Свобода, Отговорност, Справедливост, Израстване, Любов

Пространство за мен

Четвъртък, 11 Август 2016 / Гласът на детето
3366
  • Снимки: Детско развитие

Или как няколко момичета и момчета с увреждания станаха пълноценна част от обществото

 

Това е историята за голямото семейство на психолога Валентин Стоилов, който познавате като наш автор. Тази история обаче искаме да я разкажем ние, защото отстрани нещата, които той прави в работата си деца с различни затруднения, изглеждат много по-големи, отколкото в собствените му очи.

А, както знаете, темата за доброволците, които успяват да увъртят около себе си и други хора, за да правят добро заедно, ни е от любимите.

От десет години Валентин Стоилов работи с около 20 младежи с различни увреждания – някои са с детска церебрална парализа, други – със Синдром на Даун, трети са с разстройства от аутистичния спектър. Общото между тях е, че без професионална подкрепа трудно могат да се впишат в общество, което нито разбира различните, нито им осигурява достъп до качествено образование или адекватна грижа.

И точно този пример е показателен за цялата система, в която въпреки многото усилия на различни хора, най-често децата с увреждания остават някъде встрани от живота на така наречените нормални хора.

 

 

Всичко започва преди 10 години, когато Валентин Стоилов започва работа като психолог в един дневен център, който предлага услуги за деца със затруднения в обучението. Проектът е прекратен заради липса на финансиране. Колега на Стоилов от центъра създава фондация, намират средства и продължават да работят с децата. Но парите отново свършват. Валентин Стоилов обаче продължава да работи с тях – в свободното си време, или по-точно - във времето, което умишлено отделя за тази част от своята работа и с помощта на доброволния труд на свои колеги. Регистрирал е и сдружение „Пространство за мен“, чрез което успява да събира скромни дарения, които покриват основно разходите за материали, а понякога - и за пътувания на децата.

С времето едно от помещенията в центъра му е пригодено за заниманията с тези деца. Там се провеждат арт ателиета – или терапия чрез рисуване, моделиране, изработване на различни сувенири. Там се провежда и лечебна гимнастика – с помощта на професионален рехабилитатор и едно от порасналите вече момичета със Синдром на Даун, което сега е професионален масажист.

 

 

Отделно, Валентин Стоилов провежда и индивидуални консултации – с около 15 младежи, които посещават кабинета всяка седмица. Децата, с които работят, са с леки увреждания, тъй като Стоилов и колегите му нямат ресурс да поемат ангажимент за деца с по-тежки проблеми.

Едно от най-полезните за децата занимания е психодраматичният кръжок, който обаче в момента не се провежда – това е психотерапия, която използва средствата на театъра и ролевата игра. „Психолози работят с децата, а театралните занимания са изключително развиващи и полезни за тях, защото вместо да им даваме знания, те имат възможност да тестват в реалността своите комуникативни умения и да изиграят онова, което не може да бъде назовано“, разказва Валентин Стоилов. Той се надява да възстанови психодраматичните занимания, като се опита да убеди свои колеги да отделят по няколко часа седмично за работата с младежите.

 

 

„За съжаление това е по-скоро личен проект и бутикова услуга, в която можем да работим с относително тесен кръг от хора, защото държа всеки от колегите, с които работим заедно, да го познавам лично и да знам какво е отношението му към децата. От друга страна, с родителите и децата сме нещо като семейство – чуваме се, честитим си празниците, събираме се всяка година около Коледа...Към настоящия момент имаме нужда от доброволци, които да подпомагат различните процеси. До момента сме намерили човек, който да подпомага арт ателието, имаме и човек за езикови курсове, но ми трябват още колеги психолози, които да помагат в другите занимания“, споделя Стоилов.

 

 

Той и колегите му имат нужда и от дарения, за да могат да осигурят на децата повече възможности да опознават света. Миналата седмица младежите са били на лагер в района на Говедарци, иначе през годините по различни програми и обучения Валентин Стоилов е водил някои от тях в Румъния, Турция и Австрия.

 

 

„Дори един палатков лагер гълта огромни средства. В същото време семействата на тези деца нямат почти никакви доходи, защото когато в едно семейство се роди дете с увреждане, ако изобщо семейството остане цяло, най-често майката трябва да се отдаде изцяло на отглеждането на това дете, а бащата се опитва да осигурява издръжката. Така че тези хора като цяло имат много ограничени доходи, а за едно дете е изключително важно да се движи и да опознава света“, разказва психологът.

 

 

Но за него няма по-голямо удоволствие от това да види как тези млади хора, израснали пред очите му, стават пълноценна част от обществото. „Някои от тях, когато за пръв дойдоха в центъра преди 10 години, бяха съвсем малки деца. Сега част от тях са с една глава по-високи от мен, завършват училище. Имам един младеж, който в момента завършва университет – гордея се с това, че успяхме да го подкрепим. На две от момичетата с доста усилия намерихме работа в един хубав софийски хотел. Това, което много ме радва, е че тези млади хора успях да ги спася от това да бъдат отхвърлени от обществото и да живеят в изолация. И в момента те са на път да продължат живота си по един нормален начин като всеки от нас“, споделя Стоилов.

 

Тази картина е нарисувана от едно от момичетата - Мони 

 

И дава пример от опита на собствения си син – в училището на момчето има дете с двигателни проблеми, на което другите момчета се подигравали. Тогава синът на Стоилов, който е израснал с младежите, с които работи баща му, попитал съучениците си дали смятат, че това дете е избрало да се роди такова, каквото е. И зададен от съученик, въпросът накарал останалите тийнейджъри да се замислят, че вероятно другото дете наистина страда и да променят отношението си.

 

Художничката Симоне 

 

„Тези младежи не са избрали да се родят с увреждане, на тях определено им е тежко и когато ние не разбираме тяхното затруднение и ги гледаме по един особен начин, това прави тяхното вграждане в обществото още по-тежко“, обяснява мотивацията си Валентин Стоилов.

 

 

А проблем има, защото при срещата си с деца с увреждания хората реагират в двете крайности: „Единият тип са хората, които не познават проблема и реагират с естествения страх към нещо, което не познават. А другият тип са хората, които толкова се вживяват в желанието си да помогнат, че започват да дундуркат тези деца. А те нямат нужда от това нещо, те имат нужда да се отнасяме с тях така, както се отнасяме с нашите деца. Те нямат нужда им купуваме шоколад или да говорим с тях съжалително, а от това да правим с тях същите неща, които правим заедно със собствените си деца“.

 

Ако искате да помогнете, вижте как на „Детско развитие“.

 





Добави коментар


Добави
Loading ...

Автор

повече за автора

Ключови думи:

деца с увреждания, сдружение \\\\\\\\

StreetBoard

Емигрантите хранят икономиката

Сряда, 15 Ноември 2017 / Общество
Парите от българите в чужбина са основен инструмент, който стимулира потреблението в България   Общо за 2016 г. българите зад граница са превели над 1,667 млрд. лв., което е с 14 млн. лв. повече, отколкото през 2015 г. Тенденцията продължава и през 2017 г. Парите, които идват от българи [...]

Якето с кръпката

Сряда, 08 Ноември 2017 / Истории от града
По дрехите посрещат...ако има кой да те посрещне...   Сега се сещам, че преди време имах едно жълто яке... Чисто жълто - дори не знам откъде го бях намерил. Годината беше 1996, живеех с мама, брат ми, снаха ми и двете ми племеннички в панелен апартамент в Кюстендил, в квартал Могилата. [...]