Звездният прах плаче ... смъртта, героизмът и безумито на пътя.
Да си представим ... милиарди години космосът е тъкал материя, звезди са умирали, разпадали са се, хвърляли са във вселената злато, кислород, въглерод. И същата тази материя е вградена в нас ... и ние сме оживял прах от звезди. И въпреки това, този невъобразим космически дар, наречен живот, може да бъде смазан за секунди - от ръката на 21-годишен с две седмици книжка и шест фиша.
Не е ли това диагноза?
Не мозъчен кръвоизлив, не инфаркт, а социална аневризма - колективен съд, който се е спукал. Болест на общество, където ценността на живота е девалвирала до цената на едно мощно ауди, на един миг “да се направиш на интересен”.
Съдовите инциденти са внезапни, много са страшни и аз като невролог зная това - съдът руптурира, къса се, пръска се, кръвта ти наводнява мозъка и животът угасва. Но тук днес внезапността вече не е в предлите на главата, а е изнесена на улицата.
И ти умираш не защото твоето тяло те предава, а защото друг е позволил на своята арогантност да се превърне в оръжие. Това вече не е биология ... това е социална патология.
И е страховито ... стоиш си в автобус, говориш с приятел, държиш чантата си, и в следващия миг си труп ... катапултиран от чужда безотговорност. Да умреш, защото някой е решил да впечатлява момиче, е може би най-горчивото и най-смразяващо унижение за смисъла на живота. Човешка трагедия разиграна в реално време, не в операта на Верона.
И тук е парадоксът, който мен ме смразява …
Вселената е изминавала милиарди години, за да създаде човешкия мозък. Ние сме буквално звезден прах, оживял във форма, която може да мисли. И да твори. Тук сме, за да носим живот, съзнание, любов, смисъл. И въпреки това ... същата тази вселена се сблъсква с най-абсурдния парадокс - човекът, роден от светлина, се държи като звяр с метален катапулт в ръцете си. Човекоподобно с ключове за автомобил.
Това е шокът .... от едната страна атоми вплетени в сърца, които обичат. От друга - същите атоми, но изродени в празни души, които убиват, за да се почувстват живи. И сякаш истинската мистерия не е във физиката, не в космоса, а е в този чудовищен разрив ... как звездният прах може да се превърне и в спасител, и в убиец.
Как една и съща материя може да сътвори д-р Стефан Черкезов ... и момчето, което лети със 170 км/ч, за да впечатли гаджето си и да премаже невинни хора. Това не е просто трагедия, а поругаване на самата вселена.
Звезден прах, който се е самопонизил до пепел.
И тук идва страшното, което не може да се преглътне …
Ние сме космосът, който мисли.
А се държим като животни, които не мислят.
И това го усещам като да е .. да е по-страшно от инсулта и внезапния кръвоизлив в главата. Защото в медицината можеш да оперираш, да лекуваш, да възстановиш. Но срещу самонадеяността, срещу празнотата в сърцето, срещу наглостта на безсмисления живот ..... има ли изобщо превенция??!?! Може би единственото лекарство е възпитанието. А ние, като общество, сме го пропуснали.
И затова се самонараняваме, отново и отново.
И понеже само преди часове писах за д-р Стефан Черкезов ... усещам това като разтърсваща асиметрия, която сама по себе си е и диагноза ... и мистерия.
Д-р Стефан Черкезов умира ... за да живеят други хора. Това е върхът на човешкото. Това е моментът, в който звездният прах в нас се извисява до светлина. И ... по-късно ... друг млад човек, със същата материя от звезди в клетките си ... не влиза за да спасява, а се изстрелва с автомобил като куршум и убива. Умира един невинен, другите са между живота и смъртта. Това е вече дъното на човешкото. Това е моментът, в който звездният прах в нас се превръща в тъмна пепел и ужасяващо страшна черна дупка.
Двете случки стоят една до друга като анатомия на човешката душа.
И как този шофьор е останал жив?!? Невредим?! Недоумявам … тук има някаква вселенска промисъл ... която не проумявам.
Единият жертва себе си, за да живеят други. Другият жертва другите, за да се почувства жив.
И тук е истинският ужас ... в едно и също общество, в една и съща държава, в един и същи народ се раждат и д-р Черкезов, и момчето с 170 км/ч.
Значи не вселената е виновна.
Не звездите, не съдбата, не атомите.
Виновни сме всички ние с възпитанието, със законите, с мълчанието си.
Нещо не е както трябва.
И докато светът се движи по асфалта на безумието ... просто пиша и се чудя ... защо човек избира да бъде безразсъден?! Може би защото моментът безумие изглежда много по-важен от вечността на последствията?!
А всеки импулс носи потенциал за живот или смърт. И ние избираме ... безнаказаност и беззаконие ... и те носят потенциали за смърт ... и съдбата се случва. Отново и отново.
И да избереш да бъдеш светлина в действие според мен е единствената истинска власт над мрака и хаоса.
Тъжното е … че не са много хората, които избират светлината!
Текстът е от профила на Неделя Щонова във Facebook
