Правим ли изборите си от позицията на спокойствие и сила?
Какво е, когато си на път? Ставаш, стягаш куфарите, сядаш в колата и потегляш. Понякога спираш да заредиш. Понякога - да хапнеш. Има участъци, в които караш бързо, има и такива, в които се налага много да намалиш. Може да се изгубиш. Може да се наложи да заобикаляш. Независимо какво превозно средство се ползва има едно сигурно нещо - няма как да се прескочи самото пътуване, независимо колко време отнема...
И така в рейс, детенце неспокойно се върти на седалката. След вече час, прекаран в зяпане през прозореца, не издържа: "Майко, искам да пристигна вече!" А майка му, доста изнервена от неговото постоянно любопитство, отговаря: "Не може така, има си път, има си определено време, ще пристигнем, когато трябва да пристигнем. Няма как да прескочим пътя. Всяко нещо изисква време, сега стой търпеливо и се наслаждавай."
Този разговор наистина ли се е състоял? Да. Макар и не съвсем съзнателен, той стана повод за размисъл. В един момент сякаш се вдигна завеса и се откри един съвсем различен свят - в който най-малкото и най - голямото нещо си приличат изцяло. Познато? Да, за фракталите говоря, но те имат аналогия и в ежедневието ни, във всяко нещо от живота ни. Това пътуване в рейс със същия успех може да бъде
Нашето пътуване през света
Ако раждането се отбележи като начална, а смъртта - като крайна точка, този разговор с голям успех би бил изключително ценен съвет към всеки един човек.
Сигурна съм, че сте чували много често това сравнение. Моето желание е само да го покажа в една по-голяма цялост, защото понякога не разбираме, защо нещо се случва. Искаме да продължим по пътя си с висока скорост, ситуациите и пейзажите да се променят бързо, искаме да не спираме, да не се бавим, да ни е по-забавно, да не намаляваме, но това възможно ли е винаги? На пътя със сигурност не е. Светофарите са сложени с причина. Пешеходните пътеки също. Когато изживяваме забавяне в живота си, то не винаги означава, че всичко се проваля, може би просто сте някъде по трасето, но ... пред светофар. Вярвате ли, че в живота няма пътни знаци? Аз не виждам голяма разлика между това да светне червено и да се заключиш вкъщи по погрешка. Или да счупиш крак, или да изпуснеш влака/рейса си. Не виждам разлика и между това да срещнеш приятел, който "случайно" е в твоята посока и еднопосочното движение в пътната лента. Просто
Никой не ни учи какво означават знаците
в нашия живот, изпитват ни само за тези на пътя... Това не ги прави по-малко валидни. Но, знанието как да живеем в живота си, противно на повечето разбирания, според мен присъства навсякъде около нас. Не намирането и получаването му е нашият най-голям проблем, а осъзнаването. Как да работим с него. Как да го приложим на практика. Защото и по този път обикновено искаме да минем със самолет - възможно най-бързо и напряко.
Въпросът е, наистина ли искаме да го направим? Съзнателно ли стъпваме по тази земя, забелязвайки знаците около себе си? Правим ли изборите си от позицията на спокойствие и сила? В синхрон ли сме със самите себе си - мислите, чувствата и действията ни, дали са в една посока? Ако не, може би е време да поспрем, защото минаването на червено понякога се оказва фатално ... Неслучайно спирачките са толкова важен елемент за всяко превозно средство.
