Човекът е Човек, само когато е отворил широко сърцето си за Живота
Пак с гега в ръка обикаляхме планините около къщурката ни на край света. В далечината забелязахме една жена с крави, която не познавах и се запътихме една към друга:
- Ееех, Миленка! - възкликна тя - Минаха толкова години откакто те видях последно!
Не си спомнях тази жена. Но тя ни посрещна с такава широка усмивка и сърце. После през смях продължи:
- И чейнето си забравих днеска, та голяма беля! Пуста да опустее тая старост! Сигурно не ми разбираш като говоря!
- Изобщо не се притеснявай! Всичко разбирам!
После си говорихме дълго. Тя беше много възрастна и имаше проблеми с кръста, но това не я спря да ни покаже околните места, които не познавахме:
- Вече си част от Блаца! Трябва да познаваш всички, защото всички те знаят, заради баща ти! Той беше голям човек! Няма овчар, нито човек, на който да не беше помогнал, който да не беше нагостил в къщата си! Аз друг човек като него не съм срещала, а вече съм почти на осемдесет години! Да знаеш, сега като те гледа от другия свят, е най-щастливият баща на света! Вървиш по неговите стъпки! И си същата като него! Гледах те от далече, движиш се като него по баирите!
Очите ми се напълниха със сълзи, защото говореше сърцето на тази жена. Не си спомнях за нея, но се сближихме за секунди. Показа ми в далечината дома си и каза, че винаги сме добре дошли там. Същото, разбира се, споделих и за нашия дом. Накрая каза:
- Ще трябва да прибера животните, защото се стъмнява вече, обаче елате с мен, ей, до там!
Нямах представа защо, но тръгнахме с нея! Под едно дърво имаше малка торбичка. Тя изкара едно пликче и ми го подаде:
- Това е нещо, което съседите от другата страна на планината ми донесоха днес, защото имат празник! Аз обаче искам на вас да го дам!
- Не, моля те! В никакъв случай! Не ми е удобно да те притесняваме така! Ще се съберем пак и ще се почерпим! Недей да ми даваш сега! - отвърнах аз.
- Не! Тука нищо не се отказва! И... - тогава бръкна в единия си джоб - Днеска си правих милинки! Остана ми само тази! Вземи я! Баща ти много ги обичаше! Сега и ти ще ги харесаш!
- Благодаря! - вече думите ми засядаха на гърлото. Това бе чутовна доброта! Невиждана човещина! Неземно сърце! Тя ни даде всичко, което имаше!
Но се оказа, че това не е краят! Тук, вече сълзите ми не можеха да спрат! Бяха сълзи от радост и умиление пред великото творение Човека! Тя бръкна в другия си джоб:
- А, виж! Тук имам един бонбон и един орех, но от сърце искам да ги вземеш!
Да се опише подобна среща е невъзможно! Да се предаде емоцията, светлината и усещането от нещо по-силно и от слънцето е като бледа снимка от рая!
И, сега стоя пред огнището! Сърцето ми прелива от любов и благодарност към живота! Зелевите ми сърмички къкрят в жарта! А аз с нетърпение чакам да се сготвят, за да се срещна пак с овчарката и да ги споделя с нея! Смачканата милинка бе най-вкусната на света! Подаръкът от нейните съседи бе баница с праз, която не мога да сравня с нищо по вкус! А орехчето... Него ще запазя! За да ми напомня, че човекът е Човек, само когато е отворил широко сърцето си за Живота!
Текстът е от страницата на Милена Римпева
Вижте още:
