Свобода, Отговорност, Справедливост, Израстване, Любов

Какво прави хората нещастни?

Събота, 24 Юли 2021 / Към себе си
252
  • Корица: Сиела
1 / 2

Типичният нещастен човек на младини е бил лишаван от някакво нормално удовлетворение 

 

Не съм се родил щастлив. В детството ми моят любим химн беше: „Отегчен от земното и смазан от греха си“. Като петгодишен си правех сметка, че ако трябва да доживея до седемдесет, значи до тоя момент съм изтърпял едва една четиринайсета част от целия си живот и мисълта за тази ширнала се пред мен скука беше почти непоносима. През юношеството си мразех живота и непрекъснато бях на ръба на самоубийство, от което обаче ме предпази желанието да науча колкото се може повече за математиката. Сега е точно обратното – наслаждавам се на живота; даже бих могъл да кажа, че с всяка изминала година все повече му се радвам. Това отчасти се дължи на факта, че открих кои са нещата, които най-много желая, и постепенно се сдобих с много от тях. Отчасти се дължи и на това, че успешно отхвърлих определени обекти на желанието – например придобиването на неоспорими познания за едно или друго, – което е по същество непостижимо. Но в най-голяма степен се дължи на факта, че сведох до минимум обсебващите мисли за собствената ми личност. Подобно на всеки един, получил пуританско образование, аз имах навика да размишлявам върху своите грехове, безразсъдства и недостатъци. В собствените си очи – без съмнение напълно справедливо – бях мизерен пример. С течение на времето обаче се научих да бъда неутрален спрямо себе си и своите недостатъци; започнах все повече да съсредоточавам вниманието си върху външни обекти: състоянието на света, различни клонове на познанието, хора, към които изпитвах привързаност. Несъмнено всеки един от тези насочени навън от личността интереси сам по себе си съдържа потенциал за болка: светът може да бъде погълнат от война; определен вид познание може да е трудно за постигане; приятелите могат да умрат. Но болки от такъв порядък не нанасят съществени щети върху базовото качество на живот, така както го рушат онези, произхождащи от отвращението към самия себе си. И всеки външен интерес вдъхновява някакъв вид активност, която, докато интересът е още жив, напълно предпазва от скука. Обсебеността от самия себе си, от друга страна, не води до никаква активност от прогресивен характер. Тя може да доведе до водене на дневник, подлагане на психоанализа или замонашване. Но монахът няма да бъде щастлив, докато рутината в манастира не го накара да забрави своята собствена душа. Щастието, което той приписва на религията, би могъл да получи и като стане уличен метач, при условие че е принуден да бъде такъв. Наложената отвън дисциплина е единственият път към щастието за онези нещастници, чиято самообсебеност е толкова дълбока, за да не може да бъде излекувана по друг начин.

Обсебеността от самия себе си бива различни видове. Може да вземем грешника, нарцисиста и мегаломана като три много често срещани типа.

Говорейки за „грешника“, нямам предвид човек, който върши грях: всички сме грешници или пък никой не е грешник – това зависи от нашата дефиниция за света; тук става дума за човек, погълнат от съзнанието за грях. Такъв човек непрекъснато търпи собственото си неодобрение, което, ако е религиозен, тълкува като Божие неодобрение. Той си е изградил определена представа какъв би трябвало да бъде според самия него и тази представа е в непрекъснат конфликт с познанието му за себе си такъв, какъвто е в действителност. Ако в съзнателното си мислене той отдавна е отхвърлил максимите, усвоени още в майчиния скут, чувството за грях може да е дълбоко погребано в неговото несъзнателно и да се проявява само когато е пиян или когато спи. И въпреки това да е достатъчно, за да го лиши от вкус към всички радости и наслади. Дълбоко в себе си той продължава да приема всички възбрани, които са му били втълпени още в ранна детска възраст. Богохулстването е нечестивост; пиенето е нечестивост; обикновените бизнес хитрини са нечестивост; и над всичко това – сексът е нечестивост. Такъв човек, разбира се, не се въздържа от каквито и да е удоволствия, но за него насладата от тях е отровена от усещането, че те го позорят. Единствената наслада, която той желае от цялата си душа, е да бъде одобрително приласкан от майка си, което може да му е останало като преживяване от детството. Но тъй като тази наслада е вече недостъпна за него, той живее с усещането, че повече нищо не е от значение: щом като трябва да съгреши, тогава нека съгрешаването да е до дъно. Влюби ли се, той търси майчинска нежност, но не може да я допусне, защото, пазейки образа на майката в себе си, не е способен да изпитва уважение към жена, с която има сексуални отношения. Тогава в своето разочарование той става жесток, после се разкайва за своята жестокост и влиза отново в мрачния порочен кръг от въображаем грях и реално разкаяние. Такава е психологията на мнозина на пръв поглед закоравели безпътници. Онова, което ги отклонява от правия път, е тяхното посвещаване на непостижим обект (майка или заместител на майката) заедно с насадения още в ранните детски години абсурден етичен кодекс. Освобождаването от тиранията на подобни вярвания и привързаности е първата крачка към щастието на тези жертви на майчината „добродетел“.

