За повечето хора, които живеят с домашен любимец, няма никакво съмнение, че животните чувстват, могат да изпълняват команди и се държат като разумни същества. Дали обаче те могат да мислят и важи ли това за онези, които живеят в дивата природа? На тези въпроси отговаря изследване, публикувано в The Economist.
Авторът разказва как през 1992 година в Тангалума, край бреговете на Куинсленд хората започнали да хвърлят риба във водата за храна на местните делфини. През 1998 година делфините започнали да хранят хората, хвърляйки риба на кея за тях. Хората мислели, че се забавляват докато хранят животните. Въпросът е обаче какво мислели делфините.
Чарлз Дарвин смятал, че умственият капацитет на животните и хората се различава по степен, а не по вид – той стигнал до това заключение, чрез радикалната нова вяра че едните са еволюирали от другите. Неговата последна велика книга „Изразяването на емоция при хората и животните“ описва радостта, любовта и мъката при птиците, местните животни и примати както и различни човешки раси. Но Дарвиновата нагласа към животните – лесно споделяна от хората, които имат всекидневен контакт с кучета, коне или дори мишки, влиза в противоречие с традицията на европейската мисъл, според която животните нямат съзнание. Този начин на мислене произтича от аргумента на Рене Декарт, че хората са същества на разума, свързани със съзнанието на Бога, докато животните са само машини от плът – живи роботи, които, по думите на един от неговите последователи Никола Малебранше, ядат без удоволствие, крещят без болка, растат без до осъзнават това – те не мечтаят, не се страхуват от нищо и не знаят нищо.
Мислят ли животните
През по-голямата част от 20 век биологията е била по-близо до Декарт, отколкото до Дарвин. Изучаващите поведението на животните не изключвали възможността те да имат разум, но смятали, че въпросът почти няма значение тъй като е невъзможно да се даде отговор. Човек можел да изучава организмите на входа – като храна и околна среда или на изхода – тяхното поведение. Но самият организъм остава една черна кутия: ненаблюдаеми неща като емоции или мисли били извън обхвата на обективните доказателства.
През 1976 г. Доналд Грифин, професор в университета Рокфелер в Ню Йорк, хваща бика за рогата с книгата "Въпросът за животинското познание“. Той твърди, че животните, наистина могат да мислят и че тяхната способност да правят това може да бъде подложена на точно научно изследване.
В следващите 40 години е свършена много работа на терен и в лабораторията, която тласка консенсуса от точния бихейвиоризъм към Дарвиновиновото виждане. Напредъкът не бил лесен или бърз, а доказателствата биха могли да бъдат подвеждащи. Лабораторните тестове може да са точни, но са неизбежно основани на поведението на животните, които може да не се държат по начина, по който го правят, когато са в дивата природа.
Въпреки това, повечето учени смятат, че вече могат да кажат с увереност, че някои животни обработват информация и изразяват емоции по начини, които са придружени от съзнателно психическо преживяване, обяснява The Economist. Изследванията са показали, че животните - от плъхове и мишки до папагали и китове, имат сложни умствени способности, че някои видове имат черти, за които се смята, че са характерни само за хората, като например способността да дават имена на нещата и да използват инструменти и че някои животни, като примати, врани, китове и делфини показват характеристики, близки до човешката култура, в която те развиват характерни начини за правене на нещата, които се предават чрез подражание и пример. Животните нямат всички елементи на човешкото съзнание, но почти всички елементи от него са открити в едни или други животни.
Това показва примерът с Били - афала /вид от семейство делфини/, която се контузила в една ключалка на петгодишна възраст. Отведена е в аквариум в Южна Австралия за лечение, по време на което три седмици живее с делфини, отглеждани на закрито и научени на различни трикове. Самата тя, обаче, никога не е била обучавана. След като се завръща в открито море местните делфини били изненадани да видят нейното „ходене с опашка“ - движение, с което делфинът стои над водата, удряйки своята опашка точно под повърхността и движейки се бавно назад с маниера на Майкъл Джексън. Това е трик, който Били изглежда е усвоила само с гледане от своите съквартиранти от басейна. Още по-поразително е, че скоро другите пет делфини от нейното стадо започнали да правят същото, въпреки че това движение няма практическа функция и отнема много енергия.
Умът им прилича на нашия
Огледалните неврони са важни за учените, които се опитват да открият начина, по който човешкият ум работи, или поне да намерят изражението на този процес в анатомията на човешкия мозък. Те откриват общи особености между начина, по който работят човешките и животинските мозъци. Има огледални неврони, вретеновидни клетки, които играят роля в изразяването на съпричастност и обработката на социална информация. Мозъците на шимпанзетата имат части, съответстващи на определени зони, които при хората са свързани с езика и комуникацията. Картографирането на мозъка им показва, че неврологичните процеси в основата си, подобно на емоциите при плъховете, са подобни на тези, които стоят зад емоциите на хората. Така група от невролози обобщават, че притежаването на тези неврологични субстрати не е характерно само за хората, а и за част от животните, включително бозайниците и птиците.
