От медицинска гледна точка видовете СДВХ са предимно хиперактивен/импулсивен, предимно с дефицит на вниманието и комбиниран тип.
От гледна точка на социалната адаптация, емоционалното развитие и образователните умения можем да боравим и с друга скала на проявление на СДВХ – 1) леко изразен, 2) умерен и 3) с тежки симптоми. Разграничението е нужно за оценка на нуждите на детето от допълнителна подкрепа в рамките на образователния процес.
Преди всичко, следва да отбележим, че в България СДВХ все още не се разглежда отделно от останалите състояния и от заболяванията, които пораждат специални образователни потребности. Официални статистики за децата с диагноза СДВХ не се поддържат нито в МОН, нито в МЗ. Резултатът от това е, че ако детето не получи официална диагноза по инициатива на родителите си, СДВХ може напълно да „изпадне”, да бъде объркано с друго състояние или обратното – да се установи, без реално да е налично, в рамките на оценяването на индивидуалните потребности на ученика, предхождащо предоставянето на статут „СОП”. Много често хиперактивността и дефицитът на вниманието са симптоми в рамките на други диагнози като аутизъм и поведенчески разстройства. В същото време, в рамките на СДВХ е възможно да присъстват други нарушения като диспраксия, дисграфия и артикулационни нарушения. В голяма част от случаите децата със СДВХ имат сензорни различия – могат да са хипер или хипочувствителни към шумове (училищният шум повишава тревожността и негативните реакции), светлини, материи, или да имат нужда от това да се катерят, да скачат, за да стимулират сетивната си система, или обратното – свръхстимулацията от околната среда да води до нервни изблици. Затова в обществото, а и в образователната система съществува объркване за самата диагноза СДВХ, в резултат от което нерядко детето със СДВХ не получава допълнителна подкрепа в училище във формата, която би била ефективна за него.
Според данни, цитирани от Виолета Боянова и Маргарита Станкова в книгата „Хиперактивност и дефицит на вниманието – или какво да правим с неудържимото дете“, през 1996 година 20% от децата в училищна възраст проявяват хиперактивност и дефицит на вниманието. Съотношението между момчета и момичета е 4:1, като според някои автори достига 9:1 (причина за това не е, че СДВХ се среща по-често сред момчетата, а защото момичетата по-рядко проявяват хиперактивност и при тях СДВХ, изразяващо се предимно в дефицит на вниманието, често е маскирано/неразпознаваемо). В последните години обаче децата, които проявяват хиперактивност и имат проблеми с вниманието, се увеличиха значително, като една от основните причини (но не единствена) е злоупотребата с екрани. Най-общо казано, злоупотребата с електронни устройства променя работата на онези части от мозъка, които са отговорни за развитието на речта и социализацията, и пречи на нормалното развитие на децата. Екраните водят до недостиг на сън, а той е пряка причина за проблеми с концентрацията и устойчивостта на вниманието. Пречат и на самоконтрола, което води до хиперкинетичност. Това обаче е придобита хиперактивност и не е СДВХ, който има съвсем друг генезис и съответно изисква различна терапия.
Виолета Боянова и Маргарита Станкова посочват, че симптомите на СДВХ се проявават във възрастта между 3 и 7 години и ако първите прояви започнат в училищна възраст, то по-скоро става въпрос за друго нарушение с подобна изява или за придобита хиперактивност в резултат от влиянието на външната среда. Тоест, за да се диагностицира „класическо“ СДВХ, породен от генетични фактори или стресови фактори по време на бременността, раждането или след това, детето трябва да е имало прояви на основни симптоми дълго време преди започването на училище, когато всички деца са подложени на стрес, на който реагират различно.
Основните симптоми на СДВХ са:
силно изразена хипермоторна активност – не могат да стоят дълго време на едно място, въртят се на стола, подскачат, тичат вместо да ходят;
проблеми с разбирането и изпълняването на инструкции, довършването на задачи, непохватни са, често изпускат, чупят, разливат;
в детската градина, в училище или на площадката често не могат да участват в групови дейности, не могат да стоят на едно място в клас, често прекъсват другите, казват отговора преди да чуят края на въпроса, започват да работят, преди да са доизслушали условията на задачата;
трудно създават приятелства, често реагират импулсивно, не спазват правилата на игрите, предпочитат индивидуалните занимания, не следват социалните изисквания.
Описаните симптоми се проявяват в различна степен при всяко дете със СДВХ и не винаги присъстват всички симптоми. Според изследвания, 41,8% от децата с диагноза СДВХ са с леки симптоми, 43,7% са с умерени симптоми и 14,5% са с тежки симптоми1. Какво означава това за родителите и специалистите, които работят с такива деца? Ще се опитам да обобщя наблюденията си от работата си с деца с такива нарушения и опита ми като майка на такова дете.