Нарцисизмът в известен смисъл е обратното на обичайното чувство за грях; той се заключава в склонността на човек да се възхищава от себе си и да очаква другите да му се възхищават. В определени граници това, разбира се, е нормално и не бива да бъде осъждано; единствено в своя ексцес то се превръща в опасно зло. У много жени, особено когато са богати и издигнати в обществото, способността да обичат е напълно пресушена и е подменена от мощната потребност всички мъже да ги обичат. Когато такава жена се убеди, че даден мъж я обича, тя повече няма никаква потребност от него. Същото се наблюдава, макар и по-рядко, и при мъжете; класически пример за това е главният герой в „Опасни връзки“ на Шодерло дьо Лакло. Когато суетата е достигнала подобен мащаб, невъзможно е да съществува искрен интерес към друга личност, следователно не може да се постигне и истинско удовлетворение от любовта. Останалите интереси се провалят още по-пагубно. Воден от преклонение към великите художници например, нарцисистът може да започне да следва изкуство; но тъй като живописта за него е просто средство за постигане на целта, самата техника никога няма го заинтригува, както и няма да може да оцени който и да е обект, освен по отношение на самия себе си. Крайният резултат е провал и разочарование, както и присмех, вместо очакваните хвалебствия. Същото се отнася и за тия романисти, чиито романи винаги се самоидеализират подобно на героините си. Всеки сериозен успех в дадена област зависи от степента на искрен интерес към материята, с която е свързана конкретната работа. Трагедията на не един и двама успешни политици е в постепенното изместване на интереса към общността и мерките, за които даденият политик се застъпва, от нарцисизма. Човек, който се интересува единствено от себе си, не буди възхищение, а и не би трябвало. Следователно човек, чиято единствена мисъл за света е дали светът ще му се възхищава, едва ли би постигнал своята цел. Но дори това да стане, той пак няма да е напълно щастлив, тъй като човешкият инстинкт никога не е напълно егоцентричен, ето защо нарцисистът ограничава себе си също толкова неестествено и също по свое искрено убеждение, както и грешникът. Примитивният човек може да се гордее, че е добър ловец, но той се радва и на самото преследване на плячката. Тщеславието, когато премине определени граници, убива удоволствието от всяка дейност в негово име и по този начин неизбежно води до безразличие и отегчение. Негов източник често е неувереността, а лекът се крие в нарастване на самоуважението. Това обаче се постига единствено чрез успешна дейност, вдъхновена от обективни интереси.

Мегаломанът се различава от нарцисиста по това, че иска да бъде могъщ, а не обаятелен, и се стреми да вдъхва страх, а не обич. Към този тип спадат много лунатици и повечето от великите мъже в историята. Стремежът към власт, също както и тщеславието, е силен фактор в нормалната човешка натура и като такъв би трябвало да се възприема; той става нежелателен, когато е прекомерен и липсва достатъчно усещане за реалност. В такива случаи човек става нещастен или смешен, а понякога и двете. Лунатикът, който си мисли, че е коронована глава, в някакъв смисъл може да бъде щастлив, но на неговото щастие не би завидял нито един здравомислещ човек. Александър Велики е от същия психологически тип като лунатика с тази разлика, че е притежавал таланта да постигне мечтата на лунатика. Той обаче не е могъл да постигне собствената си мечта, която се е разраствала с всяко негово завоевание. Когато става ясно, че той е най-великият завоевател в историята, Александър решава, че е бог. Дали е бил щастлив човек? Неговото пиянство, яростните му пристъпи на гняв, безразличието му към жените и претенциите за божественост предполагат, че отговорът е „не“. Няма как да се постигне пълно удовлетворение, ако само един елемент от човешката природа се развива за сметка на другите, нито пък ако на целия свят се гледа като на суров материал за постигане величието на собственото его. Обикновено мегаломанът, независимо дали е душевно болен или вменяем, е продукт на някакво прекомерно унижение. Като ученик Наполеон страда от чувство за непълноценност спрямо съучениците си, които са деца на богати аристократи, докато той е бедно момче на стипендия. Когато по-късно позволява на émigrés да се завърнат във Франция, изпитва удовлетворение да види как неговите бивши съученици му се кланят. Какво блаженство! Това обаче е последвано от желанието да получи същото удовлетворение и от царя и това желание го отвежда на остров Света Елена. Тъй като нито един човек не е всемогъщ, живот, доминиран единствено от любов към властта, няма как рано или късно да не срещне непреодолими препятствия. Съзнаването на този факт може да бъде възпрепятствано само от някаква форма на лудост, макар че ако човекът е достатъчно могъщ, може да хвърли в затвора или да екзекутира ония, които му обърнат внимание на това. По този начин репресиите в политическия и психоаналитичния смисъл вървят ръка за ръка. А където се прилага психологическа репресия под каквато и да е явна форма, там няма истинско щастие. Властта, ако се придържа в определени граници, може да допринесе много за щастието, но като единствена цел в живота води до бедствие – вътрешно, ако не и външно.

