Ако размахваме пред детето си „мръсното бельо“, не само може да го шокираме, но и да го накараме да загуби доверие към възрастните
Обикновено, когато правим планове за деца и семейство, не си задаваме въпроса: „Какво би се случило, ако решим да се разделим – както с нас, така и с децата ни?”.
За съжаление разводите и разделите напоследък са все по-често срещано явление у нас и поставят на сериозно изпитание по-нататъшното развитие и съдба на най-невинните и ощетените в този процес – децата.
Един от първите въпроси, който ми задават родителите, които са се разделили (или са на път да го направят) е: „Какво да кажа на детето си и изобщо да му казвам ли, че с баща му / майка му сме се раделили?”. Каквото и решение да се вземе в този случай е важно да знаем правилото, че детето има правото да познава собствената си история. Зная, че въпреки очевидността на подобно твърдение, ще има много несъгласни с тази теза. Мненията на опозицията варират от: „Много е малък за да му се казва истината – няма да разбере. Нека порасне – тогава сам ще узнае.”, през: „В никакъв случай не му казвайте – ще почне да заеква. Излъжете го нещо.”, до: „Я му разкажи майка му/ баща му какъв несретник беше, та да си знае от какво зло си го избавил/а”.
Общо взето,
ако съвместният живот вече е недостижим
преди раздялата двамата родители е добре да договорят общо мнение за възпитанието, както и да се разберат какво бива и какво не бива да правят пред объркания малчуган.
На първо място това е взаимният ангажимент да не дискредитираме и оплюваме доскорошния си партньор пред детето. Кой е бил „по-виновен” за несполуката в брака или кой какво е направил са неща, които са предмет на разговор само между партньорите и размахвайки пред детето „мръсното бельо“, рискуваме не само да го шокираме, но и да направим така, че тотално да загуби доверие и авторитет към възрастните.
Следва договорката да не настройваме детето негативно към другия, както и да не му поставяме непосилната (и абсурдна) задача да заема нечия страна или да предпочита единия за сметка на другия родител или роднини. Колкото и парадоксално да звучи за някои, много деца имат фантазията, че самите те са допринесли с нещо родителите им да се разделят. Карайки го да предпочете единия от двамата, у детето се изостря и без друго провокираното чувство за вина спрямо ситуацията, като по този начин добавяме и усещане за нелоялност.
На трето място е
разпределелянето на ангажиментите
по отглеждането, възпитанието и издръжката.
Фактът, че детето живее при другия родител ни най-малко не ни освобождава от отговорностите ни към него. Дори напротив. Демонстрирайки грижа, ангажираност и съпричастност, ние му показваме, че въпреки неблагоприятно стеклата се ситуация, основните стожери, обезпечаващи развитието, възпитанието и израстването му, остават непроменени. Подобно отношение има както редуцираща напрежението функция, така действа и като коректив или подкрепа при контактите му със социума.
Тези три пункта, които трябва да се договорират с партньора преди раздялата са изключително болезнена тема за разговор, но тъй като в ситуацията има намесен и трети, е коректно да бъдат изговорени, като се поемат съответните отговорности – в бъдеще това се оказва структуриращо както за децата ни, така и за нас самите като родители и бъдещи партньори.
