До 5-та си година децата осъзнават кое е правилно и кое – не е, но семействата и учителите трябва да изпращат едни и същи послания, казва Вили Павлова

Вили Павлова е преподавател с над 10 годишен опит в работата с деца от 3 до 7 години. Работила е като учител в 8 ОДЗ „Таврия“ - като заместващ учител в периода 1998 – 2005 година и като титулярен учител от 2007 до септември 2015 г. В момента води предучилищен клас в ЧОУ „Азбуки“ кв. Мусагеница. Вярва в образованието и възпитанието и усилено работи, за полагане основите у децата, на любов и отговорност към ученето.

Може ли да се каже, че в последните години има промяна в децата, с които работиш? Стават ли по-капризни, агресивни или пасивни, хиперактивни?

Да, има промяна в децата в последните години. И в последните 15 години тя се наблюдава в доста интензивен план, като периода на негативните ново появяващите се прояви, постоянно се скъсява. Промените са много обширна тема, но, да, децата стават все по-капризни, наблюдава се, за съжаление, агресия и тази хиперактивност, за която много се говори. Все повече са децата със силно изразена индивидуалност, които трудно се подчиняват на правила.

Усложнява ли се работата ти от всичко това?

Разбира се, че се усложнява. Това е следствие и от интензивните промени в самото общество и съответно как семействата приемат и реагират на тези промени. Много от проблемите при децата се раждат в семейството. Невъзможността на родителите да обръщат достатъчно внимание на децата е в основата на тези проблеми. Поне според това, което аз като педагог съм наблюдавала и съм учила във всички тренинги, които минаваме с психолози и други специалисти в образованието.

Колко е голямо обаче влиянието на учителя в детската градина, където се формират първите навици? Как се решават проблемите?

Първото нещо, което се прави, е да се изготви единна програма между учители и родители, в която да се поставят еднакви изисквания (правила) и да се проверява – тук вече малко на принципа „проба-грешка“ - кое работи при даденото дете и кое - не, защото при всяко дете работи нещо различно. Много важно е учителите и родителите да изискват едно и също от децата.

А в каква част от случаите срещаш разбиране и желание за помощ?

Трудно е да се каже, защото при разговори с родителите, обикновено те винаги са много отворени към идеята, но какво всъщност прилагат вкъщи, ние, учителите, няма как да наблюдаваме. В едни случаи се получават и се вижда, че интензивно се работи вкъщи, на други места интензивно се работи вкъщи (или поне така съобщават родителите) но резултати няма, а в трети случаи вкъщи просто нищо не се прави, въпреки това, което сме говорили.

Как се справя един учител с всички тези различни типове деца?

Справя се като въвежда правила - учителят е учител на група деца и въвежда правила в групата. Стремежът е максимално да се изисква от децата, да ги спазват. В почти всяка група се случва да има по няколко деца, който „заобикалят“ правилата системно, но постепенно във времето, тези деца се повлияват от останалите и сами започват да ги изпълняват. Но пак всичко е относително и най-важен е индивидуалният подход към всяко дете.

Трябва много системна работа от страна на целите педагогически екипи, които работят с дадена група деца – ако е в детска градина, това означава учителите, помощния персонал и педагогическите съветници да работят заедно и да си помагат. И е важно да се работи системно, да не се отстъпва – когато се види, че нещо няма резултат, по плавен начин се променя подхода към детето, като целта е то да проумее, че е част от групата. В никакъв случай не става въпрос да бъде канализирано или да бъде вкарано в някакво“ тунелче“, но благодарение на неговите собствени качества то да успее да впрегне най-доброто от себе си и да стане част от колектива и съответно като порасне - и от обществото.

Кои са най-честите грешки, които допускат родителите?

Тук е много трудно да се каже, но може би това, което най-често се наблюдава, е прекаленото глезене. Тази тема е много тънък лед. Но на детето трябва да се отказва и то твърдо да му се отказва или да му се поставя задача, която да изпълни. Ясно трябва са се определи в кои моменти може да се прави нещо и в кои моменти не и да се обяснява защо. И понякога трябва да му се говори като на възрастен, особено, когато то иска невъзможни за момента неща.

Не трябва да се допуска „тръшкането“ да бъде метод, от стана на детето, да се налага. Възрастният определя правилата и той е този който ТРЯБВА да дава пример и да изисква те да се спазват. Сълзите, са другия най-често използван от децата начин да се наложат. Много е лесно, от позицията а възрастен да покажеш, че „номера няма да мине“ и това е като устоиш при първия опит – после е лесно.

Като учител аз няма как да знам какво се случва в вкъщи, макар че в много случаи децата споделят битови случки - „На мен мама това ми го позволява“, „На мен тате така ми каза“. Един от най-честите примери, който даваме е, че вкъщи казват „Като те удрят в детската градина, удряй и ти“. Това не е педагогически издържано, по този начин, родителите смятат, че предпазват детето си да бъде жертва, но когато ние работим с един колектив деца, не можем да го позволим. И понеже все пак в очите на детето най-големия авторитет е родителя, то естествено ще направи това, което му казва родителя, а не това, което му казва учителя. Случва се обаче децата да хитруват, като споделят, че мама или тате са казали нещо което е удобно за тях, а всъщност да е точно обратното. Важно е в такива моменти много бързо детето да бъде мотивирано да каже истината. Често в такова моменти казвам : „Добре, аз ще говоря с родителите ти…“ В 98% от случаите, версията на децата се променя.

