Посвещавам този разказ на

моя приятел и колега Александър Драганов,

чието сърце е по-голямо дори от самия него

Принц Глациус потупа коня по шията, подканяйки го да тръгват. Айторен тъкмо пощипваше хилавата тревица, плахо пробила снежния покров и изпръхтя недоволно, но се подчини и потегли.

Престолонаследникът на Нордола бавно яздеше по криволичещия път, а в главата му се люшкаше морето на спомените. Сякаш не три години, а три дни бяха минали, откакто насмалко не загуби живота си, спасявайки цял Марден от побъркания магьосник Резуар. Чак тогава баща му и Блейм – кралят на Сидела, сключиха официален мир, а Глациус се превърна в героят на континента. Бардовете съчиняваха за него поеми, които пияниците пееха вечер по кръчмите и едва ли бе останала девойка и в двете кралства, която да не го искаше за мъж. Дори Февра, огненокосата дъщеря на Блейм му призна, че ако не бе забременяла от дворцовия коняр, начаса щеше да вдигне сватба с Глациус. Поласкан, принцът й благодари за откровеността, но въпреки това се радваше на факта, че войната между Нордола и Сидела, белязала целият му досегашен живот, най-накрая бе свършила.

Унесен в мисли, Глациус не забеляза, че с верния му кон бяха стигнали до Негуста Скоме – Гората на Черната Стомана. Гъстите корони на дърветата скриваха напълно бледата слънчева светлина, а в яките им дънери се трошаха и най-здравите брадви. Преди три години, тръгвайки на поход срещу Резуар, Глациус бе имал в тази гора премеждие с върколак и си напомни да бъде нащрек.

Пътеката се стесняваше все повече и повече – двама души мъчно биха се разминали по нея. Горските исполини възправяха мълчаливо към небето корава снага, а наоколо цареше вечен сумрак. Единствено вездесъщият сняг, покриващ Нордола през цялата година пречеше на чернотата да завладее всичко наоколо. Глациус язди докато не прецени, че слънцето вече е залязло и може да нощува. Слезе от коня, разседла го, хапна надве-натри малко сушено месо и разпъна палатката около Айторен. Принцът предпочиташе да се топлят така – не му се рискуваше да пали огън, можеше да привлече някоя твар. Нахвърли сняг и начупени клони върху белия плат, след което палатката вече трудно се отличаваше от околния пейзаж, мушна се вътре при коня и не след дълго заспа.

Спа малко или много – не можа да прецени. Събуди го едва доловимо хруптене в снега – някой се приближаваше. Затаил дъх, принца тихо извади Валкемор от ножницата и положи успокоително длан върху муцуната на Айторен.

Пред палатката стояха две ниски същества със зелена кожа и свински уши, облечени в бели вълнени дрехи. Островърхи стоманени шлемове красяха главите им, а в ръцете си стискаха къси мечове.

Тоя проклет човек сякаш е литнал някъде, Певуор! – изплю се в снега единият гоблин.

Прав си, Тонмен – съгласи се другият. – Следите му свършват точно тук. Къде ли се е дянал?

Глациус мислено прокле – бе забравил да заличи дирите си.

Бре, че късмет – въздъхна Тонмен и клекна, разглеждайки дирите. – Беше добре облечен, сигурно е мъкнел бая пари в себе си...

Не се коси, братко – подметна Певуор и се облегна на „купчината” сняг. – Ще го намерим, ще му прережем гърлото и дънцето на кесийката, пък ще си отворим най-после мечтаната кръчма в Селисет и тогава...

Звук като от изпукала съчка накара Тонмен да скочи на крака, готов за бой. От гърдите на приятеля му стърчеше окървавено острие. Певуор се свлече настрани, без да успее да довърши мисълта си, а едно рязко движение отметна снега и клоните, разкривайки палатката и скритите вътре човек и кон.

Тонмен зяпна изцъклен. Пред него стоеше мъж, облечен в черни кожени дрехи и наметнат с черна пелерина. Кожени накитници с шипове пазеха ръцете му от китките чак до лактите, високите ботуши бяха подсилени със стоманени катарами. От качулката се подаваха немирни кичури с цвета на околния сняг, а кристалносините му очи искряха. В десницата си стискаше острие, чийто ефес бе оформен като два настръхнали един срещу друг гаргойла. Валкемор – Мечът на Белия Мрак. Нямаше съмнение кой бе човекът, който с Певуор толкова глупаво преследваха вече половин ден.

