145 години след обесването му Васил Левски остава най-святата личност в българската история
Първият и последен път, в който Васил Левски допуска несправедливост в живота си е, когато той и майка му са бити и ругани от заптиета, просто защото са се изпречили на пътя им.
Дни наред се налага да лекува раните от побоя, но това, което не успява да преглътне е унижението и усещането за несправедливост.
Няколко дни по-късно 8-годишният Васил Иванов Кунчев отива при майка си и й обещава, че това никога повече да се случи. От този ден нататък Левски, наричан така заради лъвския му скок, никога повече не допуснал да стане свидетел на несправедливост и да не се намеси в защита на онеправдания. Докато накрая решава да жертва себе си, за да освободи народа си. И успява. Губи себе си, но започнатото от него продължава, за да се стигне до освобождението на България.
Дори като революционер Васил Левски никога не е използвал груба сила и не е допускал достойнството на хората да бъде наранено.
Заради революционната му дейност на 27 декември 1872 г. Левски е заловен от турските власти. Първоначално е отведен за разследване в Търново, а след това е изправен пред специален съд в София.
В края на януари и началото на февруари група комитетски дейци от Чирпанско и Старозагорско замислят план за освобождаването на Васил Левски. Под ръководството на Атанас Узунов се подготвя чета, която трябва да спре влака за Одрин и да освободи Левски, но замисълът им не успява.
„Изправен пред турския съд, тоест пред смъртта, той е величествено спокоен. За него всичко е решено. Започва последната голяма битка с враговете на България. За този момент той се е подготвил отдавна. Отдавна е заявил, че няма нищо по-достойно и полезно от това, да умре за България.
Точно преди две години той е заявил: „Аз съм се обещал на Отечеството си жертва за освобождението му.” Казал е всичко, а на орханийци с рядко усещане за историчeска вечност е обяснил, че който се жертва за свободата, „неговото име навек остава живо, заслугата му ще се предава на деца, унуци и пр.”. За бореца „няма страх, няма извинения никакви, а смъртта му е самата утеха и душеспасение”.
И затова на въпроса „Какво е занятието ти?”, Левски спокойно и уверено отговаря: „Занятието ми е да облекчавам положението на българите и обикалях да им давам упование”. Съдиите радостно потриват ръце. Този горд и смел човек, си мислят те, сега ще разкаже всичко, ще поиска да регистрира тайните си дела за потомството, а ние, като го омотаем и измъкнем всичко от него, ще получим благословията султанова, нишани и служби в Цариград. И те започват да сипят своите въпроси: „Много хора те познават и са се срещали с теб, защо не ги изкажеш?”.
Левски тутакси попарва очакванията на съдиите: „Никого не познавам” – е неговият отговор. В софийския конак знаят кой произнася тези думи… Левски разбира, че съдът действително е разкрил важни тайни, че полицията е по следите на съзаклятието, че заловените са го издали. И той категорично решава – трябва да се спаси всичко останало, всичко неразкрито. И започва да отрича. Не споменава нито едно име, нито един комитет.“, пише Николай Генчев (“Васил Левски“, 2002).
На 18 февруари 1873 година е изпълнена неговата смъртна присъда. Левски е обесен край София.
Силна личност с твърд характер, Левски добре е разбирал времето, в което живее и страха на хората. Но оставя завета, че свободата е вътрешно усещане, за което си струва да се бориш и дори да умреш. „Дела трябват, а не думи“.
145 години след обесването му Васил Левски остава най-святата личност в българската история.
*Заглавието е цитат на В. Левски в писмо до Любен Каравелов.
Вижте още:
Времето е в нас и ние сме във времето
Разгледайте Тефтерчето на Левски
