По дрехите посрещат...ако има кой да те посрещне...
Сега се сещам, че преди време имах едно жълто яке...
Чисто жълто - дори не знам откъде го бях намерил.
Годината беше 1996, живеех с мама, брат ми, снаха ми и двете ми племеннички в панелен апартамент в Кюстендил, в квартал Могилата.
Баща ми скоро си беше отишъл (рак на белия дроб), аз живеех ден за ден, бачках в местния филиал на Дарик радио и не се замислях за това какво ще се случи утре.
Бяха трудни години.
Магазините бяха празновати, инфлацията чукаше на вратата, нямахме особено много пари.
И един ден жълтото яке се скъса.
Беше края на 1996 година.
Нямаше откъде да си купя яке.
Тогава мама се сети, че има едно жълто перде.
Взе парче от пердето и го закърпи на гърба на якето - там, където се беше скъсало.
И якето стана още по - зловещо, но поне беше здраво.
И тогава дойдоха януарските събития.
Облякох якето и дойдох в София.
Нямаше къде да спя и отидох при моите приятели Стоян Георгиев и Начо Стригулев.
В Люлин 10. В малкия апартамент на Начко спяхме, а после ходехме на протести.
И така няколко дни, които си бях взел отпуск от радиото.
В един момент си взех якето с пердето и се прибрах в Кюстендил, където също имаше протести.
Заплатите бяха по 1 долар, хляб нямаше, а кмета на града каза, че СДС изхвърляли брашното в Струма.
А аз носех якето.
Мама купуваше мляко от някакви жени от местните села.
Сваряваше го, слагахме вътре лъжица лимонтузу и млякото се превръщаше в нещо като кашкавал.
Тоя псевдокашкавал беше най-вкусното нещо, което съм ял.
Макар че днес вероятно бих го изхвърлил, тогава той имаше вкус на отачян бунт.
Якето с кръпката от перде видя много неща.
Видя блокадите по границата, където ходехме с колегите от радиото да отразяваме.
Видя барикадите в Дупница, където управляващите бяха пратили ченгета от други градове, защото местните ченгета отказваха да бият съгражданите си.
Якето с кръпката излезе на митинг в Дупница и каза - "Тук сме, отразяваме в национален ефир какво става".
Якето с кръпката видя как Добрев върна мандата.
Бях облечен с това яке, когато бъдещият президент Петър Стоянов дойде на последния етаж в бившия партиен дом в Кюстендил, а аз му взех интервю.
След това якето постепенно взе да се разпада.
И накрая дойдоха по-добри времена, по магазините се намираха дрехи и аз изхвърлих якето с кръпката от жълто перде.
Днес си мисля, че ако не бях изхвърлил якето, щях да го закача на един пирон в хола.
Като артефакт.
Като историята на една ненужна младост.
А вие не изхвърляйте старите си дрехи.
Пазете ги.
Ония дрехи с кръпките по тях трябва да ни напомнят често, че за колкото и велики да се мислим, сме си едни обикновени дрипльовци...
Пазете старите си якета с кръпките, защото утре ще дойде поредния талибан, който ще каже, че вас не ви е имало и че с него започва света.
И когато го каже, метнете по него старите си окъсани дрехи.
А за себе си знам, че не ме е срам да облека закърпена дреха.
И че не ми пука дали това ви харесва, или не.
По дрехите посрещат...
...ако има кой да ни посрещне...
Текстът е от Фейсбук профила на автора.
Вижте още:
Гласът на миналото: Мечтаехме децата ни да свободни