху майките им се оказва насилие от различно естество по време на предродовия, родовия и послеродовия процес. Първото се реализира чрез използването на различни медицински манипулации без реална, животоспасяваща, необходимост от това (напр. индуциране с окситоцин, използване на анестезии, Цезарово сечение, Кристелер). Второто се случва масово в родилните отделения на различни държави.

 

– Огромен брой деца имат отклонения в развитието си. Някои от нарушенията, които придобиват застрашителни размери сред децата в съвременните учебни заведения, се откриват в социалната и емоционалната сфера, в поведенческата област, във физическото развитие, в интелектуалния статус, в когнитивната сфера, в речевата експресия, както и в много други области и в комбинации от тях.

 

– Огромен брой деца са жертва на различно по форма, честота и интензивност насилие.

 

– Огромен брой деца биват възпитавани в противоестествени за човешкия род практики чрез директния или индиректния пример на авторитети от своето обкръжение (близко, далечно, реално, виртуално).

Всички изброени факти, а и много неупоменати по-горе, заслужават вниманието на общността от специалисти, която има пряко отношение към възпитанието на децата – педагозите.

 

 

Преди зачатието

 

Процесът на възпитание започва от осъзнатата готовност на мъжа или жената да продължат рода. Планираното родителство включва начина на живот на бъдещите майка и баща. Често срещано явление е хората да полагат редовни грижи за физическото си тяло, а да не бъдат толкова старателни по отношение на духовната и емоционалната си хигиена. Това се предава и на техните не/родени деца.

Какво се възпитава у децата по този начин? В случай че бременността е планирана от двамата родители, детето се появява със съзнанието, че е желано в общността, в която ще попадне след раждането си, то се чувства уверено, спокойно, развива се хармонично и балансирано. У него се възпитават положително отношение към света и доброта към околните. Факт е, че някои от гениите, които човечеството познава, са именно нежелани от майките или от бащите си деца (например Джироламо Кардано). С гениалните си постижения те цял живот реализират подсъзнателен стремеж да докажат на света, че е трябвало да ги има.

 

Бременност

 

Периодът на бременността е този, в който двамата родители започват да осъзнават реалността на пожеланото от тях дете. В повечето случаи този период е по-интензивен и по-осъзнаван за бъдещата майка, отколкото за бащата. Съвременната бъдеща майка често се чувства като обект на перманентни изследвания и медицински манипулации през деветте месеца на очакване и прекарва значителна част от времето си пред и в лекарски кабинети и медицински лаборатории, вместо да следва естествения си жизнен ритъм. С навлизането на ултразвуковите изследвания лекарите, психолозите и педагозите стават свидетели на редица, само предполагаеми до този момент, явления от вътреутробния живот. Доказва се, че пренаталните спомени оказват огромно влияние върху цялото бъдещо развитие на индивида. Не бива да се подценява негативното влияние на ултразвуковото лъчение върху развиващия се в утробата нов живот.

В последните години много силно развиващ се клон на психологията е пренаталната психология. Тя се занимава с живота на нероденото бебе – с неговите емоции и реакции. Изводите от многобройни научни изследвания доказват, че всички мисловни, емоционални и физически състояния на майката се предават на бебето й по биохимичен път чрез пъпната връв (Verny, 1981; Janus, 1997).

Д. Чембърлейн (1988) доказва още преди почти тридесет години съществуването на пренатална памет. Той твърди, че бебетата започват да учат майчиния си език, както и започват първите етапи на своето многостранно обучение, още преди да се родят.

Нероденото дете е уязвимо по отношение на всичко, което му се случва, средата, която го заобикаля и най-вече поради това, че сигналите, които дава, често не се взимат под внимание. Факт е, че повечето съвременни хора приемат, че плодът, особено в първия триместър от своя живот, е лишен от съзнание и емоции и не го възприемат като човешко същество с принадлежащите му права, едно от основните от които е правото му на живот. Какво се възпитава у децата по този начин? Бебето усеща пълноценно всичко от физическия и емоционалния живот на майката. Ако тя се чувства спокойна, вглъбена в себе си и в процесите, които се случват в тялото й, то бебето знае, че средата извън утробата не е враждебна. Чувства се добре дошло в новия свят, който го очаква. У детето се възпитава спокойствие, чувство за доверие и увереност: в себе си и в света наоколо.