Принц Глациус! – едва успя да каже разтреперан гоблинът.

Последва замах и крадливото създание отхвърча настрани с разсечена гръд. Дишането му спря, а погледът стана стъклен – вече бе мъртъв. Принцът прибра палатката, оседла Айторен и го яхна. После щяха да си доспят.

След малко до труповете на двата гоблина се появиха малки бели космати същества с остри зъбки.

* * * * * * *

Плахите слънчеви лъчи успяха да събудят принца, дремещ на гърба на коня си. Той примижа, разкърши се и хвърли поглед наоколо. Бяха излезли от Негуста Скоме и в далечината вече се различаваха крепостните стени на Валкит. Наоколо всичко бе тиха снежна пустиня – сияйна белота без нито едно дръвче или възвишение. Глациус измъкна от единия джоб на седлото парче сухар и го загриза. Около обяд би трябвало да пристигне в града и там вече щеше да се нахрани като хората.

Докато дъвчеше сухите залци, принцът мислеше върху предстоящата си мисия и тази, която предприе преди години. Определено сега щеше да е по-лесно – тогава му се наложи да прекоси открай докрай цял Марден. И сега изтръпваше, колчем се сетеше през какви чудесии бе минал – пътят му лъкатушеше през обширни блата и тесни планински проходи, през безбрежни пустини и дълбоки реки, наложи му се дори да пътешества с кораб в Океана. Да не забравяме „срещите” със зверове и бойци от всякаква раса, пол и калибър. Е, поне сега няма да се налага цял свят да узнава накъде съм тръгнал, подсмихна се Глациус. А и ще пътувам само из своето кралство – красивата, покрита с вечен сняг Нордола, няма да се мъча в отвратителните горещини на Юга...

Две преспи сняг зад ездача внезапно се надигнаха и от тях изхвърчаха въжета с тежести в краищата. Те се омотаха около принца и с едно дръпване го събориха от коня му. Двамата мъже, скрити досега в снега излязоха от укритията си, мъчейки се да задържат улова в примките. Бяха жилави, брадясали престъпници с тъмни коси и облечени в бели кожи.

Глациус успя да докопа кинжала в десния си ботуш, измъкна го и разряза въжетата. Беше целият овъргалян в сняг, раздърпан и бесен. Мъжете го познаха и отначало се стъписаха, но бързо се опомниха, извадиха мечове и започнаха да го дебнат.

Снощи минах през Негуста Скоме и ме преследваха гоблини, за да ме оберат – с тих, змийски глас занарежда принцът. – Сега ме нападат някакви си бандити. Май трябва сериозно да поприказвам с баща ми относно разбойниците, които са се навъдили из кралството...

Принцът е нощувал в Гората на Черната Стомана – с уважение отбеляза единият разбойник.

Само той може да събере кураж за такова нещо – кимна втория и се обърна към Глациус: – Е, принце, съжалявам, но имаме нужда от парите ти. Дай ни ги и ще те оставим да си вървиш по живо, по здраво.

Искам да ви попитам нещо, долни червеи – продължаваше да съска престолонаследникът и извади меча. – Защо не си изкарвате прехраната с честен труд, а крадете?

Разбойникът разпери ухилен ръце.

Защото с кражби и обири се изкарва много повече, как защо? Престъпленията са доходен занаят!

Който води до логичен завършек – отвърна Глациус и нападна.

Бандитите едва успяваха да се предпазят от яростните удари на принца. Плъзгащ се между тях с ловки движения, той успяваше да ги натика в най-неудобните места по терена. Численото им превъзходство въобще не им помагаше – принцът бързо парираше и още по-бързо контраатакуваше.

Развръзката не закъсня.

Глациус издебна когато и двамата замахнаха едновременно към главата му, гмурна се на кълбо под мечовете и изправяйки се повали с рамо единия бандит в дълбока пряспа. Обърна се светкавично, отрази следващия удар и със скок преряза другия престъпник през кръста. Той ахна от болка и се свлече на колене в снега с треперещи крайници. Принцът мина зад него и с късо движение го закла.

