Хайде да признаем, че обществото предпочита да не вижда хората с увреждания, защото така е по-лесно
Когато животът не е свършил, не трябва да се отказваш от него. Това са думи на българския параолимпийски шампион Ружди Ружди и те напълно отиват на златото, което донесе на България от Рио. Той не говори добре български език, притеснява се от камери, но има воля за победа, много по-голяма от тази на хората, които съдбата не е ощетила. Ружди е в инвалидна количка от 7 години заради катастрофа, за която признава, че е виновен – карал със 180 км/час. Вместо да се откаже от живота обаче, той печели състезания...От шест години насам.
Здравите хора рядко се замислят как живеят и как се чувстват онези другите, на които „нещо не им е наред“. Тези, които не виждат, не чуват, нямат крака или ръце, или имат увреждане, което ги прави различни... Много от тях предпочитат да приспособят средата около себе си и вместо да се оплакват, да направят така, че да успяват с помощта на това, с което разполагат. Разбира се, има и такива, които се предават и се затварят вкъщи, защото нито градовете, автобусите и сградите, нито обществото ни е такова, че да им помогне да се справят с това, което сме свикнали да наричаме недъг.
Наричаме ги инвалиди, вкарваме ги в клишета, предпочитаме да не ги виждаме, защото ни е неудобно и не знаем как да се държим. Но тях ги има – всеки със собствената причина за това, с което трябва да се примирява, или да успява. Повечето от тези хора не искат да ги съжаляват, искат просто нормален живот.
Един от хората, които няма да забравя, е Диан, слепият възпитател от училището за деца със зрителни проблеми „Луи Брайл“, който с огорчение, но с огромно достойнство разказа как може много повече неща в сравнение хората, които виждат света около себе си – като например да си поправи водопровода или да си ремонтира компютъра. Но цял живот е трябвало да доказва на виждащите, че това, че е сляп, не означава, че е усмствено недоразвит и че живее щастливо, защото е такъв, какъвто е.
Помня свой колега със зрителни проблеми, който криеше ТЕЛК-а си, за да може да работи наравно с останалите, но който работеше два пъти повече и пак не винаги получаваше признание за свършеното. Резултатите от труда му не отстъпваха на резултатите на останалите му колеги, но малко от тях се замисляха какво му струват ежедневните малки победи.
Абсолютно по същия начин си представям, че се чувства параолимпийският шампион Ружди Ружди, когото нямам честта да познавам лично. Той е единственият, който донесе злато на България от олимпийски игри през тази година. Не, не от олимпийски, а от параолимпийски игри – две различни състезания са, уточни спортният министър Красен Кралев. Две различни състезания, с различни състезатели и с различни награди. Златото на параолимпийците свети пет пъти по-слабо от златото на олимпийците.
Защото Министерството на спорта утвърди за златен медал от Параолимпийските игри премия в размер на 50 000 лв., за среброто - 35 000 лева, а за бронз - 25 000 лева. За сравнение, премията за олимпийска титла при здравите спортисти бе 250 000 лв., за сребро - 200 000, а за бронз - 150 000. Така параолимпийците получават 20% от наградите на другите носители на медали.
Паричните награди на параолимпийците бяха равни с тези на олимпийците за Атина 2004 и Пекин 2008. За игрите в Лондон през 2012 г. премиите на спортистите с увреждания бяха намалени до 15% от тези на здравите. Тогава това предизвика гневни реакции от страна на параолимпийци, а Комисията за защита от дискриминация се самосезира и впоследствие сумите бяха увеличени, но не се изравниха с тези на здравите спортисти.
За Ружди въпросът не е в 50-те хиляди лева награда, а в отношението. За министъра въпросът е приключен – в България параолимпийците били оценени по-добре отколкото в Естония примерно. Е, в Германия усилията на олимпийци и параолимпийци са оценени еднакво, въпрос на избор е с кого да се сравняваме.
И въпрос на отношение – защото в България хората с увреждания не просто нямат условия да тренират, те нямат условия да живеят нормално. И фактът, че се подготвят за състезания и ги печелят говори много повече от всичко останало за духа, характера и волята за победа. Защо златото от параолимпийските игри (единственият златен медал от тази година от Рио) да има по-малка стойност? По-малко ли чува светът за България? По-малко усилия ли са вложили състезателите в подготовката си? Или просто сме ги сложили при останалите с физически проблеми, които предпочитаме да не виждаме, защото така ни е по-лесно?
„Няма как премиите да са еднакви, защото олимпийските игри и параолимпийските не са едно и също състезание като ранг. Мисля, че сегашната ситуация е справедлива. Спортът трябва да е достъпен за всички. Най-важното е хората с увреждания да имат достъп до спортните съоръжения, да получат възможност да спортуват, а не да се фокусираме само в медалите и премиите“, коментира тези дни министърът на спорта.
Направете го, г-н министър, осигурете на хората с увреждания условия да тренират и много хора ще бъдат изненадани от резултатите. Впрочем ваша отговорност е в какви условия тренират и останалите български спортисти. А вие, г-н Ружди, продължавайте да вдъхновявате. Защото има и хора, които оценяват усилията ви.
Параолимпийски шампион
по-бърз от олимпийския
Параолимпийски шампион на 1500 м е по-бърз от олимпийския първенец. Матю Кентровиц (САЩ) триумфира преди близо месец в Рио де Жанейро с 3:50.00 мин - най-бавното бягане за титла от 1932 година насам.
Четирима атлети в клас T12/Т13 (атлети с много ниска зрителна острота и ниско/липсващо възприятие на светлина) на Параолимпиадата бяха по-бързи от Кентровиц. Фуад Бака (Алж) избяга дистанцията за 3:49.84 мин и се нареди четвърти, а брат му Абделатиф Бака грабна златото с 3:48.29 мин. Втори се класира Тамиру Демисе (Ет) - 3:48.49, а трети завърши Хенри Кируа (Кен) с 3:49.59 мин. (bgathletic.com)
Вижте още:
Същественото е невидимо за очите
Незрящи младежи покоряват върхове
