Срещата с бойното изкуство в ранна възраст изгражда характера на децата и ги учи на уважение
Можете ли да си представите 27 деца на възраст от 5 до 15 години в една зала за тренировка? Ако влезете в залата на „Айки Будо“ на ул. „Върбица“ в столицата, вероятно ще се изненадате от реда и дисциплината, които ще видите вътре. И това не е заради чакащите отвън родители. Едно от основните неща, на които учи айкидо, е уважението – както към тези, които знаят повече от теб, защото от тях можеш да се учиш, така и към тези, на които ти можеш да предадеш своите знания. Този взаимен обмен по пътя напред е характерен за повечето бойни изкуства, но най-важните неща, заради които родителите избират да заведат децата си в залата по айкидо, е дисциплината и липсата на състезания.
Айкидо е сравнително младо японско бойно изкуство, в което са заложени техники от различни древни бойни изкуства. Приема се, че някои от тях са били използвани от японските самураи, но акцентът е върху духа на самурая – да осъзнаеш, че всичко е преходно, но трябва да действаш тук и сега. Това е тренировка за тялото, но повече е тренировка за душата, защото в залата човек опознава възможностите си, става по-уравновесен и по-добър. В този смисъл айкидо е избор на начин на живот без конфликти, в който срещаш партньори, а не противници.
Създателят на айкидо О‘Сенсей Морихей Уешиба, е бил против насилието, затова създава бойно изкуство, което акцентира на изграждането на добродетели и хармония между тялото и ума. Тук се използва термина джу-вадза – гъвкавост на ума в използването на различни техники една след друга по време на тренировката с партньор, което се пренася и в ежедневието, когато умът трябва да е в същото състояние.
Принципите на айкидо и липсата на състезания са водещи за избора на Веселка Дамянова да насочи децата си към това бойно изкуство. Първо започва да тренира Явор, който е само на 6 години, но вече има жълт колан (това е първата от ученическите степени), а след него решава да опита и сестра му Калина, която е почти на 15 години. Двамата казват, че тренират с голямо желание и много им харесва.
Същото споделят Богдан и Люба, които са сред напредналите ученици. Подготовката за всяка степен отнема около 6 месеца, а за Богдан, който е защитил предпоследната от ученическите степени (2 кю), най-трудно му било да излезе на татамито за първия си изпит. Казва обаче, че бил подготвен и всичко минало добре.
Люба решила да пробва заради приятел, но година и половина и по-късно и след три успешно издържани изпита (3 кю), вече има много нови приятели, с които да упражнява уменията си с меча и тоягата. Децата държат да използваме японските имена на дървените оръжия – бокен и джо - това също е част от традицията.
„Основното в бойните изкуства е Рей – етикета и начина на общуване в самата зала между различните степени, между ученици, семпаи (помощник инструктори) и сенсей (главният инструктор и създател на клуба - бел. ред.), това ги учи на йерархия, на уважение, в някаква степен дори и на смирение, на търпение, на воля, на това да не се отказват. Средата е много здрава, тъй като липсват състезания, тоест няма провокация на егото – това е едно от нещата, които отличават айкидото от много други бойни изкуства. Заветът на създателя на айкидо е да няма състезания, за да не се провокира агресията – когато човек иска да победи, той може да започне да не подбира средствата, с които да постигне победата и много от хората остават наранени – някои физически, други душевно. Това не е добре, особено за децата“, разказва Сенсей Стефан Златев, създател на клуб "Айки Будо" и член на УС на Българската айкидо федерация.
Как става това? В началото на всяка тренировка има задължителен поздрав с поклон, при който учениците винаги са подредени според степените си – от най-високите към най-ниските. Учителят също се покланя, за да покаже уважението си към тези, които са дошли да се учат от него. Всяко излизане на татамито също започва с поклон – защото, както казахме, тук няма противници, а партньори, от които има какво да научим, за да развием уменията си.
Стефан Златев е сред първите хора, които започват да се занимават с айкидо в България още през далечната 1987 година. Чува за айкидо от майка си във връзка с един филм, прожектиран от филмотечно кино „Дружба“ преди около 40 години. По онова време бойните изкуства в България са забранени, но са се използвали в някои от структурите на МВР и отбраната. Златев започва да тренира в една от първите сформирани групи от Сенсей Георги Иванов (заедно с Георги Пенев и Добромир Друмев).
30 години след първото стъпване на татами Сенсей Златев казва, че за него айкидо е път напред, защото в бойните изкуства никога не спираш да учиш: „Реално няма лимит в бойните изкуства и това ми харесва – винаги има нещо ново, нещо да се усъвършенства, една техника никога не може да бъде направена по един и същи начин – така човек се самоопознава. Ако човек не намира нищо ново в това, което прави, той реално ще се опустоши отвътре, няма да има какво да го радва, няма да има какво да му харесва“.