Междувременно първият разбойник успя да се измъкне от пряспата и атакува безогледно с отчаян рев. Глациус в последния момент отскочи назад и веднага се хвърли обратно като барс, събаряйки противника. Мечът му премина през кожите и спря в сърцето на врага.

Принцът изтри меча си с шепа сняг, прибра го в ножницата и закрачи през червения разкалян терен, ругаейки под нос. Мразеше, когато бе принуден да прави така.

Мразеше.

* * * * * * *

Градските порти тежко се затвориха зад гърба на принца, пропускайки го във Валкит – Белия Град. Стражът, който се опита да го провери, бе почти хлапе – явно нов и не знаеше за навика на принца да странства из кралството инкогнито. Вместо да отговори на лаещата заповед „Име! Занятие! Цел!”, Глациус просто вдигна глава и изгледа младока с горящите си очи. Последният смени няколко пъти цвета на лицето си, отнесе две изшътквания и сръгване с лакът от старите кучета и застана мирно – втора грешка, не отдавай почит на дегизиран висшестоящ, така цялата му маскировка отива по дяволите. Принцът отмина, сподавил смеха в шепата си. Можеше да се басира, че това момче ще прекара довечера една безсънна нощ, чистейки студените коридори на казармите.

Князът леко яздеше сред гълчавата на пазара, където търговците възхваляваха стоката си, купувачите спореха за цената, а двете страни заедно се караха до небесата – принцът даже успя да мярне едно ъгълче, където двама-трима души се налагаха. Стражите довтасаха с дрънчене на брони и въдвориха ред, отмъквайки побойниците някъде да охладят страстите им. Глациус упъти Айторен към къщата на Кадж.

Капитанът си беше вкъщи и посрещна принца с потъмняло от мъка лице – преди няколко дни съпругата му се бе споминала от невярна болест. Той прие съболезнованията на своя княз и го въведе в кухнята, където с глух глас започна да го въвежда в тайните на Валкит. За изминалите три години нещата не се бяха променили кой знае колко – бяха сменили продажния кмет с нов, който засега се справяше далеч по-добре. Учудващо: бяха дошли и се заселили няколко семейства от Сидела, които съжителстваха мирно и тихо с останалото население – нито намек за омразата, насадена и в двете страни за толкова години война. Градът като цяло се развиваше – жителите му печелеха добре, внасяха си съвестно данъците, престъпленията бяха намалени до минимум. Единственият проблем бяха спорадичните набези на същества от Бездната, но това бе нещо, от което страдаше цялото кралство и засега по въпроса не можеше да се направи нищо.

Единственият светъл лъч в живота на капитана бе малката му дъщеричка Дати, която постоянно подскачаше наоколо, без да изпуска от ръчичките си своята любима кукла. Принцът й даде една медна монета да си купи бонбони, което директно я изстреля на седмото небе от щастие. Кадж попита престолонаследника какво го води насам, на което последният отговори уклончиво, че е просто на обиколка. Капитанът разбра и повече не попита.

Глациус не усети как денят се изтърколи в разговори и в града се възцари мрак. Той учтиво отказа предложението на Кадж да пренощува в дома му – не искаше да се натрапва на мъката на стария си бащин приятел. Кадж го изпрати, прегърна го и му заръча да предаде много поздрави на крал Фрайм. После дяволито му смигна и попита баща му все още ли има навика да се открива отляво, когато се дуелира. Глациус се засмя и отвърна, че още не е успял да се отърве от този недостатък.

Разделиха се сърдечно и принцът подкара Айторен из мрака на града. Едва сега си даде сметка колко е гладен – освен сутрешният сухар и няколко курабиии, които хапна у Кадж не бе ял нищо друго. Червата му ръмжаха като сърдит орк и Глациус отби в първата страноприемница. Оказа се „Зеленият Глиган”.

Принцът се поколеба за миг, спомняйки си преди години схватката с бармана, който умееше да се превръща в глиган. Огромен, зелен и много свиреп – оттам идваше и името на хана. Един от моментите в живота му, когато Глациус наистина се размина на косъм. После махна с ръка и бутна вратата. Какво толкова – нали вече го бе победил?

Отвътре го блъсна горещина, смехове и миризма на печено. Принца си проправи път между дървените маси и се озова на бара. Ханджията се обърна и го изгледа подозрително. Беше не по-стар от принца, с къдрави черни коси и обеца на ухото.

