Времето за това, което трябва да се свърши днес и не се свърши, никога няма да дойде, казва писателката
Най-бързомислещите и мислещи в дълбочина политици усещат, че ако загубят културата и я тласнат не в девета глуха, а в 99 глуха, заличават собствените си имена и от съзнанието на българите, и от историята, или пък рискуват да се превърнат в нарицателно, както е станал Бай Ганьо. Това казва в интервю за БГНЕС писателката и преводачка Здравка Евтимова.
Първата носителка на новоучредената американска награда за фантастика „Д-р Т. О`Конър Слоун“ разказва за детството си и кога прави първите си стъпки в писането, за това, което я вдъхновява да твори, както и за българските литература и образование и бъдещето на България.
Детството на Здравка Евтимова преминало в село Църква, днес квартал на град Перник. Баба ѝ, която не била особено грамотна, разказвала такива истории, че като дете Здравка ходела след нея „като паленце“. Баща ѝ, електротехник по професия, също бил човек на историите и я насърчавал да измисля свои. Брат ѝ, който е таксиметров шофьор, също разказва толкова интересно, че увлечена в разговора с него, на Евтимова три пъти се случило да си изпусне влака. Започнала да записва това, което й минава не само през главата, а което я разтърсва, или отблъсква. В началото майка ѝ, която е счетоводителка, не разбира защо си губи времето с „тези глупости“, но виждайки, че те са безобидни и не водят до срив в успеха на дъщеря ѝ в училище, я оставя да пише. Баща ѝ нямал много време за нея, но често пъти искал Здравка да му разкаже нещо или да го излъже. „И когато харесваше това дето му разказвам, ме водеше да ме почерпи тулумба и боза. Това бяха едни от най-красивите моменти в живота ми. Не го наричам писане, но е много красиво“, казва писателката, за която това щастие се измерва със спечелената награда или с усещането на напишеш разказ.
Като дете си играе с децата от ромската махала, които в началото не я приемат особено, но тя им разказва истории, а те не само, че ѝ дават глина от т.нар. Глина планина, но правят за нея и глинени фигурки. Онова, което вдъхновява Здравка Евтимова да пише, са „най-обикновени неща от ежедневието, с което всеки човек се сблъсква“.
Много често невъзможността да помогне, болката, често пък и гняв идват и тласкат писателката към следващата история. За нея посланието на всяка една история е различно за всеки човек. „Дори когато чета един разказ на колеги, виждам такива моменти, които не съм забелязала при първия, втория прочит, така че посланието е човек на първо място да допусне този разказ в своя вътрешен строй, да може да заживее с него, така че разказът да бъде човек, като човек да действа самостоятелно и да се превърне в спътник на четящия“, казва Евтимова.
Споделя, че се страхува от финансовия успех и нейният успех на литературната сцена не е такъв. Тя смята, че финансовият успех би я провокирал да пусне такива черти в характера си, които ненавижда – високомерие и надутост. „Продължавам да бъда убедена, че надутият, високомерен човек не притежава качества и зад стената на надутостта той прикрива липсата на умения и пълната неспособност да свърши работа“, обяснява Евтимова. За нея успеха е човек, чел неин разказ, да я спре на улицата в Перник и да ѝ купи едно кафе. А дали ще седнат в сладкарницата или кафето ще бъде от близкия автомат, няма значение, защото за нея това е „най-хубавото и най-успяло време“.
Евтимова е първата носителка на новоучредената американска награда „Д-р Т. О`Конър Слоун“ за нейния значителен и траен принос в областта на фантастиката. За нея тази награда е специална, защото въпреки че не е писател фантаст, е горещ читател и преводач на фантастика. „Фантастиката за мен е възможност да разговаряш с невъзможното. Възможност да докоснеш нещо, което не витае във въздуха, но ще започне да се появява след сто или след хиляда години“, каза Евтимова и поясни, че досегът с такова буквално неуловимо присъствие е много вълнуващ и стряскащ понякога. Може би, размишлява тя, фантастиката е да опишеш страховете си или възторга си от това, което идва, а когато ги опишеш, те не стават твой враг, те постепенно се превръщат в присъствие, което ви следва, но вие го контролирате. Не се определя като световноизвестна, въпреки че книгите ѝ са преведени в над 30 държави. „За мен желанието да пишеш е определящо“, казва писателката.