 

Раждане

 

Пренаталната психология е тясно свързана с пренаталното възпитание и с перинаталната психология, като според последната процесът на раждане и времето веднага след него се отличават с голямо влияние върху по-нататъшния живот на бебето: първите думи, които то чува след раждането си, първите ръце, които го докосват, първите звуци, миризми, светлини, респ. тъмнина или приглушена светлина, всички първи усещания от света извън утробата са обект на изследване от перинаталната психология.

Поради медицинизирането на физиологичния процес на раждането в модерните общества (преди около 100 – 150 години медиците са били в служба на родилките и техните бебета, докато сега майките и техните бебета обслужват удобството на медицинския персонал), е необходимо ясното осъзнаване на членовете на медицинските екипи за дълготрайното врязване в паметта на новороденото бебе на всяка тяхна реплика и действие.

Относно думите, които се използват, за да назоват бебето или малкото дете (много често възрастните се обръщат към тях с „малкия“, „дребосък“, „фъстък“, „мъник“) – често у тях се оформя чувство за малоценност и неважност на личността им и на мнението им в общността и в семейството. Дори когато бебето порасне и се превърне в подрастващ, дори във възрастен, се случва той все още да бъде „малкият“ в семейството. Какво се възпитава у децата по този начин?

При протичане на естествено активно раждане (не дирижирано) телата на майката и бебето действат в симбиоза. Многомилионната еволюция на човешкия род би създала друг родов механизъм, ако бе установила, че настоящият е неблагонадежден за продължението на биологичния вид. Това не се е случило. Бебета, които се раждат в модерните общества днес, се раждат по същия механизъм, по който това се е случвало от зората на човешката цивилизация. Бебета са се раждали и се раждат във всякакви екстремни обстоятелства и ситуации.

Родените по естествен път деца са възпитани в спонтанността и естествеността на явленията на живота извън утробата. Ако раждането им е било травматично, за тях и/или за майка им, това възпитава у тях тревожност, страх, тъга, очакване на враждебни среда и отношение оттук нататък в живота, неувереност и несигурност. Живот извън утробата Естественият ритъм на живот на съвременното бебе в повечето случаи е нарушен още от рождението му, като се започне с отделянето му от утробата, а именно моменталното прерязване на пъпната връв, последвано от изолирането му в нежива, суха материя (каквито са чаршафът или одеялото, с което бива обгърнато) в контраст с познатата му среда – тялото на майката и водната среда, в която е живяло до момента, и се стигне до храненето и спането под час – още от родилното отделение.

Всичко това в противовес на неговите потребности, очаквания и желания, и най-вече в противоречие с вродените очаквания и природните механизми. Тъй като природата и многомилионната човешка еволюция са гъвкави и целят оцеляването на вида, поставеното във всякакъв вид депривация бебе търси компенсаторни механизми за набавяне на необходимия физически контакт с друго човешко същество, с жив организъм по подобие на този, в който то е расло от момента на зачатието си до този на рождението си, когато всичко познато нему му е било отнето и е било заменено с ярки луминесцентни светлини, силен говор, със сухата, нежива материя на одеялцето, дрехите, пелените, пластмасовото креватче, въздуха и неговата непостоянна температура, и най-вече – с липсата на физически контакт с майката. Всичко описано е практика в съвременните родилни отделения.

За компенсаторния механизъм, който използва бебето, пише Джийн Лидлоф (2011): „Детето, което не е носено на ръце, не само се опитва да събира всякакви откъслечни преживявания, но и развива компенсаторен механизъм, целящ да облекчи неговата агония. То рита колкото може по-силно, за да облекчи тръпнещата си, копнееща за допир кожа, размахва ръце, мята ожесточено глава, за да притъпи усещанията си, напряга телцето си, извива гръб възможно най- силно, за да престане да чувства това, което го измъчва. То намира частична утеха в това да си лапа пръста, тъй като така облекчава непрестанното желание в устата си. То рядко го смуче; не е гладно, а само има нужда да го лапне, когато изпитва необходимост от храна, преди да е дошъл определеният за това час по програма. Обикновено то пъха пръст в устата си, за да запълни непреодолимата празнота в нея, безвремието, изпълнено със самота, чувството, че центърът на живота е някъде другаде и то не е там.“.

След мъчителното чакане на часа за хранене в огромния брой случаи на „съвременно родителство“ и „модерни майки“ бебето получава не кърма от майчината гръд, а адаптирано мляко или майчина кърма от биберон, изработен от синтетични материи, прикрепен към шише, създадено от други такива. Физическият контакт между бебето и грижещия се за него, дори и при хранене, също може да се окаже лукс: някои бебета биват оставяни да се хранят не в обятията на човек, а в леглото си или дори сами от бутилката, само под погледа на възрастен, който да може да реагира в случай на задавяне. Привързаността на децата към т. нар. „играчки за сън“, както и различните заместители на физическия контакт между бебето/детето и майката/възрастния, е описана от същата авторка. Тя дава обяснение на тези явления, непознати и немислими за предците ни.

Описва и ужасяващите и дългосрочно травмиращи преживявания, на които е подложено бебето, родено в последните стотина години, още от момента на появата си на бял свят. На тях родителите (не)съзнателно подлагат рожбите си, следвайки съветите на авторитети в своята област, като лекари, родители, педиатри, педагози. Авторката описва безпрецедентната изолация и самота, в които бебета са поставени в съвременни устройства като колички, кошарки, проходилки, бънджита и легълца, и депривацията, в която им се налага да съществуват в тези толкова сензитивни, най-важни и основополагащи етапи от развитието си: „Предметите, които поставят в неговия обсег, са само приближение на това, което му липсва. Всички смятат, че играчките би трябвало да утешат разплаканото дете. Никой обаче не се замисля на какво всъщност се дължи неговата скръб. Първенство в това отношение държи пухкавото мече или зайче, за да може бебето да „спи с него“. Според възрастните то трябва да осигури на бебето чувство за постоянна компания. Те възприемат ожесточената му привързаност и зависимост от тази играчка като очарователна детска странност вместо като демонстрация на остра недостатъчност. На практика, детето е принудено да се привърже към неодушевен предмет в нуждата си от другар, който няма да го напусне. Клатенето на количката и люлеенето в кошче са други подобни сурогати. Тези движения обаче са толкова бледо подобие на усещането да бъдеш носен на ръце, че рядко успяват да успокоят истински бебето, гледано в изолация. Освен че е неадекватно, това движение се случва и съвсем рядко. Над количката и кошарката на детето също окачват играчки, които дрънкат, звънят и свирят, когато ги докосне. Те често са ярко оцветени и висят, което все пак е някаква гледка, различна от голите стени, и привличат вниманието му. Тъй като обаче възрастните не ги сменят често (ако въобще го направят), те не предоставят достатъч- но разнообразие, необходимо за развитието на зрението и слуха.“. Какво се възпитава у децата по този начин?