Искам стая за през нощта, гореща вана, вечеря, грижи за коня ми и закуска утре сутрин – изброи Глациус.

Пет сребърника – нехайно отвърна бармана и продължи да подсушава чашите си.

Принца вдигна глава и се втренчи в него. Ханджията го позна, но издържа смело погледа му. Въпреки че Фрайм бе изрично постановил членовете на кралското семейство да не се ползват с по-големи привилегии от обикновеното население, в нордолските страноприемници бе неписан закон: краля и принца преспиват и се хранят безплатно. А неписаните закони се спазват къде-къде от писаните.

Пет сребърника – повтори настоятелно собственикът, вторачен в принца с неподправена неприязън.

Явно тук щеше да се направи изключение. Глациус нямаше сили и желание да спори, затова отброи исканата сума и се качи в покоите си.

След като се изкъпа и смени дрехите си, принцът запаса меча и преметна през рамо торбата от Дарагон. Това бяха двете неща, с които не се разделяше никога. Слезе да вечеря, без да сваля качулката от главата си – само това му липсваше, да го наобиколят една камара подпийнали мъже, да го засипят с въпроси и похвали, а утре като тръгне да го изпроводят с радостна глъчка цяла върволица жени и деца, та чак до крепостните стени. Не, благодаря – принца искаше просто да се нахрани и наспи. Нищо повече.

Избра си закътана масичка в тъмен ъгъл и направи знак на ханджията. Последният едвам се довлече. Той тръсна подноса с печено пиле, зеленчуци и хляб пред Глациус, бутна му и халба бира, врътна се на пета и отиде зад бара. Принца реши първо да отдаде дължимото на стомаха си и закърши късове димящо месо. Щом се нахранеше, щеше да отдаде и дължимото на честта си и да поиска обяснение от този младеж защо се държи така.

Докато се хранеше, принцът надаваше ухо на разговорите в кръчмата. Над гълчавата изведнъж се изви гласът на мустакат мъж, който запя първия куплет от националния химн:

Нордола! Ти царство си на вечен лед!

Сняг и мрак властват,

виелица вилней навред!

Я виж как вехне слънчевата светлина

и всичко е оцветено в бяло

с мощта на зимата!

Бартул, я стига с тия химни! – избоботи червендалест дебелак. – Изпей нещо за принц Глациус! Това наричам аз герой – хем красавец, хем майсторски боец! Ех, когато бях млад, и аз имах син, който сега ще да е на неговите години...

И къде е сега синът ти, Ирабас? – дяволито попита Бартул.

Ха, къде! Сигурно при оная проклетница майка му, гръм да я порази дано, задето ме изостави.

Сновящото между масите слугинче сложи нова халба пред дебелия и плахо се намеси:

А тя защо те е изоставила?

Дебелакът се опули срещу стреснатото момиче, след което избухна в гръмогласен смях, пляскайки се възторжено по коленете:

Защото съм пияница, как защо? Да пием!

Глациус едва успя да сподави смеха си. Вече се бе натъпкал доволно и бавно отпиваше от бирата. Бармана хвърли парцала в кофата, дойде при него и безцеремонно се тръсна на стола.

Не си спомням да съм те канил – спокойно отбеляза принцът.

Така е, и аз не помня – нагло отвърна ханджията. – Но пък и няма да ти искам позволение. Все пак кръчмата е моя.

Относително – прозя се престолонаследникът и се заклати на стола. – Нужно е само да щракна с пръсти и ще бъде изравнена със земята, а ти ще гниеш в затвора за гражданско неподчинение. Назови ми една основателна причина, за да не го правя.

Как те мразя, принц Глациус – заръмжа младежът. – О, само ако знаеш как те мразя...

Князът спря да се клати.

Бре-бре, става интересно. Първо ми искаш безбожна цена за услугите, които предлагаш, после се държиш грубо, а сега дори ме мразиш? Това е престъпно неуважително поведение към обикновен клиент, пък какво остава за принц? Баща ти не те ли е учил на обноски?

Младежът скочи бесен, обърна масата и блъсна Глациус на земята. Разговорите секнаха и всички погледи се насочиха към тях.

Учил ме е! – изрева собственикът. – Но за тебе добри обноски нямам! Защото преди три години ти го уби!

