Всички религии са направени, за да пазят здравето и добрия живот на хората и обществото, казва афганистанецът Иман

Той е афганистанец, избягал от Близкия Изток преди 16 години и случайно останал в България. Фактът, че е роден и възпитан като мюсюлманин не му пречи да е щастлив и да се чувства част от обществото тук. Единият му брат е в Германия, другият – във Великобритания, част от роднините му са в Иран, други – в Афганистан. Най-близките му хора обаче са в София, защото тук е създал свое семейство.

Амононлах Хосейни, или Иман, както го наричат в България, ни посреща с най-широката си усмивка и ни кани на кафе в дома си, за да ни разкаже за поезията си. Поне три пъти се спира да поздрави хора от квартала, вижда се, че е сърдечен човек.

Родителите на Иман са от Афганистан, но бягат в Иран заради гражданската война в страната. Самият той е роден през 1978 година някъде по пътя, израснал е в Иран, но през цялото време се е чувствал като чужденец – без документи и без права. Баща му си отива от този свят, когато Иман е на 4, а майка му работи в консервен завод, за да може да се грижи за децата си. Иман и брат му също започват работа от малки – в цех за производство на обувки. Така и не завършили училище. 

Когато е на 20 години, Иман се влюбва в иранско момиче, но любовта му се оказва невъзможна и това го тласка към решението за замине за Западна Европа. „Реших го, защото нямах права за нищо, нямах самоличност... Въпреки че сме персийци – и ние, и те, за тях аз бях афганистанец, родителите не приемат да се ожениш за дъщеря им. Това е едната причина, другата е, че исках да продължа да уча“, разказва Иман.

Тръгва като нелегален емигрант, но когато стига до България се налага да влезе в болница заради киста на врата, която трябва да бъде оперирана. Така Иман се оказва на българска територия – не знае езика, няма пари...Бил заедно със свой приятел, намерили и други хора. На някои близките им пращали пари и с общи усилия плащали наем за обща квартира.

„Езика не знаехме...Пет-шест месеца нямаше къде да живеем, докато се запознах с един часовникар, пак от нашите беше, той ме заведе в Илиенци да работя като продавач на часовници. Работих там 5-6 месеца без да знам езика“.

През 2000 година настроенията сред българите все още не са толкова крайни към хората като него. В някакъв момент Иман попада и в бежански център и получава статут на бежанец, сега е с редовни документи. Ходил е на курс по български един месец в ИЧС, но казва, че е научил българския език в живота сред хората.

„Професия си имах и намерих работа в цех за обувки в София. Започнах там и се чувствах добре, чувствах, че в тази страна можеш да живееш спокойно – има производство, има работа и хората не са такива да ти кажат: „Ти си афганистанец, трябва да се махаш“. Това беше много важно, докато в страните, от които аз идвах, това го нямаше“, разказва ни Иман.

Докато си стъпи на краката минават три години. Често му се е случвало да остане без пари, но не е искал да проси нищо от никой. После решава да си направи собствено обущарско ателие, купува две машини и за 6 месеца успява да си набави достатъчно клиенти, за да може да се издържа и да създаде семейство. Днес в ателието му в столичния квартал „Западен парк“ ходят и много българи, които живеят в чужбина.

Иман живее с българската си съпруга Вера и двете си деца – Николета на 9 години и Дани – на година и половина (вижте снимките горе). Казва, че приема България като своя страна, защото тук са минали най-хубавите му години, харесва Васил Левски и Христо Ботев и често се ядосва на българите, които не уважават националните си герои.

„Не приемам това, че много от хората наоколо са пропаднали от алкохол. И аз пия, но обичам нормалните неща, защото един човек като се напие, той не може вече да работи, да поддържа семейство, да е полезен за средата. Това не е свобода, свободата е да живееш нормално, да си обичаш семейството“, споделя афганистанецът.

Другата му страст е поезията. Публикува стиховете си в сайтове за персийска поезия и всъщност е много известен сред тяхната публиката. Последната му покана е за интервю по една телевизия в Афганистан, но още не е решил дали може да я приеме.

Преведени на български стиховете му не са много разбираеми, но Иман ги рецитира и разяснява със страстта на истински творец:

„В този Валентинов ден (денят на влюбените Свети Валентин)

съм купил два хляба за моята любима

в рогата на Африка,

за не видят повече очите човката на лешояд

и кокалите във устата на хиена.

Въпреки че живея в пещерата на Бамнян

и съм много близък с дъжда,

аз ще намеря любовта дори и без покрив“.

За Иман Исляма е просто неговата религия: „Всички религии са направени, за да пазят здравето и добрия живот на хората и обществото. Исляма казва да не се яде свинско, но това е забрана, свързана със здравето – да те предпази от разширени вени, сгъстяване на кръвта, сърдечни удари...Всички религии са създадени, за да опазят здравето, мира и щастието на хората“.

Затова и според Иман не религията е причина за войните в Близкия Изток, а хората и парите: „Вярата трябва да се използва за добър живот, за нищо друго“. На въпроса дали познава хора, дошли в последните години от неговата държава, отговаря, че няма време да се среща с много хора, защото се грижи за семейството си и живее с поезията си. Но припомня, че когато говорим за бежанци, трябва да се замислим, че това са хора катовсички нас: „Всеки иска да ходи в хубава страна. От тях има много умни хора, зъболекари, режисьори, полицаи, нормални хора, обикновени, всеки гледа с лоши с очи, но сред тези хора има много добри и умни хора...“.