Не по-малка е радостта на учителя от постиженията на учениците му, защото традицията трябва да се предава – това, което си научил от своя учител, на свой ред даваш на другите. А основното послание е да ставаме по-добри.
Ръководител на детската група в „Айки Будо“ е Камен Кисьов. Той се среща с бойното изкуство на 12 години, когато заради здравословен проблем родителите му решават, че тренировките ще му се отразят добре. Започва да тренира в Ямбол при Сенсей Атанас Атанасов, а по-късно продължава в София при Сенсей Стефан Златев.
Семпай Камен сам решава, че иска да преподава на децата, защото и при него идва моментът, в който иска да предаде наученото. Айкидо развива двигателната система на децата, но според Камен Кисьов може би е по-важно те да научат, че в живота има и опасности, че не винаги ще бъдат галени по рамото.
„Другото, което свикваме в залата – е това уважение към по-високите степени – ние трябва да изградим тази връзка в тях, защото после тя ще излезе от залата и ще се прехвърли в живота“, обяснява Камен Кисьов.
Децата не започват да слушат с първото си влизане в залата за тренировки, това е резултат от много обяснения и търпение от страна на учителите. „Има родители, които идват и казват „Искам тук да го научите да се държи добре с всички“, но детето е два часа в залата, през останалото време е с родителите си и ако те не го учат на същите неща, аз мога да направя много малко. В крайна сметка ценностите трябва да идват от родителите, а ние тук да развиваме и надграждаме“, разказва Камен.
Не всички деца продължават да тренират с години, обяснява сенсей Златев. Много пъти това е желание на родителите и детето не открива себе си в залата, или пък обратното – запалва се и започва да ходи с желание.
Така е станало донякъде с Георги Николов, който започва да тренира на 5 години, защото баща му Мариан Николов е учител по айкидо в родния му Плевен. „Понякога съм искал да остана с децата навън, да поритаме или да поиграем на нещо друго, но аз съм много благодарен, че той ме накара да вляза в залата и да тренирам айкидо. Не винаги съм искал да отида в залата, но когато започне тренировката, се чувствам различно. Дори денят ми да не е бил много добър, започне ли тренировката, се изгражда различна атмосфера“, споделя Георги.
Започва да ходи с истинско желание на тренировки някъде около 7 клас, когато се сформира нова група и като един от напредналите ученици той също има възможност да учи останалите. 20 години по-късно Георги продължава да тренира и да се учи. „И до днес, дори когато водя тренировка, има случаи в които се питам така ли се прави дадена техника – постоянно имам какво да търся и да научавам“, казва Георги.
Всъщност айкидо е едно от най-трудните за научаване бойни изкуства. Една от тайните му е, че ако си научил движенията прецизно, можеш да се справиш с всякакъв противник, независимо от твоя или неговия ръст. Тренира увереност и търпение, учи те да приемеш различния, прави те по-добър. Ставаш част от общност, с която споделяте общи ценности.
„Нашият образователен спектър в клуба не е свързан само с нещата в залата, организират се лагери, на които освен с айкидо, срещаме децата с българските традиции и фолклор, садим дървета, месим хляб, правили са торта за някой рожденик... Това са неща, които са свързани с това да си част от някаква общност, събуждат интереса. Правихме урок по астрономия, имали сме уроци за зъбките – как се мият, изобщо не свързваме нещата само с тренировките“, разказва Сенсей Стефан Златев.
Камен Кисьов допълва, че технологиите колкото помагат, толкова и пречат на децата. Затова по време на лагерите се опитват да ги научат и на игрите от детството на техните родители – стражари и апаши, скачане на ластик, игра на ръбче или на народна топка.
Покрай всичко това има и много родители, които на свой ред решават да облекат кимоно и да опитат силите си в бойно изкуство. В айкидо няма ограничения за възрастта. „Стига душевната му възраст да позволява, човек може да влезе в залата и на по-късни години. Има много хора, които са състарени от многото отговорности, но има и такива, на които душата им е млада и търсеща, духът им е силен и намират себе си в залата“, разказва Сенсей Златев и дава пример с дядо Влади, който започва да тренира при тях на 67 години.
Когато се упражняваш, ти вникваш в същността и тогава излизат много отговори на твои въпроси, обяснява Стефан Златев и цитира О‘Сенсей: „Без да се впускаш в разговор безделен, вниквай чрез упражняване“.
Вижте още:
