Къде е границата между желанието да защитим и способността да научим децата да се пазят и да взимат решения

Една от често срещаните родителски грешки е, че в желанието си да предпазим децата си от всякакви опасности, много често им отнемаме правото на собствен опит и възможността сами да взимат решения. А, вярвам, всеки родител иска да отгледа самостоятелни и справящи се с живота си хора.

Слушайте детето си

Най-важното нещо във възпитателния процес е не да се съобразяваме с това какво ни се иска на нас или какво е прието като норма, а да се съобразим с това какъв е вътрешният ритъм на детето – ако то е готово за някаква самостоятелност на по-ранна възраст, би било нелепо да го „спъваме“ и обратното – ако едно дете не е готово за някакакво самостоятелно действие, а е достигнало възраст, в която повечето му връстници нямат проблеми с това, не е добре да го насилваме.

За самостоятелността най-важен е собственият ритъм на детето – в момента, в който разберем какъв е този собствен ритъм, ние ще можем да напаснем начините, по които да го подкрепяме.

Послушните деца не са самостоятелни

Следващото много важно нещо е да се прави разлика между самостоятелност и послушание. Франсоаз Долто развива идеята, че едно дете е добре да бъде самостоятелно без да е необходимо то да бъде послушно, както и че когато едно дете е послушно, това не означава, че е самостоятелно.

Когато едно дете е послушно, то непрекъснато се нуждае от мнението на другия, без значение дали това е мнението на възрастния или някой негов връстник. Проблемът е в това, че понякога детето, бидейки „послушно“, може да се повлияе от мнението на някой човек, който е недобросъвестен към него.

За да направим детето самостоятелно, ние като родители трябва да му даваме поле за изява. Когато то трябва да направи нещо, не трябва да му го спускаме като императив – например за обяд има мусака и ти трябва да ядеш непременно мусака. По-добре е да му дадем избор какво иска да обядва. Когато оставим едно поле, в което детето да може да заяви себе си, му помагаме да стане стане самостоятелно.

Да се намесваме ли при конфликти

Общо взето масовото разбиране на родителите е, че когато децата се скарат, те трябва да се намесят и да го прекратят. Но така пречим на децата да решават проблемите помежду си. Когато се намесваме преждевременно в живота на децата и в ситуациите, в които те попадат, ние им пречим. Не трябва да оставяме децата да стигат до някакви крайности, например да се сбият сериозно. Тук позицията на възрастния е да защити детето, но от друга страна, да се намесим прекалено рано в конфликта, е точно толкова неадекватен и неработещ подход, колкото и изобщо да не се намесим. И тук пак стигаме до думите, които трябва да даваме на децата.

Например, когато един родител е много тревожен и иска да научи детето си да кара колело, по-вероятно е да го научи да се плаши от колелото. Един много тревожен родител обикновено казва „Внимавай, недей да караш бързо, сваляй веднага краката, няма да се спускаш там надолу...“. Всичките тези тревоги моментално се отразяват на детето. В този случай е добре да го оставим да изучи, да придобие своя опит от карането на колело, а ако падне, да му дадем думи: „Ти кара много бързо, зави рязко и затова падна, случват се такива неща, но следващия път вероятно няма да направиш така и няма да паднеш...“.

Подобно поведение трябва да спазваме и когато става въпрос за играта на децата с други деца – трябва да маркираме кои са опасните точки и оттам нататък да ги оставим те да се справят с различните ситуации. Разбира се, това оставяне не трябва да преминава границата, в която да позволяваме детето да бъде тормозено или унижавано. За него е важно да усети подкрепата ни. Ако детето е в някакъв конфликт с друго дете и не се дърпа оттам, не търси нашата подкрепа, е по-добре да го оставим да се справи само. Може би за нас като родители е тревожно да гледаме този конфликт, но ако в този момент то се опитва само да реши проблема, е по-добре да запазим хладнокръвие и да не се намесваме.

Няма нещо, което да можем да възприемем като 100-процентово работещ модел, към който всички родители трябва да се придържат. Когато говорим за боя между децата, особено, когато това се случва между момчета, там е хубаво бащата да се намеси – да предложи да научи сина си да се защитава. Не да прави детето побойник, но да му даде някакви опорни точки, за които да се държи. Но, когато децата се ядосат и има конфликт, който не е особено сериозен, е вредно да се намесим. Много често при едно сбутване родителите веднага тичат – това не е правилно. Ако едно дете е често обект на агресия, то тогава трябва да видим защо се случва това и да реагираме превантивно. Но ако е нещо, което се случва инцидентно, е по-добре да оставим децата да намерят сами къде е тяхната позиция – това е същото като позициите на възрастните в обществото, където имаме лидери и изпълнители...

Когато детето ви проявява агресия, естествено това изисква реакцията на родителите – да му обясним, че вероятно наранява другите деца с агресивното си поведение и да предложим да го запишем на боен спорт, където този импулс да бъде задоволен – защото този импулс не трябва да се "запушва".

А ако го тормозят в училище?

Ако едно дете е обект на агресия, ние понякога като родители не се намесваме адекватно, когато става въпрос за малтретиране от страна на възрастни. Има например учители, които имат нереалистични очаквания или неадекватен подход. Ние, родителите, сме тези, които трябва да поставим нещата по местата. Трябва да покажем каква е границата между това детето да спазва правилата в клас, да учи и да си пише домашните и това да се остави да бъде тормозено – важно е да знае, че никой няма право да го обижда и до го докосва по начин, по който не му е приятен...

И още веднъж - много добре трябва да правим разлика между самостоятелност и подчинение. Повечето хора в желанието си да предпазят детето от някакви мними или реални опасности се стараят да го накарат да им се подчинява, като по този начин единственото, което правят, е да го направят несамостоятелно. И това може в някакъв бъдещ момент да стане по-опасно, защото старателно предпазваното от възрастните дете няма собствения опит и умения да се опази само.