Вратата на „Бялата чапла” се отвори и пропусна в малката кръчма тримата опърпани приключенци. Елтар плати на ханджията и помъкна багажите на всички горе към стаята им, а принца и джуджето се стовариха на първата маса и награбиха халбите.
Оцеляхме, а? – смутолеви Кааверг, след като пресуши половината бира на един дъх.
На няколко пъти мислех, че няма да успеем – поклати глава Глациус. – Когато мулдовете ни заклещиха в онзи каньон и започнаха да прииждат и от двете страни си казах: дотук бяхме.
Аз не се уплаших от мулдовете, ама когато оня каменен трол оживя, направо ми настръхна брадата! – потръпна джуджето. – Беше висок поне пет пъти колкото тебе! Добре че е оная твоя торба с какво беше?
Дарове – сръбна принца. – Вълшебни дарове. Винаги вземам няколко от Дарагон, когато тръгвам на мисия. Цял късмет, че този път сложих вътре и гърмяща топка...
Слава на великия магьосник, да го закриля Винтакун, пия за негово здраве – пресуши халбата джуджето. – Хайде бе, оня нежния къде се бави...
Сякаш чул думите му, елфът се появи и седна на масата с тежка въздишка. Ханджията бързо донесе цяло печено прасенце, нови халби бира и чаша медовина за Елтар.
Стигнахме Лумис, а, момчета? – измрънка той. – Ох, само да се нахраня и падам да спя. Тези проклети Гинкутски Възвишения те измарят не само с битките и прехода, а сякаш със самото си присъствие!
Я малко по-мъжката бе ей, женчо – подразни го джуджето.
Елтар го стрелна изпод вежди и промърмори над ръба на чашата си едно „простак”.
Изведнъж отнякъде цъфна местния бард и се присламчи до тях. Бе облечен в тъмнозелени дрехи, а от червената му шапчица се подаваха немирни руси коси. Той извади арфата си и засвири прекрасна мелодия, след което запя. Текстът бе леко недодялан, явно дело на самия бард:
Ето го Глациус, принца избавител,
убиецът на мага-поробител,
с коси от сняг и черна пелерина
той скита сред земя във вечна зима.
Опасност дебне го на всяка крачка,
толкова врази искат да го смачкат –
чудовища, убийци, зверове
мечтаят принца славен да умре,
да го положат леко в гроб студен,
където да заспи навеки – вледенен...
Но Глациус е войн неустрашим,
от меч и от магия несломим,
с вълшебни дарове от мага Дарагон
той язди на любимия си кон
и враговете му обръщат се на тор
под ударите на меча Валкемор.
Ако го зърнеш, ти се отдръпни
и път за да премине направи –
във битка принца не оставя пощадени.
Той няма жал в очите леденостудени...
Хубава е – одобрително закима джуджето. – Друго е да си известен и откъдето минеш песни за тебе да пеят, а?
Да – съгласи се с усмивка Глациус, даде на барда цял сребърник и му направи знак да ги остави на спокойствие. Кааверг дооглозга един крак на прасето и любопитно смигна на принца:
Какво е историята на твоя меч?
Глациус извади Валкемор и го показа на джуджето.
Според преданията е изкован от гаргойла Готур, легендарен майстор-ковач по поръчка на Винтакун. С този меч Бога на Войната и Зимата е искал да убие любовника на съпругата му Ихпана – Сувимер, бога на Лятното Слънце. Тайно от всички обаче Готур на свой ред бил влюбен в Ихпана, ала се страхувал да се бута между могъщите богове и изпитвал срам от своята черна гърбава снага. Затова щом завършил острието призовал цялата магия, на която бил способен и вградил себе си в меча. Когато Винтакун награбил Валкемор, той се убол – принца посочи острия език, излизащ от устата на един от гаргойлите – проклел и захвърлил меча в дълбока пропаст. Оттам го извадил Сувимер и на свой ред се спуснал към Зимния Бог, ала сияйна белота избухнала от меча, заслепила Бога на Слънцето и укрила Винтакун. Не искал злощастният ковач великата богиня да страда от смъртта на някой от своите възлюбени, толкова силна била обичта му към нея.
И как действа, ако не е тайна? – продължи на любопитства Кааверг.
Принцът се усмихна.
Просто трябва да се убодеш на езика на гаргойла, за да вкуси от кръвта ти и ще отключи мощта на Белия Мрак. Интересното е, че всеки може да задейства магията, ала единствен аз се движа свободно из Мрака. Защо и как... нека това остане в тайна.
Аха, ясно – закима усърдно джуджето. Реши повече да не нахалства и прехвърли вниманието си към елфа: – Абе Елтар, да те питам, с принца преди малко обсъждахме в кой момент от прехода сме изтръпнали най-много. При тебе кога беше?
Да се страхувам? – презрително сви устни елфът. – Опазила ме Ихпана! Не съм се страхувал, но най-много ме притесниха немъртвите. Бяха не повече от дузина и бързо ги натръшкахме, но се държаха така... странно. Също като онези четиримата, които ти надви сам преди да влезем във Възвишенията. Просто... просто не се биеха!
