Един беден човек, едно бездомно куче, един краен софийски квартал...
Виждам го всяка сутрин.
Когато разхождам кучето (обикновено това става около 7,15 часа), човекът със светлоотразителната жилетка винаги се появява с очукания си велосипед по онова, което имаме като велоалея в "Младост 4".
В едната си ръка винаги носи пликче, в което жена му му е сложила нещо за закуска.
Днес отново го засякох. Разминахме се - аз с кучето и баничка в ръка.
Той - с пликче, в което имаше няколко старателно свити палачинки.
Аз - с моите си невесели мисли в главата. А той - с жилетката си, отивайки някъде, където работи без почивен ден за малко пари.
И докато аз машинално отбелязах, че отново го засичам и явно той започва работа в 7.30, човекът спря.
Слезе от колелото и приклекна.
Зачудих се какво точно става, но в следващия миг видях едно куче.
Микс между немска овчарка и някаква неясна порода.
Кучето беше доближило оградата от другата страна и човекът го погали.
След това бръкна в торбичката си. Извади една от палачинките, които вероятно жена му е приготвила рано сутринта за закуска.
И подаде палачинката на кучето, което с огромно удоволствие я излапа за секунди.
След това човекът със светлоотразителната жилетка се качи на колелото си и пое към работното си място.
Ето това е историята.
А, разбирам...
Вероятно на вас тая история не ви е интересна.
Какво толкова - един беден човек, едно бездомно куче, един краен софийски квартал...
Може би сте прави. Може би е далеч по - интересно какъв цвят е носила българската дипломатка или пък къде се е изсекнал Доналд Тръмп.
А може би е най - интересно кой точно ще нахраним (не с палачинки, а с чиста омраза) днес в социалните мрежи и колко пъти ще посочим с пръст, за да въдворим високият морал, който само ние притежаваме.
Само че на мен всичко това вече не ми е интересно.
За мен интересен и важен е човекът със светлоотразителната жилетка.
За мен единствения, за когото има смисъл да пишем и говорим е именно той.
Защото ако един беден човек е в състояние да раздели закуската си с улично куче, то това означава, че все още има някаква надежда.
Макар и малка, макар и едва забележима.
Макар и караща евтино колело в "Младост 4".
Пиша този коментар, защото ние сме се превърнали в стерилни и зли бюргери.
Чиито идеи се насочват в разни посоки от разни десктоп герои.
И ако искаме да направим поне нещо смислено, трябва спешно да форматираме харддисковете си и да започнем наново.
И може би първото, което трябва да се попитаме е - все още ли сме хора?
Все още ли бихме могли да разделим онова, което имаме с другите?
И ако успеем да си отговорим на този въпрос, това ще означава, че има смисъл да вървим напред.
А аз знам едно - аз имам сили да се боря.
Заради човека със светлоотразителната жилетка.
Останалото не си струва...
Историята е разказана от Венци Мицов във Facebook.
