Съзнателно или не, този първи контакт влияе подсъзнателно при първата ни среща с някого
Отказът от ръкостискане по време на пандемията и замяната му с алтернативни поздрави бяха продиктувани от предпазливост. С това обаче се лишихме и от важен инструмент на междуличностната комуникация, защото ръкостискането е нещо повече от формален жест на поздрав – то създава връзка между участниците и, ако познаваме правилата, дори позволява да ѝ влияем.
Подаването на ръка и ръкостискането имат дълга традиция, която води началото си още от ранното Средновековие. Чрез ръкостискането хората са показвали, че не носят оръжие, и са засвидетелствали мирни намерения. През XIX век жестът се превръща и в символ на солидарност - например в германското работническо движение, пише „Франкфуртер Алгемайне Цайтунг“.
И все пак има много детайли, които имат значение: кой първи подава ръка, колко дълго трае идеалното ръкостискане, дали има движение и колко пъти, поддържа ли се зрителен контакт, както и най-важното – колко силно се стиска. Немалко хора, съзнателно или не, правят изводи за нагласите, характера и емоционалното състояние на събеседника си именно въз основа на този жест.
Отказът от ръкостискане също е послание
Отказът да се подаде ръка е пределно ясен сигнал за отношението към другия. Емблематичен остава моментът, в който Хилари Клинтън и Доналд Тръмп избегнаха ръкостискането по време на втория президентски дебат през 2016 г.
Ръкостискането отдавна служи и като барометър на политическото напрежение. През 2017 г. среща между Тръмп и френския президент Еманюел Макрон привлече внимание заради необичайно силния захват на американския президент, при който кокалчетата на Макрон побеляха. При следващата им среща ритуалът продължи почти 30 секунди. Политиците по принцип обичат този жест, често използвайки и двете ръце, за да демонстрират близост и добронамереност.
Истински майстор на ръкостискането беше Бил Клинтън. Снимка от 1963 г., на която 16-годишният Клинтън стиска ръката на Джон Ф. Кенеди във Вашингтон, по-късно бе превърната в символ на предаването на щафетата между поколенията. През 1993 г. вече като президент Клинтън посредничи при двойното ръкостискане между Ицхак Рабин и Ясер Арафат на церемония в Белия дом – макар очакваният траен мир да не последва.
Зрителен контакт и твърд захват
Ръкостискането по правило принадлежи към формалния свят на бизнеса и дипломацията; с близки хора по-често се прегръщаме. Ръкостискането дълго време беше утвърдена форма на поздрав и раздяла, при която детайлите имат значение – зрителният контакт, стойката и силата на захвата. Отпуснатата ръка често се възприема като признак на несигурност, поради което жестът подлежи на целенасочено усъвършенстване и оценка с времето. После дойде пандемията и с нея новите поздрави – с лакът, юмрук или докосване с крака. Жестът на миролюбие внезапно започна да носи риск от зараза. От чисто хигиенна гледна точка отказът от ръкостискане изглеждаше разумен. Остава въпросът дали все още имаме нужда от него.
Поздравът с юмрук напомня по-скоро на младежко перчене, а този с лакът неизбежно навява асоциации с детския „танц на патето“. Не е сериозно. Нито един от тези жестове не позволява така прецизно балансиране между близост и дистанция, както ръкостискането с неговия кратък, но интимен допир на дланите.
Увереното ръкостискане не е вродено умение, а навик, който може да се развие с практика и внимание към детайла.
Източник: БГНЕС