В тежките случаи най-често хипермоторната активност и дефицита на вниманието са толкова силно изразени, че децата не могат да останат на едно място за повече от минута. Необходимостта да се движат непрекъснато, от една страна, им пречи да се фокусират върху изпълнението на задача за повече от няколко минути, а от друга страна, това поведение се провокира всеки път, когато детето усети трудност. С други думи, в момента, в който то види, че предстои задача, която не желае да изпълни, скача от масата и ляга на пода, или започва да тича из помещенията. За да работи с такова дете, специалистът буквално трябва да го държи, за да не му избяга. Такива деца са истинско изпитание за родителите си, тъй като дори не могат да се нахранят на масата, а много често са толкова подвижни, че се поставят и в опасни за здравето си ситуации. Ина по-голяма възраст – 8-9 години, те не умеят да закопчават копчета и ципове, не могат да режат с ножица, да хванат правилно молив.
Обикновено при тях страда концентрацията на вниманието, което означава, че детето много трудно успява да се фокусира върху даден обект, за да може да изслуша и изпълни определената задача. Затова, дори детето да е с високи интелектуални възможности, то не успява да се развива с темпото на своите връстници и е възможно да не бъде достатъчно добре ограмотено. Тези деца обикновено проговарят късно, изопачават звуковете и думите, говорят с граматически неправилни изречения. Научаването на всяко нещо отнема дълго време и се налагат многократни повторения на един и същи тип задачи, за да може детето да се научи да говори правилно, да хване молив или химикал, да очертава, свързва, пише, чете.
За децата с най-тежко изразените симптоми е по-добре да учат индивидуално, като всеки учебен час може да бъде разделян на части с почивки между тях и разнообразни дейности, включващи възприемането на информацията чрез повече от едно сетиво /образната стимулация е много ефективна в тези случаи/.
В така наречения умерен тип за мен попадат децата, които също са силно подвижни, но могат да се задържат на едно място и да изпълняват волево задачи. Ако нещо им е интересно, тези деца могат да стоят на едно място дори с часове – свръхконцентрацията е една от „суперсилите”на СДВХ, но в контекста на образователния процес не винаги помага, първо, защото се проявява само, когато детето е мотивирано и заинтригувано, и второ, в такива моменти то се изключва от всичко останало около себе си и не желае да бъде прекъсвано. Такива деца също стават често от масата, пипат всичко, задават въпроси, прекъсват често, не изслушват инструкцията и затова започват да изпълняват задачите погрешно. Лесно им омръзва и скачат от дейност в дейност – вниманието е неустойчиво – те се концентрират, но може бързо да загубят интерес и не желаят да довършат докрай играта.
В училище обикновено им е трудно да стоят на едно място, прекъсват учителите си, като крещят отговорите на въпросите, без да се съобразяват с останалите ученици. В същото време те може да са се научили да четат или да пишат преди постъпването в училище, но смятането може да ги докара до сълзи и нервни кризи. Възможен е и обратният вариант – да имат гениални математически способности, но да им е изключително трудно да се научат да четат или пишат, или да не разбират прочетеното. Работата в клас им е скучна и монотонна, нарушават дисциплината, а когато към тях бъде отправена остра забележка, реагират болезнено и често с агресия.
В лекия вариант на СДВХ най-често хиперактивност няма, но децата също могат да се въртят на стола, да потропват с пръсти или да правят най-различни движения с ръцете и краката, да подхвърлят, дърпат, късат и чоплят нещо всеки път, когато се усетят по някакъв начин затруднени или застрашени. Обикновено това са така наречените разсеяни деца, които се справят добре с предучилищните и училищните задачи, но са неорганизирани, хаотични, непостоянни в интересите, отнесени и силно чувствителни. С тях обаче е много по-лесно да се работи, тъй като стига да им е представена интересно и под формата на някаква игра, те могат да изпълнят задачата до край и по-лесно превключват вниманието си от една към друга дейност.
Много е важно да се знае, че абсолютно всички деца и възрастни със СДВХ са свръхчувствителни и леснораними. Те са силно тревожни и когато бъдат иронизирани или порицавани, могат напълно да се откажат от дадената дейност, била тя обучение, спорт, игра с приятели. И обратното, когато бъдат разбирани, насърчавани и подкрепяни, дори за някое съвсем малко постижение, тези хора могат волево да положат огромни усилия и да постигат отлични резултати.
1. https://www.ncbi.nlm.nih.gov/pmc/articles/PMC5 834391/pdf/nihms937906.pdf
Статията е написана за сайта на Сдружение „Нетипичен ум“
