Усещането ми за водопада премина в неповторимо състояние на моята душа
Горещ летен ден! Въздухът тежеше, кожата лепнеше, а тялото копнееше за свежестта на прохладата. Качих се в колата и скоро бях в планината. Не ми се ходеше дълго днес, затова се настаних близо до реката, под гъстата сянка на гората. Хладина и чист въздух изпълваха цялото ми същество.
Бях напрегната! Сякаш часовник на бомба тиктакаше, отброявайки последните си секунди. Все не гръмваше, стоеше в кулминационната си позиция постоянно. Не позволявах на мислите да вземат контрола в свои ръце и въпреки това вътрешната нервност оставаше все там.
Реших да се отдам на сетивата си! Първо се заслушах... Само това! Нищо друго! Слушах потока, вятъра, птиците... Чувах падащите листа, шишарките... Допира на клоните в съседните дървета... В един момент чувах дори звуци, които не успявах да разпозная... Изчезнах в тази музика! Тя ме погълна! И часовника на бомбата се самоизключи! Все още имаше леко напрежение!
Тогава започнах да вдишвам аромата на реката, на листата, на тревата, на смолата... На красотата! Слях се с тези магични ухания на природата!
После проследих с очи всяко дърво, всеки камък, всяка птичка, всеки завой на реката, всяка сянка и слънчев лъч.
Накрая затворих очи и изчезнах, сливайки се с Природата! Бомбата се деактивира и разтвори в шума на потока, в аромата на смолата и в обаянието на гората! Нямаше дори помен от нея! Всичко остана в миналото !
Колко лек може да бъде Животът! Колко сладост има в болката! Колко слънце зад буреносните облаци! Дадено ни е всичко нужно, за да живеем в изобилие, радост и светлина! Лъжа, болка, страдание... Има ли значение какво ни поднася света? Щом ние знаем как да поемем всичко, после да го трансформираме в Светлина и накрая да полетим високо над него. Не чудеса са нужни, а само ние и връзката ни с Източника. Той винаги намира начин да ни изцери и дари с благодатта си! Само трябва да се доверим!
...
Огромно количество вода се спускаше по отвесната скала надолу... Мощен шум някак нашепваше за нейната сила и великолепие. Облаци от водни капки стигаха до мен и нежно галеха лицето ми. Стихията минаваше на една ръка разстояние от тялото ми и усещах мощта й с всяка своя клетка. Стоях вцепенена, с широко отворени очи... Исках да вдишам тази неописуема за думите картина на великия художник Живот. Усещането ми за водопада премина в неповторимо състояние на моята душа. Сякаш аз самата се слях с безбройните падащи капки от върха. Изпитах силно пречистващо, а после зареждащо чувство. Усетих как снежинки са падали, дни наред, от небето върхи тази планина. Било е тихо, а те са се сипели като в замръзнал кадър от приказен филм. Бели полета, докъдето погледът стига и свобода... После слънцето бавно е разстопило тези снежинки, а те са се слели, за да минат през всичко пред себе си и да дарят с живот тревите, животните, хората, планината... Почувствах се като водопад... После се замислих, ако бях капчица вода под каква форма бих избрала да съществувам - океан, река, езеро, ледник... Не ми трябваше и миг! Водопад! В него имаше тишина и лудост, в него имаше покой и сила, той не се спираше пред нищо и даряваше със своето съществуване. Обърнах се към мъжа си и му споделих размислите си. Тогава го попитах:
- А ти какво би бил?
- Океан! - отвърна той.
Веднага видях абсолютната връзка. Той носеше дълбоко в себе си един уникален свят, невидим за повърхността и необятен като океана. Когато насочеше обаче негативната си страна навън, точно като опустошително цунами, нанасяше безброй щети. Колко много общи черти между нас и капката в реките, моретата, водопадите...
Можем да се огледаме в капчица роса и да видим неща, за които сме забравили. Океански тайни, диви водопади, речни истории... Кое от всичко това сте вие? Къде би попаднала вашата капка? Можем да открием много истини за себе си в тях, а после да станем Едно и да се оставим на Силата на тази уникална стихия - Водата!
Вижте още:
