България не прилага международното законодателство за издаване на документи на лица без гражданство, казва адвокат Валерия Иларева

Без ЕГН, без официално име, без самоличност. Стотици, а може би хиляди такива хора живеят в България заради парадокса „Лице без гражданство“. Или по-точно заради правния вакуум в нашата (правова) държава. Прекарали години в центровете за настаняване от затворен тип като затворници, а после изхвърлени на улицата, тези хора нямат право на здравна грижа, работа и нормален живот. Тази картина очертава изследването „Защита на лица без гражданство от произволно задържане“, проведено от Фондация за достъп за права и Европейската мрежа за лицата без гражданство.

Според официалната статистика на МВР от 2007 до май 2016 г. разрешение за постоянно пребиваване като лице без гражданство в България имат 142 чужденци, разрешение за временно пребиваване имат 372 чужденци. Към тази статистика МВР добавя 99 постоянни разрешения за пребиваване на чужденци с неизвестно гражданство и още 57 разрешения за временно пребиваване на хора с неизвестно гражданство. А колко още са тези, които нямат никакви документи и живеят нелегално? Няма как да знаем. За проблемите разказва Валерия Иларева, главен адвокат на Фондация за достъп до права – ФАР и ръководител на проучването.

Адв. Иларева, нека да обясним какво е лице без гражданство и какво означава това за съдбата на тези хора на територията на България.

Лицата без гражданство са една част от хората без документи, ако разглеждаме незаконно пребиваващите в страната и хората без документи като общата група, една част от тях са лицата без гражданство.

В България лицата без гражданство попадат в общия режим на незаконно пребиваващите имигранти. Знаем, че незаконно пребиваващите имигранти трябва да бъдат връщани и същият режим се прилага за лицата без гражданство – издава се заповед за принудително отвеждане до границата в комплект със заповед за задържане, но те няма къде да бъдат върнати, защото нямат гражданство. И задържането, което при тях продължава най-дълго, е съвсем самоцелно, то не е с цел връщане, просто защото няма законова възможност да бъдат върнати някъде.

Какво се случва с тези хора?

Задържат ги. Ако няма кой да им помогне, за да излязат по-рано, могат да ги задържат в момента до 18 месеца – това е максималният срок по принцип за имиграционно задържане за незаконно пребиваващи. Ако успеят на намерят някой, който да им помогне докато са задържани, могат да успеят да получат документи. Както например се случи с един човек от бивша Югославия – Христоф, който от 24 години живее в България. Към нас го насочиха други задържани, ние започнахме да работим по неговия случай и ни отне 2 месеца докато успеем да подготвим документите, необходими за подаване на молба за замяна на задържането с по-лека мярка. Това е една нотариална декларация от човек, който гарантира, че ще му предостави издръжка и адрес на пребиваване. В неговия случай, понеже той живее в едно село до Пловдив, където го познават всички хора, кметът написа препоръка от кметството, за да увери българските власти, че този човек няма никаква опасност да се укрие, защото той е един от тях. Той знае български, той е напълно интегриран, живеят заедно...но докато успеем да организираме документите му, той прекара два месеца в задържане.

Тоест той 24 години живее нелегално в България и не може да ползва здравната система, да работи законно, да отиде някъде?

Не може да работи официално, неговите думи бяха „Ако аз можех да работя легално, нямаше да работя за по 5-10 лева, защото когато нямаш документи, хората се възползват, плащат минимума, използват те. Ако аз имах повече пари, нямаше сега да съм без документи, но съм в един омагьосан кръг, в който аз не мога да имам много пари заради липса на документи и легална работа“. Всъщност той говори за корупционна практика, защото на практика няма законова възможност да бъде легален.

Какво се случва като изтече този максимален срок, в който тези хора могат да бъдат задържани, но няма къде да бъдат върнати, трябва ли държавата да им издаде документи?

Не им издава никакъв документ за самоличност, който да им осигурява достъп до права. Отварят вратата и просто ги пускат на улицата. Това е в момента „законовото“ решение на въпроса.

Но ето друг пример – Али, който е задържан 7 години – от 2005 до 2012 година. Той е задържан един ден след като влиза в страната и няма социални връзки, както в случая на Христоф. Тъй като през 2009 година е въведен максималният срок от 18 месеца, а Али до този момент е бил задържан 4 години, съдът излиза с определение, че той трябва да бъде освободен, но въпреки това е освободен чак през 2012 година, защото алтернативата на задържане е само една и тя е подписка по адрес на пребиваване. Но той няма адрес на пребиваване и не може да предостави такъв, защото е задържан ден след влизането си в страната, по тази причина няма кой да му съдейства и да гарантира за него и МВР продължава да го държи в центъра за настаняване. Едва през 2012 година го освобождават, но просто му отварят вратата и го пускат. Дори не е наложена подписката. Просто тези хора стоят в правен вакуум. Дори тези, които имат заповед за подписка, те също нямат никакви права от това.

Как може да се реши този проблем?

