Свобода, Отговорност, Справедливост, Израстване, Любов

Класната стая на Мама Джил и Сейди в бежанския лагер в Харманли

Вторник, 03 Октомври 2017 / Гласът на детето
310
  • Сн.Илиян Ружин, timeheroes.org
  • gofundme.com
  • gofundme.com
1 / 3

Опашката се вие още от 9 сутринта, въпреки че някои от чакащите ще влязат в десет, други чак в един следобед. Не точно се вие, по-скоро седи по дупе на пода, подпира стената, бъбри си, измисля дяволии, виси отвън по прозорците, бута се кой ще влезе първи, а думкането от външната страна на вратата така или иначе няма да спре в следващите пет часа. Да се твърди, че напливът за това училище е голям, би било твърде меко казано.

Една от причините е, че на място като това децата просто нямат друго интересно за правене. Втората причина е, че в игралната класна стая на Мама Джил и Сейди е суперяко. Влизаме ли?

 

 

Някои правила

 

Нека се разберем от самото начало – никаква агресия. Ако налиташ да се биеш, сори, днес ще трябва да си тръгнеш. Ела пак друг ден и започни на чисто. Това правило на практика се явява малко излишно тук, защото почти никога не се е нарушавало. „Ако трябва да съм честна,” повдига вежди Мама Джил, „поведението на децата в този лагер е просто фантастично в сравнение със занималнята ми в Англия.”

Второ правило – играчките не напускат класната стая. Ето това вече си е сериозно и се въвежда след като едно момиченце в началото всеки ден си тръгвало с всичко, което човек с нейните габарити може да кешира под дрехите. И съвсем не била единствената. И съвсем не бива да бъде винена. Правилата за оцеляване рязко се променят, когато бягаш от собствения си дом, а в ушите ти свистят куршуми. От тези ранни дни е останал ритуалът на излизане всеки да бъде „претърсван” – вече само на шега. 

Трето и ключово понятие – за някои хора тази класна стая няма да влезе дори под черта в определението за „училище”. Вярно, има си карта на света, букви, цифри, книжки и купища други образователни материали. Но никой никога няма да накара децата да ги използват, освен ако те самите не пожелаят. Изненада – материалите се ползват доста усилено. Наравно с лака за нокти, плейстейшъна, принцеските рокли, куклите, автомобилчетата и динозаврите.

 

 

Изиграй това

 

Най-важна в тази класна стая е играта. Всеки, който идва тук – в понеделник, сряда и петък – получава по един час да прави каквото си иска, стига да спазва първите две правила. „Имали сме деца, на които ужасът е просто изписан на личицата им. И шест месеца по-късно – от него няма и следа. И за мен, и за Сейди това е много по-важно от преподаването на география, химия или каквото и да е,” казва Мама Джил. „Децата имат нужда да бъдат деца. А точно това, с войната зад гърба им и несигурността за живота нататък, е последното, което дори най-добрите родители са в състояние да им дадат в момента. Те са жадни да учат – и още как! – но на първо място искахме да им създадем пространство, където да могат да се отпуснат и да се освободят от страха и напрежението в игра.” 

Преди време в лагера плъзват слухове, че членове на „Атака” се канят да проникнат на групи през оградите и да се саморазправят с бежанците. Слуховете се оказват само слухове, но към онзи момент се приемат като реална заплаха. На следващия ден малките кюрдски момчета си слагат тъмни очила, въоръжават се с пластмасови ножове от кукленската къща и сформират „банди”, които обикалят натопорчено сред останалото население в класната стая. „Не ги спряхме, защото от опит знаем, че имат нужда да разиграят ситуацията, за да я изкарат от системата си. В моменти като този си даваш сметка колко сериозно нещо е играта.”

 

 

Естествено, в дървената къщичка се разиграват и бурни семейни драми, и изискани чаени партита, сръчни домакини въртят тенджери и парцали, а Катуун не се отделя от бебето си. В ролята на бащата, иска ли питане, е Дилда – едно от най-популярните момчета в училище. Трябва да се запознаеш с него, наистина, обаче той ще влезе в последната сесия.

 

 

Последно правило – когато след свободната игра Сейди води урок по английски, всички първо разтребват стаята (за три минути, честно!), сядат в кръг с нея и за 30 минути кротуват и пазят тишина. Освен ако не изпълняват с пълен глас „Щом щастлив си и го знаеш / плесни с ръце / тропни с крака / и се завърти…”

 

Запознай се с Мама Джил и Сейди

 

Към края на 2013-а Джил Класби е току-що пенсионирала се детска учителка от Кеймбридж, строежът на къщата й в съседното на Харманли село Брягово е най-сетне завършен, а животът сред природата, в мир и спокойствие, е току на върха на пръстите й. В този момент в кадъра на всички световни новини и точно пред очите й влиза първата бежанска вълна от Сирия. „Свих с колата и влязох в лагера. Можеш ли да обърнеш гръб в ситуация като тази? Не мисля.” 

