Белите на близнаците Ангел и Христо продължават
След като вчера Ангел и Христо (на 1 година и 7 месеца) не успяха да унищожат фикуса, днес продължиха с опитите, разказва майка им Галя.
Днес преместих фикуса отвън до вратата. Отгледали сме го от малко стръкче до почти двуметрово дърво. Повече от 10 години грижи и внимание. Може да се каже, че е символ на семейната идилия и любов. И сега – до вратата! За негово добро е...
Христо днес отново се зарови в пръстта. Казах си – карай, нека си играе. Посипа главата на Ангел. Намесих се, разделих ги, дадох кофичка да си сипва в нея. Направо по всички правила на Монтесори, мисля си аз!
О, проклет оптимизъм!
След малко Христо е целият в пръст – по дрехите, в обувките, на главата, в устата, а сополите от носа са станали черни от пръстта. Дотук съм още цялата дзен и спокойствие. С мила усмивка режа тиквички за мусака. Христо се насочва към спалнята. О, не! Сипва пръст върху покривката на леглото! НЕ, Христо, НЕ! В опит да избегне справедливия ми гняв, той се качва ВЪРХУ леглото и ВСИЧКО става в пръст, сополи и кал! Викам само ААААА и опитвам да събера покривката, за да я изтупам, преди да се размаже положението съвсем. Махнала съм Христо, но Ангел стои върху книгата със звуци на животни, под него се чува грухтене на прасе и той не помръдва. Дърпам и покривката ХРАС! се скъсва по средата! Покривката ми от естествен памук, произведена в Непал, подбирана да е в тон с един нюанс на стената в спалнята и щорите! Имаме я от 6 години поне. Е, нямаме я вече.
След това изтупвам остатъците от покривка. И за да не се стресират, че цветето е изчезнало изведнъж, бодро обявявам: „Момчета, хайде сега да кажем чао-чао на цветето”. Хващам двуметровия фикус и го влача към входната врата. Двамата вървят след мен и викат „Бай-бай!”. Успях!
Затварям вратата, влизаме в стаята, Христо вижда празното място на саксията и надава мощен рев. Ангел дрънчи с маракаси.
Не знам защо в главата ми изплува стих на Ботев: „за мен вече няма мило-драго...”
Текст и снимки: Галя Христозова
Първа част: Един ден вкъщи
