Влизали ли сте в стара къща? Например в къща, която се намира някъде, в някое българско село?

Къща, изоставена отдавна. Обявена за продан от наследници.

От мен да знаете - няма нищо по-тъжно от старите къщи.

Ето, вижте двора. Вижта вратата, на която е залепен некролог.

На некролога пише нечие име. И годините, в които последният, обитавал къщата е живял на тоя свят.

Две години. В тях е заключено всичко. И една стара къща с изгнил покрив.

Някога тази къща е била построена от този човек. Той е впрегнал цялата си сила. Всичките си усилия. И я е построил.

А после къщата се е напълнила с деца. С глъч. Вечер всички са сядали на масата и са вечеряли.

После децата се пръснали по белия свят. А човекът от некролога е поживял и си е отишъл.

Влезте някога в една такава къща. Погледнете я отвътре. Да, тя няма да отговаря на вашите високоестетически изисквания.

Да, тя няма смарт бойлер и модерни матраци.

Тя е направена от кал. И от дърво.

От кал сме родени. В кал живеем. И в кал ще се превърнем…

Вътре, на стената на старата къща стои снимка. Снимката е на мъж и жена. Мъжът е с костюм и риза с яка тип лястовица. До него крехка женица със забрадка.

Снимка в рамка. Вехта рамка върху стена, боядисана с постна жълта боя.

Това са били той и тя. Голямата любов, създала разпадащия се дом.

Те двамата са създали поколение. А после, един след друг са напуснали света. И са останали само на снимката. Запечатала ги такива, каквито ще ги запомнят останалите…

Или не…

Днес самият аз усещам как странно избледнява споменът за хората около нас.

Загубих баща си, когато бях 24 годишен. И днес той живее в спомените ми, но сякаш помня това, което правеше, но започвам да губя спомена за това как изглеждаше. Споменът се размива. Превръща се във фикция. Не в това как точно е изглеждал, а в това какъв е бил той вътре в теб. В собствените ти мисли.

В собствената ти къща, която носиш на краката си.

Старите къщи са печални. Те носят спомена, който няма да бъде запомнен.

Те ни гледат сякаш учудено, и рухвайки, под напора на природните стихии, сякаш с укор ни казват - защо бе? Защо бе, хаймани? Нали бяхме построени заради вас? Вие само трябваше да ни подържате…

Старите къщи днес са изоставени.

И стърчат покрай нас, сякаш, за да ни покажат какво ще се случи с нас самите.

За себе си знам едно. Аз обичам старите къши. Харесвам не тяхната функционалнист.

Харесвам тяхната тъга. Тази тъга е тъгата за това, че плътта е тленна.

И че и нашите овехтяли снимки след време ще стоят някъде, а идните поколения ще ни се подиграват колко смешни сме изглеждали някога.

Старите къщи са тъжни. Тъжен е и тоя текст.

Тъжно е и времето, в което го пиша.

Единственото оптимистично и весело нещо е, че понякога старите къщи, по силата на някаква абсурдна пазарна логика рязко вдигат цените си на пазара на недвижими имоти.

И тогава те изведнъж стават желана инвестиция…

Инвестирайте в тъга, скъпи мои тъжни съвременници.

Купете си парче от кръговрата на живота.

Днес сме тук.

Утре ще сме некролог на вратата на старата си къща…

И това, според мен, по някакъв начин е красиво…