В първите дни и месеци Джил, като брънка от цялата мрежа доброволци, се опитва да осигури просто най-належащото. Година по-късно, когато децата вече имат обувки на краката си, тя успява да издейства и класна стая в новопостроената в лагера сграда. Оттогава е Мама Джил. Тази, при която тичаш да се гушнеш и която, под секрет, позволява някои дребни провинения да ти се разминат (освен ако Сейди не я хване).

 

 

Сейди е наскоро дипломирана учителка в началния курс и е безкомпромисна с правилата. „Нарича се последователност, мамо!” Което не значи, че на нея също не й трябва половин час, за да стигне до тоалетната в другия край на коридора – защото на всяка крачка я пресреща хлапе за гушване. 

Преди да се стигне до това положение, Сейди преподава на Острова, в училище, в което повечето деца идват от проблемни семейства – родители в затвора, домашно насилие и други екстри. „Вече си бях дала сметка, че традиционната образователна система не е моето място, защото в нея по никакъв начин не можех да отговоря на истинските нужди на децата. Много повече се вълнувах от разрешаването на емоционалните и социалните им проблеми, отколкото от учебния план. Бях решила, че трябва да опитам нещо различно. И когато видях какво прави майка ми тук – просто останах.”

 

 

Опитите за осигуряване на финансови средства за оборудване на класната стая чрез държавни институции и хуманитарни организации удрят на камък, обаче от строежа на къщата, за щастие, им е останал предостатъчно дървен материал. За нула време Сейди и баща й сковават уютна къщичка с готварска печка и кухненски плот, замък с островърхи кули и сандъци за съкровищата. Джил ушива весели пердета от парчета чаршафи и юргани, подарени от бежанците за училището, и оформя мек кът за търкаляне и четене. Ръководството на лагера добавя малко столове, от УНИЦЕФ за късмет пристига пакет образователни материали, а една дама от Англия научава за Мама Джил от репортаж на BBC и изпраща голямо дарение с играчки. 

Останалото купуват сами, въпреки че вече им е ясно, че с училището в живота им не им остават опции да подхванат каквото и да било бизнес начинание, от което да се издържат занапред. И на 1 декември 2014 отварят врати. Класната стая днес попълва постоянно изчерпващите се запаси от материали изцяло благодарение на познати и непознати добри сърца от Англия, Полша и България.  

 

Секретна мисия

 

Игралното училище посещават около 200 от почти 500-те деца в лагера, в момента почти изцяло кюрди от северната част на Сирия. Разпределени са в три възрастови групи (4-7, 8-11 и 12-14 години), като всеки може да прекара в класната стая час и половина на ден според окачения на вратата график – освен в края на деня, когато пускат филм и около екрана се  накачулват всички, които пожелаят. За протокола – Том и Джери и Спондж Боб са номер едно. Графикът се спазва наистина строго, въпреки че не е лесно. „Ако са изпуснали сесията за тяхната възрастова група, някои майки щипят децата си по бузите, за да се зачервят и да им излязат сълзи, така че аз да видя как детенцето плаче, защото не го пускам,” казва Сейди.

 

 

А причината за това „коравосърдечие”, продължава тя, е че в тяхната култура е прието по-големите момичета да поемат грижата за всички свои многобройни братчета и сестричета. „И те наистина имат силна връзка, която в много отношения е страхотна и безценна. Но понякога тази непрекъсната грижа идва в повече. Затова разделихме групите – за да имат тези „майки” малко свое време, в което да са просто деца. В някои случаи дори ги издърпваме и за повече – като помощник-учители.” 

Помощник-учител Дилишан е на 12. Целия си живот се е грижила неотлъчно за 13-годишния си брат, който е в количка, и за още няколко по-малки деца. От войната Дилишан има лоши изгаряния по врата и ръката, които никой в момента не лекува. Мама Джил я е водила на преглед и е намерила болница достатъчно близо до Харманли, в която могат да проведат терапия. Само че нейните родители, както повечето бежанци в този лагер, просто не искат да имат нищо общо с България. Това е мнение, което ще чуем още няколко пъти, по различни поводи, както от Джил и Сейди, така и от Лидия – учителка доброволка като тях, която води часове по български и английски за възрастни в съседна стая. „По същата причина нито едно от децата в нашето училище не е празнувало рожден ден откакто е тук,” казва Сейди. „Всички знаят – ще празнуваме, когато стигнем в Германия.” Животът им тук е предварително зачеркната бележка под линия. Но това наистина е друга история.

 

Децата на войната

 

Ако ей така минаваш и надзърнеш през прозореца на класната стая – деца като деца. Понеже днес е денят от месеца за чиста проба забавление (т.е. гримовете са извадени на масата), дамите се гримират и разгримирват, изправят си бретоните с преса, пробват рокли на принцеси и през пет минути някой дърпа Сейди да го фотографира. Иначе масата се ползва за низане на гривни и гердани, рисуване, апликации, изработване на фигурки от домашен пластилин и, ако може, повече неща, които да отнесеш „вкъщи” за мама. 