В резултат на описаното стандартно поведение на възрастните към бебетата и децата те се сблъскват със следните позиции на околния нов свят към тях: Твоите нужди не са важни, Ти трябва да се съобразяваш с другите, а не те с теб, Ти си сам на този свят, Всичко, на което можеш да се осланяш, си само ти, Не можеш да разчиташ на нищо и на никого сега и за в бъдеще, Ти трябва да се адаптираш към средата и да не търсиш удовлетворение на изконните си потребности. Тези концепции, оформили се на подсъзнателно ниво, оказват влияние върху всички връзки, които невръстният нов човек ще има през жи- вота си: връзката с майката, с бащата, с братята и сестрите си, с други родни- ни, с учители, връстници, с интимни партньори, със своите наследници. Всъщност бебето има нужда да се прикрепи още от деня на раждането си към възрастен човек, който да е активен и да не се отклонява от ежедневния си ритъм. Според Лидлоф това се случва в етапа на носене „на ръце“ на бебето. Възрастните, от чиито действия бебето се учи и се подготвя, на този етап чрез пасивно наблюдение от сигурното място на ръцете им, за дейностите, в които на по-късен етап ще се включи активно. Бебето няма нужда възрастният да променя ежедневието си в грижа за него, а точно обратното – то изисква и настоява с т.нар. от модерните хора „необясними“ и „безпричинни“ бебешки плач и раздразнителност възрастният да влезе в своята обичайна социална роля. Когато тези нужди не са били посрещнати адекватно, това неминуемо се отразява върху цялостното социално и емоционално състояние и развитие на индивида. Неслучайно съществуват изразите: „Някой май не е бил гушкан като малък“ или „Той май не е бил кърмен като бебе“, които обичайно се отправят по адрес на неуравновесен в момента или по принцип човек. Никой биологичен вид, включително човешкият доскоро, не е променял начина си на живот заради това, че е станал родител. В българската традиция например краткосрочно отделяне от установения битов ритъм е било регламентирано в рамките на 40 дни след раждането, докогато се е считало, че лахустата (родилката) се възстановява физически и се адаптира към новата си социална роля. В днешни дни именно промененият начин на живот на жените, носещи нов живот, води и до непознати доскоро в човешката еволюция физиологични, социални и емоционални явления, като например:

1. по отношение на майката (и на бащата): следродилна депресия (причините за която Лидлоф (2011) описва от гледна точка на концепцията за приемствеността), напълняване по време на бременност и кърмене, нисък праг на търпимост, изнервеност, депресираност, раздразнителност, недоспиване, отпадналост, социална неадекватност, неконтролируема и честа смяна на емоциите и настроенията;

2. по отношение на роденото дете: ревливо бебе, неспокойно бебе, инатливо дете, затлъстяване, депресия, хиперактивност, дефицит на внимание, диабет тип 2, масови заболявания на храносмилателната и отделителната система, алергии.

Децата често се отглеждат физически дълготрайно отделени от природата, която и не са имали възможност да опознаят. Голяма част от съвременните деца не излизат извън домовете си дни наред, стоят затворени и в детските ясли и градини, особено при неподходящи метеорологични условия. Те дори не са виждали природните източници на храните, които консумират. Децата се отглеждат в противовес със свои базисни потребности. Например наблюдението на събитията пред която и да е съвременна детска ясла, детска градина или дори училище, в което и да е населено място, в който и да е край на света, ще покаже едно и също: спящи, в най-добрия случай будни, но сънени, деца в колите на родителите си, които са принудени да прекъсват важния за растежа, отмората и цялостното си съществуване сън, за да се впишат в графика на работодателите на родителите си.

Не съществува дете, което да е приело без плач и травми посещенията си в детска ясла или градина. То използва целия си наличен арсенал от средства, за да демонстрира, че с него се постъпва неправилно. Насилственото отделяне на детето от всичко познато – майката, членовете на семейството, домашната обстановка, неминуемо води до опустошителни реакции в психично-емоционалното състояние на малкото дете, независимо от това колко постепенно и с колко внимание е подходено.

В съвременния свят дете, което се отглежда в собствения си дом, се приема за „глезено“, а за семейството му се счита, че си е позволило този „лукс“. Факт е, че до поне четиригодишна възраст децата не се нуждаят от социализация, а от сигурност, която получават единствено в дома си и само от семейството си. Съществуването на детските ясли и градини е в резултат на индустриализацията на съвременната цивилизация, в която жените трябва да работят. Интересен факт е поведението на някои семейства, които изпращат на детска градина по-големите си деца, при положение че майката е вкъщи, за да се грижи за по-малките.