Разказът ѝ „Кръв от къртица“ е включен в учебните програми в Дания и в САЩ. На въпроса четат ли младите хора в България, Евтимова отговори, че в Софийската градска библиотека читателите надвишават 150 хил. души, 40% от които са на възраст до 28 г., което показва, че четат. „А как да ги привлечем още повече към четенето? Аз си въобразявам, че това ще стане посредством технологиите. Младостта е влюбена в технологиите. Тя обича на телефона си да прочете, обича аудиокнигите – аз също съм запален последовател на аудиокнигите. И когато издателите съумеят да превключат точно на този маршрут – представяне на авторите посредством новите технологии, произведенията да се превърнат в част от този технологичен напредък, тогава предполагам, че процентът на четящите ще гони сто“, смята тя.
Писателката не се страхува, а напротив приветства развитието и навлизането на изкуствения интелект в колкото се може повече сфери от нашия живот. „Ние не се съревноваваме с него. Изкуственият интелект не може никога да бъде съперник на човека“, добавя тя и уточнява, че само човекът има тази способност да усеща някого толкова близък, че да забрави какъв сезон е. Изкуственият интелект не може и да каже „вземи един от моите бъбреци, за да оцелееш“, защото той не може да обича. „Обичта е другото име на човечността“, подчертава писателката.
Евтимова коментира и как се развива българската култура и обръща ли се въобще достатъчно внимание на културата у нас. Тя изтъква огромното постижение за България, а именно наградата „Букър“ на Георги Господинов, но и обръща внимание, че пътувайки из България, среща много талантливи хора. „Когато става дума за писменото слово, България просто е обречена да ражда таланти“, категорична е тя.
А дали се отделят достатъчно пари за културата в България, според нея винаги може и по-добре. „Най-бързомислещите и мислещи в дълбочина политици усещат, че ако те загубят културата, ако я тласнат не в девета глуха, а в 99 глуха, те всъщност заличават собствените си имена и от съзнанието на българите, и от историята, или пък рискуват да се превърнат в нарицателно, както е станал Бай Ганьо“, смята Евтимова. Според нея политиците не биха желали историята да ги запомни като хора, съсипали българската култура, и биха постигнали това, ако се борят с напредъка на България, като съставна, неотменна и много важна част е именно поддържането на висока степен на култура.
Писателката не се страхува за бъдещето на България, въпреки че вижда, че хората, живеещи в нея са много категорично разделени и че има противостоене по редица въпроси, но това показва, че и от двете страни на разделителната линия върви мисловен процес. „Изводите, до които достигат различните хора, понякога са противоположни, но щом има мислене, не се страхувам за бъдещето на България, защото и от двете страни бихме желали България да бъде мястото, където децата ще се раждат, ще бъдат щастливи, ще бъдат здрави, независимо дали си от дясната страна на политическия спектър, от лявата, или в центъра, ти желаеш семейството ти да добрува“, добави тя. Призивът ѝ, обаче, е и от двете страни да престанат с тона на заяждане, защото той е пагубен и задълбочава проблема. Освен това „избегнатата битка, всъщност, е спечелена битка“. „Моето послание е: днес живеем, днес полагаме усилия, да не оставим онова, което може да се свърши днес, утре, защото времето за това, което трябва да се свърши днес и не се свърши, никога няма да дойде. Хора, бъдете здрави, използвайте здравето да постигате каквото можете, защото неслучайно сме на тази земя. Ние сме, за да постигнем щастие и обич, а щастие и обич се постигат, когато човек работи. Работи със сърце. Работи със знания и умения“, завършва Евтимова.
Източник: БГНЕС
