Откриха статуята на Алеко Константинов в София
Днес откриха статуята официално. Облегнат на стълба на една лампа на „Витошка, гледа към любимата си Витоша. Към „Щастливеца“ на Витоша, планината, в която всяка година се чества началото на туристическото движение, поставено именно от Алеко Константинов.
По повод 150-годишнината от рождението на великия българин през 2013 и предстоящото отбелязване на 120-годишнината на смъртта му през 2017 г., Столичният общински съвет е взел решение за поставянето на скулптурата на булевард „Витоша“. Във финансирането участва и община Свищов.
Но мястото на Алеко е там – на главната улица на столицата, където повече софиянци и гости на града да си спомнят за това, което ни е оставил. В краката му стои куфар, стегнат за път, в ръка държи книга, а погледът му е отправен към "Щастливеца" на Витоша. Над главата му са табелите към местата, които е описал – за нас.
Статуята е изработена от арх. Пламен Цанев и скулптора Борис Борисов след конкурс.
„Аз и сега, като се вгледах в американските градове, право да си кажа (моля да не се забравя ни минута, че в тези пътни бележки аз излагам моите непосредствени лични наблюдения и впечатления, тъй както съм ги възприел в момента, без да ги проверявам и без да излагам това, което ми е известно за Америка от книгите), никак не ми паднаха на сърце. Туй бясно движение на железници, на параходи, на трамваи, с асансьори, тези замрежени с жици улици, този дим, този шум, тази суета... при това онези загрижени физиономии, онези неми уста, лишени вече от способност да изобразят усмивка... У-у! Студено! Лутнали, припнали всички американци като чаркове на една машина, като че безсъзнателно, автоматически сноват, преплитат се и от машината капят долари, тези долари те пак ги влагат в машината и пак като чаркове сноват... Е, ами кога ще живеем?...Но, от друга страна, кога сравним положението на работното население в американските градове с това на Лондон, изведнъж се хвърля в очи благоденствието на първите и мизерията на вторите. Аз поменувах по-рано, че във всякой американски град силно впечатление ми правеше това, че всичкото население е облечено добре. Виждаш ли ги из улиците, около пристанищата, низ фабриките, в обществените учреждения или в църквите - навсякъде като че виждаш горе-долу средния европейски клас и чудното е, че по вънкашността им почти не можеш да забележиш да е отразена разликата в общественото им положение. Но тук всъщност и няма туй рязко деление на почетни и непочетни занятия. Всяко занятие (освен, разбира се, престъпните, безнравствените и антирелигиозните) е почетно. И в уплащането на труда няма таквази голяма разлика между тъй наречените свободни професии - с изключение на знаменитостите - и обикновения занаятчийски труд. Един лекар не печели повече от един работник бояджия; на инженера не плащат повече, отколкото на работника часовникар, който взема таквази заплата, каквато и чиновникът. Влез в железница, в параход: наред с губернатора, с милионера седи обущарин, наред с професора седи готвач, и всички почти еднакво облечени, с газети в ръце, с цигари в уста, дигнали си нозете кой както може, и не искат да знаят, че този бил големец, а онзи работник. Самото звание работник е почетно. Или в театъра: седи напр. някоя учителка, до нея ваксаджия, до него някой писател, сетне дърводелец, адвокатин, фаетонджия и всички добре облечени, с афиши и бинокли в ръце. Е, да ги разцелуваш тези американци!... А пък, от друга страна, не знаеш, дявол да го вземе, как да си обясниш туй ламтение на богатите американки да се женят за европейските барони и барончета!... Полудели от злато!... Та и мъжете, като дойдат във Франция, Швейцария, Италия, Саксония - приятно им е да конкурират с разни маркизи и графове и лигите им текат за титли и декорации. Такива са навсякъде всички parvenus. (Ох, я ме остави, нени Димитраки, че каквото ме е втресло!... Иде ми на ум нашата прокопсана аристокрация... Нека да тръгнем веднъж ний с бай Ганя по Европа, па запя щем една песенчица и за аристократите... Създателю всеблагий! Има ли нещо по-печално и по-смешно от българска гражданска и военна аристокрация?...)".
...
"Чикаго г. Шопов ни даде адрес на една българска търговска къща в Лондон. По плана намерихме улицата Mark Lane, близо до Лондонската кула (The Tower), и на най-горния етаж в една къща, на дъното на коридора, на едни стъклени врата прочетохме името на българина. "Да влезем ли? Защо ще влизаме? Я да си вървим, Филарет Филипич, какво ще правим тука?" И си тръгнахме, като че предугаждахме нелюбезността на търговеца. Едва изминахме десетина крачки, вратата на дъното се отвори и ни настигна един млад човек. "Вие ли сте г. X.?" - попитах го аз. "Да", беше отговорът му и повече нищо. Ние се намерихме в неловко положение пред тази любезност и за дадам край на срещата, аз прибавих: "Минувахме случайно за пръв път през Лондон и като знаехме, че тук има един търговец българин, пожелахме да се срещнем с него, с вас, но виждам, че вие сте заети много с работа, и не желаем да ви безпокоим." "Да" - беше вторият отговор. "Е-е, кача алъръм бен сени" - помислих си аз и с едно сухо "сбогом" се спуснахме по стълбите надолу и дълго време се смяхме, при всичко, че се разбиха нашите надежди."
Откъсите са от „До Чикаго и назад“. Пътеписът е издаден през 1893 г. Създаден е след пътуването на Алеко до Новия свят с цел посещение на Световното изложение в Чикаго.