Ясно е, че психологическите причини за нещастието са много и разнообразни. Но всички те имат нещо общо. Типичният нещастен човек на младини е бил лишаван от някакво нормално удовлетворение и е започнал да цени този вид удовлетворение повече от всичко друго, поради което животът му става едностранчив, като заедно с това се поставя прекомерен акцент върху постижението, за разлика от свързаната с него активност. Има обаче и по-нататъшно развитие, което е много типично в наше време. Човек може да се чувства напълно провален до такава степен, че да не търси някаква форма на удовлетворение, а само развлечения и забрава. Тогава става поклонник на „удоволствието“. Ще рече, че се стреми да направи живота поносим чрез това да бъде колкото се може по-малко жив. Пиянството например е временно самоубийство; щастието, което то доставя, е само негативно, моментно прекратяване на нещастието. Нарцисистът и мегаломанът вярват, че щастието е възможно, въпреки че могат да възприемат погрешни начини за постигането му; но човек, който търси упоение под каквато и да е форма, се е отказал от всяка надежда освен от тази в забравата. В този случай първото, което трябва да се направи, е той да бъде убеден, че щастието е привлекателно и желано. Нещастните хора, както и тези, които страдат от безсъние, са винаги горди с този факт. Може би тази тяхна гордост е като на лисицата, която си загубила опашката; ако е така, то начинът да бъдат излекувани, е като им се посочи как могат да си отгледат нова опашка. Убеден съм, че малцина биха избрали нещастието, ако виждат начин да бъдат щастливи. Не отричам, че има и такива хора, но техният брой не е толкова голям, че да е от значение. Затова ще предположа, че читателят би предпочел да е щастлив, отколкото нещастен. Не знам дали ще мога да му помогна да реализира това свое желание, но във всеки случай опитът ми поне няма да му навреди.

 

Текстът е откъс от книгата на  Бъртранд Ръсел "Покоряване на щастието" на "Сиела" 

 

Книгата е рецепта за добър живот. Публикувана през 1930 г., тя предхожда с десетилетия сегашната мания за самопомощ и предлага изцяло рационален поглед върху тази твърде масово експлоатирана тема. 

Бъртранд Ръсел е един от най-влиятелните и широко известни мислители на ХХ век. През 1950 г. е удостоен с Нобелова награда за литература за големия си принос към световната литература и за своята „рационалност и хуманност като безстрашен защитник на свободното слово и свободната мисъл на Запад“.

 

Вижте още:

Отиваш в зоопарка, а тигърът идва на чай

Къде живеят лападундите и тънкофините

 

 





White Press
Добави коментар


Добави
Loading ...

Автор

повече за автора

Ключови думи:

Бъртранд Ръсел, Сиела, щастие, книги, към себе си





StreetBoard

Живот след омразата

Събота, 18 Февуари 2017 / Истории от града
Историята на един американски скинар   В младостта си Кристиян Пичолини помaга да бъде създадено движение на омразата, а сега работи в защита на човешките права. Историята разказва Александра Кръстева за bTV.    „Омразата е невежество. Страхът е нейният баща, изол [...]

Лекари: Спрете да се подигравате с усилията ни да ви спасим

Вторник, 17 Ноември 2020 / Общество
Спешните медици са възмутени от искането на заведенията за по-облекчен режим по празниците   От Националната асоциация на лекарите в спешната помощ призоваха българите да не подценяват опасността от коронавирусната инфекция и разказват за проблемите от първо лице. Публикуваме призива на [...]