Хората остават на възрастта, на която не са били достатъчно обичани
Всички сме виждали хора, които отказват да пораснат. Може да са 30 или на 40 години, а дори и на много повече, но се държат като деца всеки път, когато се окажат в ситуация, в която трябва да поемат отговорност. Иначе са душата на компанията, но понякога дори за купона не можеш да рачиташ на тях.
Имах приятелка, която докато бяхме ученички беше твърде зряла, харесвана, правеше смели за възрастта си неща, мъжете бяха луди по нея, а тя беше самостоятелна във всяко свое решение за някоя щуротия. После пораснахме, а тя така и не завърши университет, не се задържа на нито една работа, не довърши нищо започнато. Не вложи усилия в семейството, което създаде, а накрая отказа дори да се грижи за детето си.
Имахе традиция да пием кафе всяка събота. И в продължение на много години не се отказах от опитите да я убедя, че трябва да докарва нещата докрай и да носи отговорност за живота си. Независимо от темата, разговорът вървеше единствено докато слушах за поредния проблем и въпреки че всеки път ми искаше съвет, винаги намираше какви ли не аргументи, с които да спори срещу факта, че животът си е неин и тя трябва да го живее с пълната отговорност за това.
С времето нещата се влошиха дотам, че всяка година по едно и също време започна да отключва психически проблеми, докато накрая нещата не стигнаха до официално освидетелстване. Това обаче, което за толкова години наблюдения мога да кажа напълно убедено, е, че тя превърташе тогава, когато трябваше да вземе решение и да постъпи като отговорен човек. В момента, в който нещата се "оправяха" и натискът да свърши нещо изчезваше, си беше нормална.
Бягство от свободата
Тази история е краен, но напълно реален пример. Истината е, че познавам много хора, които бягат от отговорност - по един или друг начин. Отказват да пораснат и прехвърлят живота си върху някой друг. Много често не могат да създадат здрави връзки заради склонността да се идентифицират с човека отсреща и да му прехвърлят целия си живот. И понеже винаги съм била магнит за такъв тип обсебвания (даването на безкрайни съвети и битката с нечии оправдания е наистина изтощителна), темата винаги ми е била интересна.
Обяснението на психологията е, че човек остава на възрастта, в която не му е достигала обич. И може да си остане там и цял живот, ако откаже да се научи да живее сам със себе си.
Нямах усещането, че момичето, което дадох за пример, има точно такъв проблем. Може би защото семейството й винаги е изглеждало много задружно и сплотено. Но истината е, че откакто ги познавам, майката беше денонощно на работа – да завърши образование, да се утвърди в голяма компания, да изкара курсове за следваща квалификация, да получи по-добра длъжност и добра заплата, за да се грижи за тях...Накрая стана така, че момичетата не я виждаха дори в почивните дни, защото тя продължаваше да работи и вкъщи. И се замислих, че вероятно точно заради тази липса на родителска обич като малка приятелката ми се държеше като пораснала...А когато порасна, очакваше, че майка й ще бъде всеки път насреща, за да й решава проблемите...
Доверие се гради с обич
Ето какво казват психолозите за начина, по който родителите трябва да обичат децата си, за да им помогнат да станат отговорни възрастни.
Тъй като доверието е ключово за здравите ни отношения като възрастни, ако детето не е можело да разчита на разбирането на майка си, ако се е чувствало отхвърлено от нея, то ще порасне като подозрителен или дори параноичен възрастен, трудно ще създава връзки и ще има постоянна необходимост от това партньорът му да му доказва любовта си, ще го подлага на проверки и изпитания. Такива хора често се чувстват уязвими или дори безпомощни във връзките си.
Друга грешка на родителите – нетърпението, с което показват неуважение към малкия човек. Когато е на 2-3 годишна възраст, детето се учи да прави нещата самостоятелно. Ако родителите правят нещата, които детето се опитва да направи само, вместо него, или очакват от детето да направи неща, за които все още е твърде малко, то развива чувство на срам, започва да поставя под въпрос собствената си способност да се справи с нещата, тоест като възрастен ще липсва точно онова звено, което да го направи отговорен и самостоятелен. Вероятно ще му липсва увереност, ще бъде подозрителен и ще очаква неодобрение за всяко свое действие. Накрая може да развие параноичен страх от преследване.
Оставете на детето инициативата
Ако във възрастта между 3 и 6 години, детето не е достатъчно насърчавано да прави нещата самостоятелно, ако не е получавало подкрепа и признание от родителите си, ако вместо да получи одобрение за желанието да върши нещата самостоятелно, получава наказания – че е направило беля, то развива чувство за вина. И когато порасне, ще му липсва решителност, за да си поставя цели и да ги постига. И естествено, да завършва започнатите неща. Психолозите предупреждават, че постоянното чувство за вина може да доведе до пасивност, импотентност и психопатични поведения.
В училищната възраст е много важно родителите да не се съмняват в способностите на детето си и да го окуражават, когато среща трудности. Ако вместо да му имат доверие, че ще се справи с ученето, родителите го сравняват с постиженията на неговите съученици и го подтискат, естествено му създават чувство за малоценност, с което го обричат да е неудачник като възрастен. Разбира се и другата крайност, в която се предоверяваме на способностите му, също не е правилна, защото тогава детето отново може да чувствата липсата на родителската обич. А това, от което то има нужда, е да върви по пътя на израстване, подкрепено с любов, и да знае, че когато е сгрешило, ще получи прошка и подкрепа. Децата имат нужда от авторитета на родителя, да се облегнат на рамото му като малки, за да могат да поемат после отговорностите си като възрастни.