Ханджията се свлече на пода и започна да се разтриса от нечовешки гърчове. Ставите му рязко пукаха, уголемявайки тялото – дрехите се раздираха на парцали, а от процепите надничаха едри резени плът, бързо покриващи се с козина. Докато клиентелата панически се изнасяше, принцът гледаше светкавичната метаморфоза с болезнена гримаса – о не, пак ли...

Преобразяването завърши и мечколакът се изправи в цял ръст. Беше висок поне десет стъпки, темето му опираше в опушения таван на кръчмата. Отвори муцуна и нададе могъщ рев, след което презрително изгледа жалкото човече в краката си.

Знай, о, принце – заговори с ръмжене той – че ще бъдеш убит от Корн, син на Радур Зеления Глиган! Настъпи часът на разплатата! Колко е сладко отмъщението...

Летяща халба се блъсна в главата на мечколака и прекъсна монолога му, разплисквайки наоколо бира. Дебелият Ирабас се възправи до масата, под която се бе крил досега.

Никой – изкрещя той – няма право да напада моя принц!

Корн изрева и се нахвърли на куражлията. Събори го с един замах и започна стръвно да го разкъсва. Докато Ирабас надаваше предсмъртни крясъци, Глациус светкавично отвори торбата от Дарагон и започна да рови из даровете на великия маг. Намери малка стъкленица с пурпурна течност, извади тапата и на три глътки я изпразни.

Еликсирът за могъщество яростно запрепуска из вените на принца. Той почувства мускулите си набъбнали и твърди като желязо, а пред очите му всичко плувна в червена мъгла.

Ей! – изкрещя Глациус с променен глас. Мечколакът вдигна окървена муцуна от трупа и го загледа учуден. – Ела насам!

Звярът се затресе с ръмжене на четири крака към принца и посегна. Глациус отби удара и се нахвърли бесен върху му. Погледнати отстрани представляваха абсурдна гледка – гигантска мечка, отнасяща страхотен бой от малкия човек. Ударите се сипеха като градушка, отблъсквайки чудовището назад, раните от мечите нокти заздравяваха мигновенно. Накрая принца срита звяра в слабините, откачи му челюстта със силен удар и се възползва от последните капки еликсир в кръвта си – сграби мечколака, вдигна го над главата си и с рев го запрати в огнището.

Корн се изсипа в огъня сред порой от пепел и искри. Докато успее да се опомни, козината му вече пламтеше. Той заквича и започна да се търкаля, опитвайки се да угаси огъня – напразно. „Зеленият Глиган” вече бе обхванат от смъртоносната прегръдка на пламъците.

Глациус изхвърча през прозореца сред дъжд от стъкла и падна на улицата, следван от гъсти валма дим. Веднага се затича към конюшната – долепена досами хана, тя също гореше. Принцът нахълта вътре сред побеснелите коне, отсече въжето на Айторен, скочи на гърба му и двамата напуснаха града в галоп, сподиряни от заревото на пожара. 

Принцът спря коня си пред пропастта и щателно огледа паянтовия дъсчен мост, опънат над нея. Щеше ли да издържи тежестта и на двамата?

Гигантският разлом, който князът на Нордола се готвеше да пресече, бе известен в цял Марден просто като Бездната. Според преданието бе създаден от Ихпана, великата богиня на сътворението като наказание за нейният ревнив съпруг Винтакун, богът на войната и зимата. Процепът се простираше на юг до Планините на Вечния Лед, естествената граница с кралство Сидела, а на север достигаше самия край на Гинкутските Възвишения. От Бездната нерядко изпълзяваха най-различни гнусни твари, които тормозеха пътниците и в своите набези стигаха чак до градове като Валкит или Исокер – следващата дестинация на принца. Глациус се зарече след като завърши мисията си да събере армия и да се спуснат в дълбините на разлома, където да решат кардинално проблема веднъж завинаги.

Реши да рискува и подкара леко коня си по дървения понтон. Мостчето издържа и принцът облекчено въздъхна, щом премина от другата страна. Пътят вече не водеше през равнина, а навлезе между хълмчета и канари, зад които можеха да се спотайват най-различни създания. Глациус наостри уши и провери дали Валкемор се вади лесно от ножницата. Премеждието не закъсня.