Момчетата ръчкат джагата, строят релси и пускат влакчета, редуват се на плейстейшъна, мокрят се, плискат и преливат вода в легена в зоната за сетивни занимания, някои пробват женски дрехи и се заливат от смях, супер е. В цялата тази шумотевица ще ти отнеме даже известно време да забележиш, че малката Роан не чува, защото на нея не й представлява никакъв проблем да обясни със знаци на когото си хареса, че роклята на едно Барби трябва да бъде моменталически зашита.

 

 

Мама Джил и Сейди не говорят езика на своите ученици (въпреки че Сейди напоследък напредва много стабилно, заради гаджето си, който е сириец, също бежанец). По-специални моменти и ситуации разрешават благодарение на помощник-учителките, които превеждат. Но рядко могат да научат какво наистина е преживяло всяко дете. Могат да предположат обаче с доста голяма сигурност, че повечето от тях са видели поне един близък човек да остава без крайници или да умира пред очите им, че къщите им са били сринати или избухнали в пламъци заедно с всичките им играчки, че са треперили от студ в гората с един кат дрехи на гърба си, че са били в арест и че много бащи са останали в Сирия, за да помагат на семействата на загинали братя. 

„Ако знаете само колко много ми се иска да мога да си говоря свободно с децата,” казва Сейди. „Не толкова за да мога аз да им говоря или да ги разпитвам, а за да мога да ги слушам и разбирам. За мен това е същността на работата с деца – да чуваш какво ти казват и да улавяш между редовете притесненията, напрежението, страховете. За да можеш да ги преведеш през тях.”

 

Щом щастлив си и го знаеш…

 

Дайре известява края на времето за свободна игра. Всички 40-ина момчета и момичета от последната за деня група сядат в кръг на земята. Сейди започва да произнася поред името на всяко дете, като на всяка сричка пляска с ръце. Всички подемат заедно с нея, в непрекъснат ритъм, ето така: Сил-ва! Мо-ха-мед! Ра-шид! Ка-туун! Ла-лиз! Иб-ра-хим! Ро-ан! Представи си милионен стадион да скандира „We will / we will / rock you!” и горе-долу ще се доближиш до заряда на кръгчето. Децата просто се поздравяват и казват добре дошли на новите.

 

 

Следва порция думи и разговорни фрази на английски. Сейди пуска по кръга да обикаля дървена кутия, докато всички пеят: „Кутията на Сейди обикаля в кръга / обикаля в кръга … / Kакво има в нея?” При тези думи детето, в чиито ръце се намира кутията в този момент, има огромнaта чест да я отвори, да си избере предмет и да го назове, след което кутията продължава да се предава от ръка на ръка, докато не се изпразни. После се пълни отново и всяка думичка е пипната, разгледана и повторена няколко пъти. 

Дилда също е в кръга. Той е на 13, не може да говори, има церебрална пареза и пристига в класната стая привързан за количката си с шалче през гърдите, за да не падне. Когато са бягали през границата, чичо му го е носил на гръб по целия път. За няколко месеца в класната стая Дилда успява да стане от количката и прави стъпки, подхванат под мишниците от здрави ръце, иначе се придвижва с пълзене където си иска. Както вече стана ясно – от най-популярните момчета е, всички го обичат заради великото му чувство за хумор и, когато наруши правилата, го санкционират наравно с другите, защото си е и палав. Ето например, човекът нарочно е съборил кутия с моливи от масата. Ами, ще трябва да ги прибереш обратно, Дилда. За всеки като него това е изпитание по-трудно от хващане на зрънце ориз с китайски пръчици. Обаче той се справя с всички моливи и няма по-горд от него на света.

 

 

Пет минути до края. Започва „Щом щастлив си и го знаеш…” Дилда сам влиза в кръга. Целият е една голяма усмивка. Песента му излиза на нечленоразделни звуци, обаче с пълно гърло. Дилда танцува. И никой, ама никой, в кръгчето не вижда нищо необикновено в това.

Ако си музикант, танцьор, артист, акробат или фокусник – да знаеш, че децата, Мама Джил и Сейди ще са супер щастливи, ако им изнесеш представление в класната стая. 

 

Иначе можете да им изпратите материали за рисуване, писане и майсторене, както и дребни играчки оттук Facebook и TimeHeroes.org или средства дарителска кампания.

 

Текст: Елена Друмева, TimeHeroes.org

Снимки: Илиян Ружин





Добави коментар


Добави
Loading ...

Автор

повече за автора

Ключови думи:

бежански център, Харманли, училище, Джил, Сейди, бежанци, деца

StreetBoard

Отпада ДДС за дарени храни

Сряда, 07 Септември 2016 / Общество
Въвежда се ограничение за количеството дарявани стоки, за да няма злоупотреби    Да отпадне ДДС при дарения на храни, чийто срок на годност изтича, реши на първо четене Народното събрание. Това стана по предложение на Реформаторския блок. Целта на предложението е да се облекчи рабо [...]

Развиващите се икономики: Дългият път

Сряда, 08 Юни 2016 / Общество
    Между чувството на еуфория и отчаянието на развиващите се пазари     Глобализацията мина на задна скорост. Обемите на търговията са в застой и стойностите на капиталовите потоци навскъде по света са намалели с повече от 50% от 2007 година насам. Западът е ядосан и [...]