Като символ на времето, в което разбрахме, че живеем, разкрачени над ценностите си и тоталната, повсеместна простотия

В родния ми Кюстендил, близо до оня легендарен мост с голите жени се намира сградата на местният театър.

Спомням си, че го построиха някъде в края на 70-те и дори си спомням как ни водеха на различни театрални постановки като културно-масова дейност на Пето основно училище, където учех - в Г клас.

Театърът беше една такава модерна за времето си сграда - цялата в мрамор.
Беше гузният подарък на партията - майка, след чието неграмотно решение някой бутна историеската сграда на читалището в самия център на града.

Всъщност решението да се бутне въпросното читалище беше толкова некадърно взето, че някой го бутна наполовина и другата половина стоя до средата на 90 - те години (а последните остатъци от него сега са претворени в арка, изрисувана от кюстендилски художници, начело със Свилен Блажев).

Кюстендилският театър приемаше гостуващи звезди - Калоянчев, Стоянка Мутафова....а бе който се сетите.
Но имаше и своя трупа, сценографи, сценични работници, суфльори, гримьори, озвучители.

Дойде демокрацията.

В Кюстендил демокрацията дойде пред сградата на Театърът.
Там се правеха първите митинги - както на новосформираното СДС, така и на новопрекръстената БСП.
Театърът изглеждаше като институция, която безпристрастно и обективно, но и строго следи кой какво обещава и какво ще свърши.

В началото на 90-те икономиката пое от планирана към пазарна.

Пое с някаква "масова" приватизация, купуваха се заводи и се продаваха, нарязани за старо желязо.

За изкуство никой не мислеше - кюстендилци се втурнаха да продават нелегално бензин на сърбите, защото беше ембарго, у нас бензинът беше стотинки, а в Сърбия - многократно по-скъп.

Театърът остана без пари.
Или с малко пари.
И започна лека - полека да се руши отвън.
А и отвътре.

И тогава, някъде в началото на 90-те изведнъж Театърът се превърна в дискотека.

И младите хора отново започнаха да викат - - "Че одиме у Театъро", само че не за Чехов и Кръстю Пишурка, а за да чуят новите хитове - "Радка - пиратка" и "Селската баня".
90-те започнаха да се търкалят, покрай Театъра се изтърколиха много правителства и общински съвети, но плочките отвън се прецакваха, все по-малко хора свързваха сградата с предназначението и, а дискотеката си вървеше, заедно с нея и музиката на времето - "Тигре, тигре", "Сине, сине", както и онзи рефрен на АзисТ - "Умри, умри".

Дойде новото хилядолетие.

Театърът оцеля. 
А дискотека в него вече няма.

Само че и хората в Кюстендил си тръгнаха.

Може би заради това, че в града няма препитание в резултат на всичко, което се случи в началото на прехода.

А може би в резултат на митингите пред Театъра.

А може би в резултат на дискотеката в Театъра.

А може би в резултат на липсата на ембарго към Сърбия.

Или в липсата на културно-масова дейност в училищата.

Днес Театърът в Кюстендил все още го има.

И да, камерната му сцена не съществува, в нея кмета успя да направи малък киносалон, защото големия киносалон в града беше продаден, след което собствениците му го зарязаха и така си стои, без да се ползва за нищо.

Когато мина покрай кюстенидилския театър, все си мисля за едно - каква е разликата между храм на изкуството и поп - фолк дискотека.

И каква е разликата между град с хора и град без хора.

И какво ще остане в историята - сцената на кюстендилският театър, или дискотеката, в която кюстендилци за първи път поеха отровата на долната мазна ориенталска чалга.

И си мисля, че всичко това зависи най-вече от самите нас.
И от това, което искаме да бъдем.

Пиша този пост, за да отдам почит към едно време, което следващото поколение няма да преживее - времето, в което разбрахме, че живеем, разкрачени над ценностите си и тоталната, повсеместна простотия.

Над всички нас, над собственото ни лутане между достойнството и банкетните ценности стои сграда от мрамор.

Кула от слонова кост.
И докато тази кула се държи, нас ще ни има.

Текстът е публикуван от Венци Мицов във Facebook