Тишината внезапно бе нарушена от глъчка, която принцът не можеше да сбърка никога – метален звън, крясъци, сочни ругатни и писъци на болка. Наблизо се водеше битка! Глациус пришпори коня и след малко се натъкна на смразяваща кръвта гледка,

Опрели гърбове о една скала, двама души се отбраняваха от тълпа гнусни създания. Изчадията бяха високи около шест стъпки, гърбави и имаха плешиви глави и катраненочерна кожа. Дългите им до земята ръце завършваха с големи криви нокти, а зъбатите им усти стигаха чак до ушите.

Мулдове – изсъска с омраза принцът и бръкна в торбата. Мулдовете изпитваха непрестанен глад и в стремежа си да се нахранят не знаеха милост. Каквито и да бяха онези мъже, Глациус трябваше да им помогне. Извади стъклено кълбо, в което играеха пламъчета, и го запрати с вик в ледената земя.

Сферата се строши с кристален звън и от нея бликна бесен огън, който подпали няколко мулда и ги накараха да запищят. От пламъците гордо излезе двуметров рогат демон с червена кожа и ципести крила. От яркозелените му очи струеше изумруден дим, а завършващите му с копита крака тропаха буйно. Той яростно изрева и вдигна ръце към изчадията. От дланите му заизригваха огнени топки, които изпепеляваха всичко живо по пътя си. Жадният за кръв демон крачеше сред агонизиращите мулдове, раздираше ги с черните си нокти, палеше телата им и сатанински се смееше. Сякаш побесняла лисица бе попаднала в гнездо с пиленца.

Ефектът от магията престана и демонът се разми в червена пушилка. След него останаха само овъглени трупове, дим и разтопен сняг. Двамата мъже облекчено въздъхнаха и се доближиха до принца.

Едва сега Глациус забеляза, че спасените от него не бяха хора. Високият, облечен в зелени дрехи и стискащ по един арбалет във всяка ръка, бе елф. Косата му, оформена като лъвска грива, бе с цвета на слънце при кървав залез, а от нея стърчаха две нежни заострени уши. А ниският... Ниският, облечен от глава до пети в кожи и стомана, имаше кестеняви брада, коса и мустаци, сливащи се в един общ гъсталак. Награбил по една брадва във всяка от яките си ръце, той недоверчиво оглеждаше принца с навъсена физиономия.

Че каква друга физиономия би отивала на лицето на едно джудже?

Глациус тъкмо отвори уста, когато многоброен рев и тропот го накараха да се обърне. Към тях се задаваше нова тълпа мулдове – поне три пъти по-многобройна.

Младежи, сега я втасахме – мрачно се обади джуджето.

Не съвсем – отвърна Глациус.

Принца извади меча от ножницата и здраво го стисна. Елфа позна острието и ахна:

Валкемор!

Глациус не губи време, а нададе бойния си вик:

Лай мен винде скелта рата!1

Мечът избухна в ослепителна експлозия и Белия Мрак заля всемира.

За пръв път елфа, джуджето и мулдовете попадаха в капана на една от най-могъщите магии на Марден. Всичко около тях потъна в бяла, гъста като мляко мъгла, из която не се виждаше нищо. Влязъл в Белия Мрак, човек биваше напълно дезориентиран и се придвижваше бавно, пипнешком като слепец. Но не и принц Глациус.

Елфът и джуджето благоразумно решиха да останат на място. Макар едва доловими, те чуваха удари на стомана в плът и предсмъртни писъци. Магията започна да губи сила и малко по малко гъстата млечна мъгла се разсея.

Изправен сред камари от трупове, Глациус дишаше тежко, забил поглед в земята. Това не бе битка, а клане. От Валкемор се точеше тънка рубинена струйка и бавно попиваше в снега. Спътниците му предпазливо се приближиха, но принца им махна с ръка.

Спокойно, ефекта премина. Е, да се запознаем! – помъчи се да се усмихне той. – Аз съм Глациус, принц на Нордола.

Елфът протегна ласкаво ръце с обърнати нагоре длани – типичният поздрав за неговия народ.

Аз съм Елтар, воин от свитата на Кейда – кралица на Маалтия, страната на елфите.

Джуджето на свой ред награби десницата на Глациус и здраво я раздруса. Принцът тихо изохка.

А аз съм Кааверг, поборник на Каагас – господар на Йордеген, земята на джуджетата! Страхотно се биеш момко, моите поздравления!