Най-често срещаният тест за самосъзнание, е способността да разпознаете себе си в огледалото. Това предполага, че виждате себе си като индивид, различен от останалите. Тестът е официално разработен през 1970 г. от американския психолог Гордън Галъп, макар и базиран на по-стари проучвания. Дарвин описва Джени - орангутан, който си играе с огледалото и се чуди на отражението си. Д-р Галъп използва следния метод – намазва на лицата на изследваните от него животни с боя без миризма и изследва как ще реагират като видят отражението си. Ако те докоснат белега, изглежда разбират, че образът в огледалото е техният собствен, а не на друго животно. Повечето хора показват тази способност на възраст между една и две години. Д-р Галъп показва, че шимпанзетата също могат да го направят. След това същата способност показват орангутани, горили, слонове, делфини и свраки.
Със сигурност изпитват емоции
Друг тест за проява на личността е възможността да се изпитва удоволствие или болка, тоест способността да се изпитват емоции. Това често се приема като доказателство за пълно съзнание, заради което последователите на Декарт смятат, че животните могат да чувстват. Питър Сингър, австралийски философ и доайен на "правата на животните", твърди, че от всички емоции, най-важно е страданието, защото, ако животните наистина страдат, хората трябва да обърнат внимание на това, както и на страданията на собствения си вид.
Животните очевидно показват емоции като страх. Но това може да се приема като инстинкт, подобно на това, което се случва, когато хората плачат от болка. Бихейвиористите са го разглеждали като условен рефлекс, те са знаели много добре, как да го създадат. Истинският въпрос е дали животните имат чувства, които включват някакво психическо преживяване. Но не е лесно да се отговори, защото никой не знае точно какво имат предвид другите хора, когато говорят за емоциите си, а за животните това изглежда почти невъзможно.
Някои животни показват жал или безпокойство за болни или пострадали членове на своята група. По-силни шимпанзета помагат на по-слабите да пресичат пътища в дивата природа. Слоновете жалеят мъртвите си. В известен експеримент, Хал Марковиц, по-късно директор на зоологическата градина в Сан Франциско, обучава маймуни да взимат храната с поставяне на жетон в специален процеп. Когато най-старата женска не успяла да го направи, най-младият мъжки сложил нейните жетони в дупката вместо нея и се отдръпнал, за да я остави да се нахрани.
Общуват и показват индивидуалност
Има наблюдения на животни, отклоняващи се от пътя си, за да помогнат на същества от различен вид. През март 2008, делфинът Моко показал пътя на два кашалота, объркали се в плитчините край бреговете на Нова Зеландия. Китовете изглеждали безнадеждно дезориентирани и засядали в пясъка 4 пъти. Известен е и случай, в който гърбат кит спасява тюлени от атаката на косатки, както и делфини, които са спасявали хора от подобна опасност. На пръв поглед този вид загриженост за другите изглежда морална или поне сантиментална.
Ако животните имат самосъзнание, познание за другите и някаква степен на самоконтрол, тогава те притежават някои от характеристиките, които се използват за определяне на личност. Ако те изразяват емоции и чувства, които не са инстинктивни, може би чувствата им трябва да бъдат зачитани по същия начин, по който зачитаме тези на хората.
Може ли обаче да се каже, че животните използват езика по смислен начин?
Животните общуват през цялото време и нямат нужда от големи мозъци, за да го направят – например пчелите, които чрез специфичен танц си предават информация за това в каква посока и колко далеч има храна, или любовните ритуали при различните животни...
Правени са много изследвания с животни, които усвояват думи, изпълняват команди и общуват с хората, но като цяло това са изключения, които са резултат от сътрудничеството им с хората. В дивата природа използването на сложен език по-скоро не се забелязва.
Ако за езика все още може да се твърди, че е уникално човешка характеристика, с времето става все по-ясно, че останалите видове също имат своя култура.
Многото изследвания през годините показват, че различни животни имат съзнание – в подкрепа на този извод са физиологическите доказателства на мозъчни функции, комуникацията и гъвкавостта им в тяхната собствена среда.
Обичат да помагат
Изглежда има връзка между съзнанието и обществото, която животните изразяват. Дивите животни с най-високи нива на съзнание – примати, китоподобни, слонове и папагали – подобно на хората живеят в сложни общества, в които има социално взаимодействие и комуникация. Така че според автора е разумно да предположим, че техните съзнания – подобно на човешките – може да са се развили в резултат на тази социална среда. И може би това позволява на умовете от двете страни на този междувидов залив да хвърлят мост помежду си.
В Лагуна, в южната част на Бразилия, хора и делфини ловят риба заедно от поколения. Делфините плуват към брега на морето, водейки кефала към рибарите. Мъжете чакат сигнал от делфините- специфично гмуркане, преди да хвърлят мрежите си. Делфините са отговорни за това и за даването на сигнала, макар че само някои правят това. Хората трябва да се научат кои делфини ще съберат рибата и да обръщат сериозно внимание на сигнала, или риболовът ще се провали.
И двете групи бозайници трябва да се научат на необходимите умения. Сред хората, това се предават от баща на син, сред делфините, от майка на малкото й. Колко се различават видовете в този пример?