А кой е правилният подход?

Търсим диалог, сядаме да говорим с децата. Естествено децата не са узрели до такава степен, че да могат да решат проблемите си със задълбочен диалог, но това, което се опитваме още от най-ранна възраст да им обясняваме, е, че когато разговаряме, можем да стигнем до разбирателство, да излезем като приятели от една неприятна ситуация, вместо да се сбием, защото в крайна сметка никой няма да остане доволен от боя. Често им давам като пример, без намерението да го правя, питам детето ако аз го ударя, дали ще се чувства добре.

С такива деца обикновено винаги съм работила в тясно сътрудничество с психолог, защото причините за проявата на агресия може да са различни. След като получим разрешение от родителите , педагози и психолози изготвяме единна програма, която да прилагаме спрямо конкретния случаи, но най-често се случва така, че децата, които прилагат агресия, се отделят за малко. Те се ядосват от нещо, има нещо, което ги тревожи, това може да идва от нещо вкъщи, или от някъде другаде - първо трябва да се намери причината за това поведение на детето и след това се прави индивидуална програма. Има техники за овладяване на агресията, които се учат, макар че при малките деца не всичко работи. Но например му казваш да се наведе, да си затвори очите, за да загуби визуален контакт с обекта на гнева му, да преброи до десет, за да се успокои – това е най-лесната техника и работи.

В такива случаи родителите често казват на детето си да не си играе с агресивното (спрямо тяхното) дете. Това правилно ли е?

По принцип да, но когато децата са затворени по цял ден в едно помещение, не е приложимо. Това може да се изпълни за някаква част от деня, през останалата част, яма как да стане, все ще се разминат в тоалетната, в спалнята, в занималнята.

По-добрият вариант е наистина да търси диалога, доколкото може да го намери.

Коя е възрастта, в която родителите трябва да въведат вкъщи своите правила?

Още от най-ранна възраст се въвеждат правила – например да кажем детето не иска да седне на гърне, това се случва преди да е навършило годинка, мотивираме го, като му ръкопляскаме, за да разбере, че е направило нещо хубаво, и така постепенно детето само започва да търси гърнето.

Грешка ли е да се живее по строги правила обаче? Къде е границата?

Да. Детето е дете, а не войник. Едни такива „войнишки“ правила не са подходящи, това също води до отклонения в поведението. Малкото трябва да бъде приемано като дете, има нужда от внимание, това са личните моменти, когато се гушка, глези, играе със близките си, но когато тези моменти свършват – идва ред на правилата и задълженията – да си събере играчките, да се храни, да си ляга.

Когато едно дете има твърде изразена индивидуалност, когато то държи да наложи мнението си или не приема да бъде убедено, как се справяте?

При нас действа примера. В детската градина също имаме свободните моменти, когато се шегуваме, когато се гушкаме, но когато се каже край, някак си децата го усещат. Нормално е те повече да се глезят при родителите и да знаят, че там има по-голяма вероятност да „мине номера“.

Вечният въпрос на всички майки – как да не му пречупим характера, опитвайки се да го накараме да живее по правилата, които са важни за всички?

Не знам отговора на този въпрос, това може би трябва да е майчински инстинкт. Аз в своята практика прилагам следното – сядам и разговарям с детето, изразявам разбиране към нежеланието му да направи нещо, казвам, че и аз понякога не искам да правя дадени неща, но ако искам да съм добра учителка и да бъда уважавана, трябва да спазвам правилата, които са ми поставени. Малките от 3 до 4 години не са склонни да ме разберат и да приемат думите ми, но от 5-годишна възраст децата подхождат по-осъзнато към това и когато им е говорено преди това, започват да го прилагат на практика. Важно е детето да е сигурно, че го разбираме.

Колко време отнема в детската градина да се въведат правилата, които са полезни за всички?

Зависи от педагогическия екип. Когато учители действат и говорят като двете половини на едно цяло - нещата се случват бързо – още до края на първото полугодие в първа група. Когато няма такава единност, нещата не се случват изобщо.

Има ли типични реакции на деца, с които вкъщи се отнасят твърде строго родителите и това пречи ли на вашата работа?

Пречи, защото когато едно дете, в къщи е държано твърде строго, то изразходва енергията си там където тези правила не съществуват – в детската градина, защото тук отново се намесва факта, че родителя е най-големия авторитет за детето.

Какво казват децата с тръшкането?

Иска да каже „Аз ще командвам и ще определям правилата, за да постигна моето!“.

Както казах и по-горе, възрастния определя правилата и той е този който изисква те да бъдат спазвани. Резултатите са изцяло под негов контрол.