Глациус се почувства поласкан – подобна похвала от устата на джудже значеше наистина много. Кааверг обаче го поохлади:

Абе, ще те видим как се справяш без магия, ама нейсе... Да тръгваме, младежи! Следваща спирка – Исокер!

Глациус и Елтар размениха погледи. Последният вдигна примирено ръце и извинително се усмихна.

* * * * * * *

Вратите на „Пияния Шопар” се отвориха с протяжно скърцане и пропуснаха в най-големият хан на Исокер трима души: елф, джудже и човек, криещ лицето си под черна качулка. Те бързо си проправиха път до единствената свободна маса благодарение на войнствения вид на Кааверг – никой не искаше да се пречка на джуджето. Поръчаха си ядене и пиене и заприказваха.

Е, разправяйте. Какво ви води в моята страна? – усмихна се Глациус.

Всъщност, не идваме в Нордола, просто минаваме през нея – уточни Елтар.

Отиваме на поклонение във Верден – добави джуджето.

Принцът кимна и мрачно отпи от халбата си. Магът Резуар бе привлякъл в армията си отцепници от народите на елфите и джуджетата, след което беше покварил техните души и сърца. Злото бе плувнало в очите на войниците му и мрак бе плъзнал по телата им, превръщайки ги в изкривени копия на личностите им. Глациус уби коварния магьосник, което автоматично доведе до смъртта на цялата му страховита войска. Оттогава всяка година от земите на Древните Народи към Верден тръгваха пратеници, които оплакваха злочестата участ на своите сънародници, поели по пътя на злото.

А ти накъде си се запътил, ако не е тайна? – попита Елтар.

Тръгнал съм към Кувеил, Леденото Езеро – отвърна Глациус.

И какво ще търсиш там? – сръбна джуджето от халбата си. – Някой незнаен звяр за убиване?

Принцът се засмя.

Не точно. Тръгнал съм да си търся жена.

Кааверг се задави, а елфът ахна и зарадвано плесна с ръце.

Но това е чудесно, принце! Така се радвам за теб! Такава благородна мисия...

Момче, ти полудя ли? – успя да си поеме дъх Кааверг. – Ще се жениш? Ха! И каква е причината за тази височайша глупост?

Баща ми е стар и скоро аз ще стана крал на Нордола – търпеливо обясни Глациус. – Трябва да осигуря наследник за трона. Такива са правилата откак свят светува. Затова сега си търся спътница в живота.

Любовта между мъж и жена е най-красивото нещо под небето – замечтано се обади Елтар. – Две всеотдайни души, сплетени в неразривния пръстен на вечната обич, не можещи един без друг, завинаги заедно...

Горкото хлапе, ако знае какво го чака – мърмореше си джуджето под нос. – Жалко за бойните му умения и хубавия меч. Ще му се прииска да не го бе правил, когато куп ревливи сополанковци залазят из къщата и започнат да цапат навсякъде...

Кааверг! – скара му се възмутено елфът. – Не така!

Извинявай принце, поувлякох се – смутолеви джуджето. – Просто не ги разбирам тия любовните работи, какво да правя. Дай ми на мен да ям, да пия и да се бия, тези три неща умея само.

Глациус целият се тресеше от кикот, забавлявайки се искрено с двамата си спътници и го успокои:

Не се притеснявай, няма нищо. Това е просто естествения ход на живота.

А защо си търсиш жена точно там? – попита Елтар.

Глациус допи халбата си, махна за нова и започна да разказва:

Преди може би десетина дни в двореца се появи скитащ шут. Такива рядко се вясват тъдява, но този бе някак... различен. Облечен изцяло в дрехи на червени и черни карета, той сякаш увличаше покрай себе си всичко и всички. Следвайки песента на звънчетата от шапката му, подир него като хипнотизирани вървяха и хора, и животни. Представи се за Ромус Странстващия и започна да изнася своето великолепно представление. Целият персонал на замъка се струпа в Голямата Зала да го гледа. А той нямаше умора – разказваше смешни истории, премяташе се насам-натам, шегуваше се, жонглираше... Бе най-доброто забавление, на което някога съм присъствал и баща ми съвсем заслужено му връчи пълна кесия.

Глациус въздъхна.