Има Конвенция на ООН от 1954 година за статута на лицата без гражданство. През 2012 година България я ратифицира, с което е задължена да спази този международен договор. И до днес обаче Конвенцията не е въведена в българското законодателство. Има един законопроект за промяна в Закона за чужденците, който беше гласуван на първо четене през юни тази година. С него се въвежда такава процедура, по която да се определи кое лице е без гражданство и да му се даде статут. Защото като му се даде статут, той има документи и достъп до права, за да е включен в обществото. Сега с последните политически събития не е ясно дали изобщо ще бъде приет на второ четене. Но и с този закон проблемът отново не се решава, защото изисква този, който кандидатства за статут на лице без гражданство, да има постоянно легално пребиваване. Но един човек, който има постоянно пребиваване, той е включен в обществото. Нали идеята е точно тези хора, които в момента са в правен вакуум, те да могат да се включат в обществото – това противоречи на Конвенцията. В нея няма условия за легално пребиваване, а се уточнява, че лице без гражданство е лице, което не е признато за гражданин на нито една държава, толкова.

Просто трябва точно и правилно да се въведе Конвенцията, за да може тези хора да получат статут и да живеят легално. Сега те се водят с неустановена самоличност, а това според нашия Закон за чужденците е основание за задържане. Тоест, ако те получат статут „лице без гражданство“, няма да бъдат уязвими през цялото време. Тази конвенция много прилича на конвенцията за бежанците и двете групи – и бежанците, и лицата без гражданството имат подобни права.

Тоест ние отново оставяме едни хора в нищото да оцеляват, ако могат изобщо?

Да, правим се, че ги няма, но тях ги има. Направихме запитване по Закона за достъп до обществена информация и получихме данни за тези, които пребивават легално (виж горе). За нелегално пребиваващите няма статистика, имаме само индикатор за тези, които са били задържани - те са годишно между 1 и 38. Но статистиката е много измамлива, защото всички хора, които ние интервюирахме в това изследване, по време на пребиваването в Специалния дом за временно настаняване на чужденци в Бусманци са водени за граждани на някоя държава. Те не са идентифицирани като лица без гражданство. Например Али през всичките 7 години, въпреки че получават писмо от Руското посолство, че не е техен гражданин, в регистрите е като гражданин на Русия. Христоф, който им е казал, че е роден в днешна Босна, е записан като гражданин на Босна и Херцеговина. Още един човек, който и в момента е задържан, се води гражданин на Афганистан, въпреки че е лишен от афганистанско гражданство. В статистиката много рядко се вижда някой наистина да е записан като лице без гражданство.

В каква част от случаите има същото незаконно задържане на хора, търсещи статут на бежанци?

Има много подобни моменти. Тук главният проблем е, че не се прилага правото на изслушване – това е много важно право, което е част от правото на защита. Преди да се наложи някаква мярка на един човек, която го ограничава, каквато е лишаването от свобода, трябва да му бъде дадена възможност да се защити. Да бъде проведен разговор с него, да се изследва може ли да се наложи по-лека мярка. Защото задържането е крайната мярка, но в случая с чужденците на практика се прилага като първа мярка, без да се изслушват. Има само една докладна записка, че няма установено легално пребиваване на лицето и тя служи като основание да се издаде заповед за задържане. Същото е с търсещите закрила, там няма как разговорът с един новопристигнал в страната да се случи без преводач, но нито в центъра в Бусманци, нито в центъра в Любимец има назначени преводачи.

През миналата година направихме изследване за правото на изслушване, където сме изследвали няколко индивидуални случая и издадохме книга (можете да видите данните и историите тук). Сред тях има и истории на непридружени деца от Пакистан и Афганистан, които ако някой си направи труда да ги погледне, ще види за какво става въпрос. Само ще дам като пример, че през 2015 година от всички издадени заповеди за задържане в София, са обжалвани само 7 – тези заповеди изобщо не достигат до съда, тъй като задържаните не успяват да ги обжалват, няма съдебен контрол, няма изслушване, изобщо няма никаква комуникация.

Хиляди задържани деца

Общият брой на задържаните имигранти в България през 2012 г. е 2447. През 2015 г. броят им нарасна на 11902. Нещо повече, през 2015 г. има 15760 лица задържани в т.нар. „разпределителен център“ в Елхово близо до българо-турската граница. През 2015 г. само 755 от 11902 задържани имигранти в центровете от затворен тип в Бусманци и Любимец са били изведени от територията на България. Следователно ефективността на задържането с цел извеждане е въпрос, който заслужава да бъде повдиган, посочва докладът. 

Броят на задържаните деца в България е стряскащ. Въпреки че националното право забранява задържането на непридружени деца, според официалната статистика на Министерството на вътрешните работи, през 2015г. е имало 971 задържани деца в центъра в Бусманци, 1451 деца в центъра в Любимец и 4477 деца в центъра в Елхово.

Според официалната статистика, средната продължителност на задържането на лица без гражданство е била 118,5 дни в центъра от затворен тип в Бусманци (София), 28 дни в центъра в Любимец и 7 дни в центъра в Елхово. За сравнение, средната дължина на периода на задържане за всички задържани имигранти в центъра в Бусманци за периода от 2012 г. до април 2016 г. е 40 дни.