Прекъсването на приемствеността в човешкия живот налага описаните обстоятелства и принуждава много родители да подлагат себе си и децата си на изброените преживявания. В модерните общества по презумпция се живее не в общност, а в отделни семейства, които най-често се състоят от майка, баща и дете/деца. В големия град, далеч от близките и общността, семейството отглежда и възпитава децата си.

Животът в общност и в постоянен контакт с природата има своите предимства. Съществуват редица документирани случаи на наблюдения върху живота, отглеждането и възпитанието на децата на „нецивилизовани“ племена. Дж. Лидлоф разказва за тези процеси в индианските племена йекуана и санема в дълбоките джунгли, известни данни има и за индианците яномами, също така за пигмеите, бушмените и за много други традиционно живеещи хора. При всички тях родителството и възпитанието са естествени процеси. Например в 88% от случаите бушмените реагират на бебешки плач до три секунди (Diamond, 2013).

Някои от различията между описаните общества и модерните са: в традиционните общества децата не принадлежат на родителите си, а на себе си и на обществото, в което живеят.

В модерните общества, който има деца, той е лично отговорен за тяхното отглеждане и възпитание и не следва да ангажира публичното внимание с потомството си. В племената на ловците и на събирачите съществува емпатия и сътрудничество. В модерните общества – егоизъм и съревнование. В самобитните среди – добронамереност и свобода. В съвременните общества – агресия и борба за власт. При близките до природата общности се наблюдават спокойствие във взаимоотношенията и вътрешна хармония. При модерните хора – страх и емоционален дисбаланс (Wright, Gynn, 2014).

 

В модерните общества:

 

– съвременните хора, за да станат родители, се нуждаят от процедурите на асистираната репродукция, хуманните и етичните измерения на която отдавна са под въпрос;

– здравите жени, за да родят също толкова здравите си деца, се нуждаят от оперативно екстрахиране на бебета си, дълбоко убедени от медиците и наплашени от медиите (особено чрез филмите), че телата им и тези на бебета им са неспособни да преминат през естествения физиологичен процес на раждането;

– милиони човешки ембриони са погребани живи в ледени ковчези в качеството си на „остатъци“ от инвитро процедури, както и по други експериментални линии на генното инженерство, за които се използва човешки генетичен материал;

– човешките същества, за да отгледат и възпитат децата си, се нуждаят от посещения на специално организирани за целта курсове, семинари, уебинари, от четене на специално написани за целта книги и статии, гледане на видеоматериали.

Джийн Лидлоф споделя: „Би ме било срам да призная пред индианците, че там, откъдето идвам, жените не се чувстват способни да отглеждат децата си, без да са прочели в някоя книга писмените инструкции на съвсем непознат мъж“.

В допълнение, не само отглеждането на децата е поставено под индустриализация: организиране на курсове за бременни, за раждане, за отглеждане на деца, за масажиране на бебета, за танцуване на майки с техните бебета.

 

 

*Текстът е откъс от статията "Криворазбраната възпитанизация" на Светослава Съева, Югозападен университет „Неофит Рилски“, публикувана в сп. „Педагогика“





Добави коментар


Добави
Loading ...

Автор

повече за автора

Ключови думи:

деца, възпитание, раждане, пренатална психология

StreetInside

Какво да правим, когато някой ни вземе сиренцето?

Събота, 09 Декември 2017 / Към себе си
Промяната рано или късно ще дойде в живота ни, въпросът е как реагираме    Всички преминават през промяната през целия си живот. Всъщност промяната е единствената константа. Въпреки това, някои хора са в състояние да управляват промяната по-добре от други. „Кой ми взе сиренце [...]

Защо си тръгват добрите служители

Сряда, 30 Ноември 2016 / Кариера
  7 причини, които карат хората да напуснат работа, дори и да я харесват   Загубата на добър служител винаги е малка криза. От една страна са финансовите проблеми, свързани с намирането, обучението и наемането на нов кадър, който да замени напусналия. От друга е несигурността, коя [...]