Да, точно! – възбудено се съгласи джуджето. – Вместо да извадят мечове и да ни нападнат, само обикаляха около нас, махаха с ръце и сякаш се мъчеха да кажат нещо, а само тракаха със зъби. Бил съм се и преди с такива, направо си нападат и не питат, а сега...
Важното е, че преминахме невредими – додаде принц Глациус. – Сега да се нахраним и наспим, че утре е големият ден.
Глациус стоеше на Айторен и наблюдаваше сутрешните приготовления на своите приятели. Вятърът се бе усилил и принцът се принуди да облече под плаща си червената дреха, плячкосана от немъртвите. Бяха напуснали „Бялата чапла” и град Лумис, а пред тях се мержелееше Кувеил – езерото, сковано във вечен лед.
Елтар изми лицето и ръцете си със сняг, отиде до най-близкото дърво и опря в ствола му чело и длани. Започна да пее благодарствена песен към Ихпана, молейки я да бди над него и спътниците му и благоволението й да ги застигне във всеки един момент. Той молеше всесилната богиня-съзидателка ако смъртта ги застигне, тя да ги прибере в лоното си – раят Химевас.
Коренно различен бе ритуалът на Кааверг. Джуджето, намъкнало цялото си бойно снаряжение, просто падна на колене и измъкна брадва от касетката. Поряза леко дланта си, сграбчи в нея шепа сняг и я вдигна към бледото слънце. Извисил десница с капещи от нея кръв и вода, Кааверг нареждаше с ръмжащ глас слова към Винтакун, Бога на Войната и Зимата. Декларирайки своята непреходна вярност, джуджето обещаваше да е силен и безстрашен воин и отправяше желание към могъщия бог да му помогне да срази враговете, дарявайки го с триумф. В замяна Кааверг се кълнеше, че ще се отблагодари на своя бог, издигайки пирамида от телата на сразените в негова чест.
След кратко яздене тримата вързаха конете си за хилаво дръвче и внимателно навлязоха в езерото. Досега никой не бе пропадал през дебелия лед, но по-добре да не рискуваха с допълнителната тежест на животните. В средата на ледената шир се мержелееше тъмната снага на кулата.
Вече наближаваше обяд, когато приключенците достигнаха стъпалата на Торнет Хатсен Рале. Кулата на Хилядата Лъчи бе изградена от черен мрамор и изглеждаше висока поне стотина крачки. Беше осеяна със зазидани бойници и полуразрушени первази. Тримата започнаха да се изкачват по тесните вити стълби, опасващи цялата кула, докато стигнаха с пъхтене малка площадка под самия връх.
Пред тях се разкри неголяма двукрила врата. Джуджето хвана халките й и я раздруса – напразно, бе здраво залостена.
Нека опитам аз – обади се Глациус и бръкна в торбата, изваждайки голям черен ключ. – Дарагон казва, че няма ключалка на света, която да устои на това.
Едва приближил ключа до вратата, крилата се разтвориха с протяжно скрибуцане, сякаш приветстваха принца с добре дошъл.
И не те е излъгал – обади се джуджето. – Даже не се наложи да го...
Смразяващ кръвта грохот накара и тримата да погледнат надолу. Ледът около кулата се цепеше с чудовищно скърцане, отрязвайки им пътя назад. Ала това не бе най-лошото. От студените води на Кувеил извираха стотици зловещи тела, които се катереха по ледените блокове и прииждаха към кулата.
Немъртви! – ахна Елтар. – Колко са много!
Проклятие! – изръмжа джуджето и свали касетката от гърба си.
Ужасяващите воини вече трополяха на върволица по витите стълби. Някои по-нетърпеливи се катереха директно по самата кула, захапали вехти оръжия в устите си. Устремът им представляваше гледка, която би смразила сърцето и на най-храбрия воин.
Джуджето междувременно бе сглобило тояга, в чиито краища се мъдреше по една яка стоманена топка, обсипана с остри шипове. Пребледнял, до него Елтар размахваше безцелно арбалетите си насам-натам, чудейки се в кого да се прицели първо.
Момче, ние тук ще ги задържим, а ти бягай вътре при принцесата си! – кресна на Глациус Кааверг.
Не! – възпротиви се принцът. – Ще ги избием всичките и тогава...
Още ли си тук, да те вземат мътните? – изруга джуджето. – Я да тръгваш веднага, че като те запердаша! Срещу тези и Белия Мрак няма да помогне...
Глациус бе принуден да се съгласи, затова обърна гръб и потъна в тишината с оголен меч.
Принцът се скиташе из пределите на кулата, оглеждайки се внимателно. Таванът тънеше в непрогледен мрак, а подът бе разделен на черни и бели квадрати. Единствената светлина идваше именно от белите плочи на пода, които сияеха със слаба, мъждива светлина. По стените висяха портрети на незнайни личности, а на всеки три крачки имаше по един пълен комплект рицарски доспехи. Кухите рицари образуваха почетен шпалир през коридорите и стълбите, застинали във вечна стража. Всичко бе потънало в дебел слой прах и тлъсти паяжини, а по доспехите бе плъзнала ръжда.
