1 / 2
„Млади автори“: Може би накрая ще установя, че съм това, което винаги съм търсил
На път съм. Себе си търся! Няма по-вълнуващо пътуване от това.
Не зная кога точно започна и откъде. В него няма отправна точка нито пътеводна звезда. Пред себе си не съзирам примери живи и техните стъпки, само чужди следи, оставени на хартия от перо и мастило.
Пътувам без предварителна подготовка и в неизвестна посока. Незнаещ какво ме очаква, когато пристигна накрая, и дали това ще се случи изобщо. В това пътуване възпитанието, образованието и цялото натрупано знание не са от особена полза. Напротив. Когато осъзнаеш, че си тръгнал на път без компас, умът (страхът) взема връх и панически слага край. С мен това не се случи, не мога да кажа защо. Бях последна година в училище когато зов непознат долових. Чий беше, откъде идваше, нямах и най-малка представа. Но ясно ми казваше: Детството свърши. Тогава, неусетно се влюбих във „вечните“ въпроси за смисъла на живота. Жадно поглъщах учебници и книги по философия, художествена литература, засягаща тези въпроси.
Тази внезапна промяна у мен за родителите ми бе повод за притеснения, най-вече, когато посегнах към творчеството на Достоевски. Искрено се бояха, че детската ми психика не ще понесе това, което ми предстоеше. Повече плачех, по-малко се смеех, пред погледа ми криволичеха пътища много, но всички неизменно ме водеха в една и съща посока - дълбините на човешката същност. И макар, че „живеейки“ с неговите герои, рядко съзирах слънчевите лъчи, именно там – в тъмнината, противно на логиката обикнах Живота. Да.Не на върха! За разлика от героя му от „Записки от подземието“ накрая на този „участък“ от пътя, отново се радвах на слънцето, но вече с други очи. Изминатият път (до онзи момент) ми помогна ясно да осъзная, че жадно поглъщаното и механично натрупвано от книгите знание, не ще ми помогне себе си да открия. Вече знаех, че е жизнено важно да сваля от плещите си бремето на чуждото мнение и съвети, да се освободя от оковите на внушени ми през годините разбирания, принципи и представи. Щом започна да се случва, ясно почувствах, че повече от преди съм готов за всичко, което ми предстои, въпреки, че върху себе си все още усещах тяхната тежест. Бях все по-малко склонен да гледам на другите с чужди очи - да ги съдя, да им лепя етикети, да им поставям оценка и да се водя в нея от чуждия опит. Усещах, че се завръщам към онази всекидневно обновяваща се простота, присъща на децата в най-ранна възраст, благодарение на която винаги виждат нещата сякаш за първи път, придавайки им девственост.
Търсех себе си, обърнал поглед навътре, както и в живото общуване с другите. То ме отвеждаше на непознати места, към които пристъпвах с трепет и страх. Докато нещо все по-настойчиво ми подсказваше, че в близостта на срещата с другия всъщност мога да открия себе си. Най-голямата пречка пред възможността това да се случи, неизменно беше ума (страха), който в живота на всеки, който срещах по пътя си, играеше главната роля! Едни бяха умни, други красиви, трети известни, четвърти богати, но всеки от тях бе стъписан пред чуждите опити за истинска близост! В думите, в действията, в отношението им единствено лицето на страха разпознавах. Пристъпвах към тях всеки път с ясно съзнание, че това е само обвивка, а за да бъда допуснат до скритото вътре, са нужни търпение, любов и усмивка. Копнеех да срещна човек в който Любовта не е пленница на Ума! Такъв, който изоставя страха да общува открито, от мига в който ясно почувства моето искрено желание да го опозная. Уви, не се случваше и постепенно насила у мен се насаждаше схващането, че да ме допусне някой до себе си истински, би било равносилно на чудо.
И така до преди няколко дни, когато случаят ме отведе на Витоша планина, за разходка с жена, която познавах отскоро. До този момент я познавах само по външност – висока, стройна, красива. Всички които я познаваха, бяха на същото мнение, но също така бяха сигурни и каква точно е нейната същност. Откъде знаеха щом я гледаха отдалеч? Щом се държаха умишлено на дистанция заради „трудния“ й характер. Освен външността й, за мен всичко останало в нея беше тайнство. Поехме нагоре по склона и разговаряхме на всякакви теми, а аз не откъсвах поглед от нея да не би нещо случайно да ми убегне. Всеки път щом подхващахме нова темата на разговор, тя се променяше цялата. Когато я обземаше притеснение, свеждаше глава и за миг дори не откъсваше поглед от изпадалите по пътя листа, които с десния си крак избутваше на страни, сякаш ако не го стореше незабавно, не би продължила на нататък. В моментите, в които се връщахме в детството, сияеше цялата, но в думите й ясно се долавяше нотка на нескрита носталгия. По лицето й се четеше щастие и любов всеки път щом спираше да погали някое от кучетата изведени на разходка в този ден от стопаните им. С изненада установих, че от всичко най-много я измъчва това, че в живота си до този момент, все още не е открила коя е. Че искрено иска най-сетне да спре във всичко между две крайности да се лута.
За това, че не е доразвила талантите си, следвайки вътрешно си чувство, а е отстъпвала пред чуждото мнение и във всичко което е правила, най-много я е вълнувал престижа. Че у нея сърцето пред ума е безсилно...
Докосването до нея бе мимолетно – колкото срещата между утринна капка роса и листото на цвете, но достатъчно да разкрие пред мен много чувствителен, дълбоко загрижен и искрено нежен човек. Разделихме се. Тази среща за мен бе вълшебна. Тя ме доближи още малко до това кой съм всъщност. Пътят за мен не свършва до тук, но не се боя дали ще пристигна. Кой знае, може би ако се случи накрая, ще установя с изненада, че през цялото време съм бил това което съм търсил...
Още в "Млади автори":
Можете да изпратите текст в рубриката "Млади автори" на editors@streetwatch.bg.