Накрая за сбогуване изпя песен, която се заби необратимо в съзнанието ми и все още мога да я повторя дума по дума. Разказва се за неописуемо красива девойка, която от години живее в Торнет Хатсен Рале – Кулата на Хилядата Лъчи. Жертва на зла магия, тя крее на върха на кулата, която се издига в средата на Леденото Езеро, и чака своя принц да я освободи...

Елфът и джуджето слушаха, изцяло погълнати от историята. Принцът ровичкаше из чинията си без апетит.

Оттогава не мога да спя като хората. Всяка нощ сънувам кулата, а през деня не мога да мисля за нищо друго. Накрая поисках от баща ми позволение да отида при езерото и да открия какво ми е приготвила съдбата. Той се съгласи и ето ме тук.

Кааверг и Елтар размениха погледи.

- Какво има? – не разбра принцът.

Елтар се усмихна ласкаво.

Ако нямаш нищо против, ще те придружим в твоето пътешествие.

Ами, по принцип нямам – изненада се принцът, – но няма ли да ви забавя или нещо такова...

Ние имаме дълг към теб – продължи елфът. – Ти спаси живота ни, спаси и нашата мисия. Сега на свой ред трябва да ти се отблагодарим.

Е, не искам да се чувствате задължени – вдигна отбранително ръце Глациус. – Ще се справя и сам...

Такива са правилата на Древните Народи, момче – тежко изрече джуджето. – В противен случай ще се обезчестим. Не можеш да ни откажеш.

Кааверг замахна и улучи с чука си последния немъртъв воин право в гърдите. Той се пръсна на кости и парчета ръждиво желязо, превръщайки се най-накрая в мъртвец.

Тия ходещи кокали откъде се взеха бе? – изсумтя джуджето.

Глациус и Елтар поклатиха изумено глави. Тримата бяха напуснали Исокер преди няколко часа и тъкмо навлизаха в Гинкутските Възвишения, когато изведнъж съзряха странна процесия. Право срещу тях вървяха четворица немъртви воини... Някога смели рицари, загинали по бойните полета, а сега ужасяващи същества без грам плът по своите кости. Съживени от незнайна магия, те мъкнеха с дрънчене ръждивите си доспехи и приближаваха все повече и повече, оставяйки неравна диря по снега. В дъната на празните им очни кухини искреше синкава светлина. Първият тържествено носеше странна хоругва от бял плат със златотъкани неразбираеми символи, а другите покорно го следваха.

Джуджето измъкна два чука и без да издаде звук пришпори понито си. Елфът и принца само успяха безмълвно да зяпнат – за броени мигове спътника им натроши ходещите скелети като сухи клечки и ги разпиля по белия сняг. Дори не можаха да извадят оръжията си, а синкавата светлина в кухите им очи угасна.

Кааверг слезе от коня и клекна до няколко парчета. Бръкна сред костите и извади от тях натъпкана кесия. Развърза я и златото в нея засия, придърпвайки към себе си алчния поглед на джуджето. Елтар на свой ред скочи на земята, взе един от мечовете на немъртвите и го измъкна от ножницата. Красива, дълга сабя със златна дръжка във формата на еленова глава. По острието на старонордолски бе написано името й – Гулдехир. Нямаше нищо общо с останалите ръждиви железа.

Глациус се наведе и вдигна един вързоп, оцелял по чудо от битката. Той се разгъна в ръцете му и се превърна в дълга червена дреха, цялата обшита със златни орнаменти. Изглеждаше му точно по мярка.

Това се казва добра плячка – подсмихна се Кааверг. – Всеки от нас си намери каквото му трябва.

Принцът се любуваше как джуджето прибира оръжията си в своята специална касетка. Дребният им побратим постоянно мъкнеше на якия си гръб метална касета с презрамки, която имаше три реда с по три отвора. От общо деветте прегради войнствено стърчаха съответно два меча, два боздугана, две брадви, два чука и две пръчки, играещи ролята на удължители. С тяхна помощ джуджето за нула време можеше да сглоби алебарда с произволни оръжия в двата края, за да вършее бясно сред врага.

Кааверг забеляза погледа на принца и сви рамене.

- Какво да направя, две-три оръжия хич не ме оправят в битката. Трябва да са повечко, за да мога да се развихря както трябва. Е, момчета, да не се заседяваме! Гинкутските Възвишения само нас чакат...

Следва продължение 

Кулата в леденото езеро - втора част