Глациус слезе по широко стълбище и се озова пред врата, подобна на тази, през която бе влязъл в кулата. Той я открехна леко и се вмъкна вътре.
На пръв поглед стаята приличаше на останалата вътрешност на Торнет Хатсен Рале. С две съществени разлики.
В единия край на стаята имаше огромно огледало, направено сякаш от жив метал. То постоянно трептеше и по повърхността му се образуваха вълнички и кръгове като в истинско езеро. А в огледалото, застанала с гръб към Глациус, се оглеждаше стройна млада жена, облечена в пищна бяла рокля.
Тя се обърна и с бавни крачки тръгна към госта. Много е хубава, помисли си Глациус. Водопад от черни къдрици се спускаше по раменете и гърдите й, щедро разкрити от дълбокото деколте. Устните бяха пълни, сочни и кървавочервени като узрял плод. А очите... Очите й бяха големи и черни, с дълги трепкащи мигли. В тях имаше нещо... странно.
Жената вдигна изящните си длани и ги насочи към принца. От дългите й черни нокти се стрелнаха мрачни нишки, подобни на паяжина, и потънаха в слепоочията на Глациус.
Принца ахна и отвори широко очи. Та тази девойка... бе изключително красива! Тя бе жената на неговия живот! Тя трябваше да му стане съпруга! Майка на децата му! Тя и никоя друга!
Магьосницата проговори с нисък, плътен глас:
Ето те, принце мой. Колко дълго те чаках тук, сам-сама в своята кула. Чаках и се молех да дойдеш, да ме спасиш от самотата. И ето че най-накрая си при мен, при своята любима.
К...Коя си ти – попита принца с отмалял глас.
Жената се усмихна.
Аз съм принцеса Вернатар, владетелка на Торнет Хатсен Рале и твоя бъдеща жена. Аз съм твоята мечта, твоя съдба и предопределеност. Толкова се радвам, че си харесал поне един от даровете, които ти изпратих...
Глациус огледа с невиждащ поглед червената си дреха. Принцесата кимна.
Да, това е подарък за теб като мой бъдещ жених. Считай го като малка част от зестрата ми... Проводих го заедно с другите по сватовете, моите верни немъртви воини. После усетих, че си в беда и ти изпратих още бойци в Гинкутските Възвишения. Разбирам защо си отхвърлил жълтиците и меча – все пак и ти си принц, богатство не ти трябва. А от собствения ти меч – в очите й се мярна искрица страх – по-велико оръжие няма...
Принцът безмълвно отпусна пръсти и Валкемор издрънча на каменния под. Вернатар се засмя облекчено:
Правилно, той няма да ти трябва...
Елтар, глупак такъв! Ела насам, не отстъпвай към ръба! – крещеше Кааверг.
Елфът бе свършил стрелите и се отбраняваше отчаяно от свирепите атаки на немъртвите с меча Гулдехир. Джуджето, прилично на малка мелница с тоягата си, напразно се опитваше да си пробие път към него – разделяше ги плътна стена от кости и ръждив метал. Накрая Елтар не издържа на устрема на обградилите го воини, подхлъзна се и полетя надолу към бездната с вик:
Помооооооооощ...
Кааверг проклинаше. Сега немъртвите имаха само една цел – него и нападнаха вкупом. Той бясно се развъртя, успя да достигне портата и се шмугна светкавично вътре. Използва тоягата вместо резе и залости дверите на кулата. Отвън долиташе глухото думкане на бойците.
Джуджето клекна за момент, опряло ръце на коленете си. Дишаше тежко на пресекулки, а сърцето му лудо препускаше. Касетката бе останала отвън и единствените му оръжия бяха бойните чукове на кръста. Кааверг прекрати моментната си почивка и ги извади.
Тъкмо навреме.
Кухите рицарски брони като един завъртяха шлемовете си към него. Космите по тила на Кааверг настръхнаха. А металните статуи просто го гледаха безмълвно с безоките си лица.
После бавно, с раздиращо ушите скърцане тръгнаха към него, хванали в ръце мечове и алебарди. След тях се стелеха облачета ръжда.
Син фада мумбесте – изпсува сърцато джуджето и стисна по-здраво чуковете.
* * * * * * *
Отвън се водеше битка, но Вернатар игнорира дрънченето. Имаше по-важна работа.
Само ти и аз, аз и ти, оттук до края на времето. И никой няма да ни раздели – редеше омайни слова тя. Мрачните нишки бяха потънали дълбоко в слепоочията на принца и вече оцветяваха очите му в черно. Той чувстваше как бавно пълзят надолу по тялото и доближават сърцето.
Ала не можеше да помръдне.
Двамата заедно ще властваме – шепнеше Вернатар. – Първо над езерото, после над кралството, накрая над света. Така ще бъде, защото ние сме създадени един за друг. Защото ти и аз сме от леда родени.
Принцесата приближи лице до врата на Глациус и разтегна устни, откривайки зъбите си. Кучешките бяха двойно по-дълги.
Ще бъдеш мой навеки – просъска в ухото му тя.
Следва продължение
Първа част: Кулата в леденото езеро
