Няколко аргумента „за“ правото на българите в чужбина да гласуват през изкривената призма на трудовия пазар
Не знам защо, но през цялото време в дебата дали българите, които учат или живеят в чужбина, имат право да определят бъдещето на тези, които са останали тук, изпускаме една немаловажна подробност - че много от младите хора отиват в престижни европейски училища и университети, за да се върнат и да градят бъдещето си в България. Казано на техния език – да работят за България.
Ето един истински пример - млад човек със завиден опит по време на следването си тук и, както вече стана ясно, завършил един от най-престижните европейски университети. Преди година се върна в България. С диплома за мениджър, подплатена с опит в търговията и рекламата и на предпочитаната от работодателите възраст 26 години - по всякаква логика в ситуация, в която фирмите поне от три години изпитват остър дефицит на кадри, особено за мениджъри с няколко езика, за този човек трябва да се е водила война и да е преследван от ловци на глави. Вместо това обаче той остава шест месеца безработен, обикаляйки по неуспешни интервюта.
Защото в България колкото и да се търсят,
качествата валидни в Европа,
не се оценяват
Защото много често фирмите поставят огромни и неизпълними от кандидатите изисквания, но не са готови да предложат съответстващи условия в отговор на изискванията си. Защото нещата се изкривяват все повече с всяка изминала година и конкуренцията става все по-малко пазарна – как да очакваш от компания, която работи без пазарни правила и честна конкуренция, да има съответното отношение към хората, които наема? Ами трудно изглежда, да не кажем невъзможно. Ще кажете, че младите хора имат огромни претенции и предпочитат да стоят вкъщи, но да не работят за ниска заплата. И ще сте прави, но от тяхна гледна точка става въпрос за инвестирано време и средства в бъдещето им. Доброто образование е съзнателно направена и скъпа инвестиция, от която човек очаква да му се отплати.
И все пак, историята на този млад човек е щастлива. Той е намерил мястото си в международна фирма, работи това, за което е учил, харесва това, което прави. За съжаление обаче този пример още дълго време ще е изключение, а не правило в българската реалност.
Защото всяка година по около 30 хиляди младежи да заминават да учат зад граница. И точно заради причините, които стоят зад истории като тази, повечето от тях не се връщат.
А ние ги отписваме още
като стъпят на летището
Това се опита да обясни вчера в писмото си до премиера Мария Бабикян – че не иска да избира между доброто образование и възможностите, които то ще й даде, и възможността да бъде гражданин на собствената си държава. И получи разбираемото – щом си избрала да живееш навън, няма да определяш бъдещето на останалите. Много лесно мога да разбера тези аргументи и ги споделям, особено като се има предвид, че основната причина за ограничаването на правата на сънародниците ни в чужбина е свързана със спекулациите и манипулациите на вота чрез използването на българите, живеещи в Турция.
И, разбира се, законът няма как да разграничи едните от другите. Обаче така самите ние тласкаме Мария Бабикян и останалите, търсещи по-добро образование (от това, което родните университети доказаха, че не могат да дадат), да си стоят там в големия западен свят, където уменията и качествата им ще бъдат оценени и вероятно ще се състезават за работа по пазарни правила. А ние тук да си гнием в тинята.
Защо го казвам? Преди десетина години, когато икономиката изживяваше бум, а фирмите откриха огромните европейски пазари, пак имаше дефицит на кадри в България. Тогава пазарният принцип в битката за кадри си каза думата – за търсените специалисти наистина се наддаваше и заплатите като цяло се повишиха. След това икономическата криза и политическата обстановка, в която се взимаха решенията и се определяха правилата, по които работи бизнеса, буквално убиха фирмите.
Междувременно израстна едно цяло поколение „специалисти“ с опит в специфични дейности, присъщи на държавната администрация. А фирмите се научиха как да печелят европейски средства.
Ето това е различното сега – понеже икономиката се опитва да изплува, обаче фирмите още усещат страха от кризата, но най-вече заради мисленето как и от кое повече да спестим,
качествените кадри са
желани повече на думи
отколкото на дела. Ако не отговарят на определени условия за получаване на държавна помощ – например да са записани в бюрата по труда, за да получават поне част, ако не и цялата си заплата от държавата, желаещите работа просто нямат шансове в много от фирмите. И по абсолютно същата логика специалисти с по над 10 години опит и умения стоят без работа, а фирмите наемат основно младежи без опит – на ниски заплати, в голяма част от случаите, субсидирани от държавата.
Не виждам как и защо тези, които се опитват да изплуват и да променят нещо – за себе си, а оттам, дано и за обществото, да са ни виновни за тази ситуация.
Всички знаем, че заплатите в България са ниски, че бизнесът дори да иска, трудно може да даде повече, ако работи по правилата, както и че в цели сектори има недостиг на специалисти. И в същото време се сърдим на българите, които потърсиха и намериха някакво препитание навън – кой както може – някои отидоха просто да гледат болни хора и с този труд си издържат семействата тук – на територията България. Не съм чула българин, който да не съжалява за това, че не само цвета на нацията, а цялата ни нация напуска, защото тук живот няма. И в същото време говорим за това как тези хора нямат право да ни определят бъдещето, защото се опитват
да изплуват от тинята, в която
сме затънали всички тук
Завиждаме ли им или просто не искаме да погледнем отвъд собствената си мъка? Не искаме, или не можем да направим опит да върнем поне някои от тях в България? Хрумва ли ни, че е възможно да са разширили хоризонтите си, да са видели и добри практики за управление на държави или компании и биха могли да ги донесат тук? Хрумва ли ни, че така наречените средни специалисти, които толкова липсват в момента, биха се върнали с по-добър опит, ако имаха възможност тук да живеят нормално?
Или просто не вярваме, че някога изобщо нещо ще се промени? Защото ако е така, какво изобщо ни интересува кой, дали и за кого ще гласува?
Впрочем, и аз като всеки в тази държава, имам повече приятели навън, отколкото тук и точно от тях знам, че ако тук имат възможност за нормален живот и честно състезание, биха живели с близките си, а не сред чужди хора.
Не очаквам наивно хората, които избягаха оттук, да се върнат. Не го очаквам за тези, които са някъде по света от 10 или 20 години, създали са семейства и са родили децата си там. Но го очаквам за онези, които сега учат там или им предстои да заминат. Най-различни изследвания показват, че 60 до 70% от завършващите училище в момента имат такива планове. И на които ние в този дебат за гласуването казахме, че няма да ги искаме обратно. Не защото не разбираме желанието и усилията им да получат качествено образование, което да приложат тук. А защото още преди да са заминали, вече сме ги нарекли родоотстъпници.
