Когато идва нов сезон, който ще прогони студа, човек трябва да може да се погледне отстрани
Честита първа пролет...
След студената зима, след дървените ваканции, след ужасяващия сутрешен студ днес вече сме астрономически в сезона на зеленото.
Честито и започвайте да дебнете за щъркели.
Щъркелите ще се завърнат от топлите страни, а ние ще се усмихнем, ще си купим някоя и друга маруля от хипермаркета, ще си сипем по ракия и ще си пуснем 76 серия на който там сериал върви по телевизията, за да видим дали подлата Ялдъз ще успее да развали брака на Мехмед.
Днес се разходих малко в центъра на София.
Това е сериозен подвиг на фона на ужасните болки в десния крак, които ме пратиха в леглото последните три дни.
Пролетта донесе известно облекчение, а аз се уча да ходя с бастун.
Това е трудно, защото бастуна се носи откъм здравия крак, а при мен здрав е ту левия, ту десния.
Но кой ти гледа болките в крака, навън грее слънце, хората са по улиците, има нещо като усмивки на лицата им, а кафенетата започват да се пълнят с народ.
Разходих се, огледах съживяващите се улици и си честитих пролетта.
Сам.
Защото, когато идва нов сезон, който ще прогони студа, човек трябва да може да се погледне отстрани и да си каже - ех, скъпи мой, избутахме и тая зима и е време да се порадваме на слънцето.
Има много стихотворения за пролетта.
Почти всички са инфантилни.
Освен онова на Лилиев за тихия пролетен дъжд.
Което също ми звучеше инфантилно, докато не прозрях неговия смисъл.
"С тихия пролетен дъжд
колко надежди изгряха"...
Не, това стихотворение не е оптимистично.
Надеждите изгряват всяка пролет.
Прегарят през лятото.
Окапват през есента.
И умират, замръзнали през зимата.
Не знам защо пиша тоя статус.
Може би защото последния месец беше месец на самоизяждането, на заливането с кал и помия, на соченето с пръст и на воденето на войни между приятели.
Може би защото все още се учудвам и сигурно няма да спра да се чудя как така хора, които до вчера са били близки, днес са готови да си прегризат гърлата, само защото след няколко дни има избори.
Пиша този статус защото може би смятам, че слънцето ще изгрее и ще изгори цялата гнус, която ни е завладяла.
Пиша този статус, защото...защото, когато спрем да се мразим, ще усетим, че някъде там, извън онова място зад клавиатурата, което сме заели в бойна поза, има и друго - любов, приятелство, състрадание, емпатия.
Има деца, които си играят в парка.
Дървета, които започват да зеленеят.
Трева, цветя, забързани хора, вятър, дъжд.
Пиша този статус, защото...
Защото не съм Лилиев.
Ако бях Лилиев, щях да напиша стихотворение.
Но стихотворенията са като пролетта - не можеш да ги създадеш сам.
Можеш единствено да ги усетиш.
Честита пролет.
И спрете да се мразите!
След няколко дни ще се събудите и ще се ужасите от това колко приятели загубихте в последния месец.
И ще умираме от срам...
До следващата пролет...
Текстът е от профила на автора във Facebook.
