Свобода, Отговорност, Справедливост, Израстване, Любов

Защото ни мързи да бъдем себе си

Вторник, 26 Февуари 2019 / Общество
143
  • facebook
1 / 2

Успехът на Димитър Маринов, колкото и да не е велик, е нещо голямо

 

Тя тая работа, мили мои приятели, отива към логичния си край...

Но, дори и отивайки към края, няма как да не кажем няколко думи – па ако искат, да се сърдят всички.

Ние имаме голям проблем! 
Всъщност ние имаме поне няколко огромни проблема.

Проблем номер едно е, че не обичаме да мислим със собствените си глави.

Това е трудно, неудобно, може да предизвика проблеми.


И за това ние се ловим за нечии чужди мисли и ги представяме за свои.

Поради тази причина се разделяме на лагери:
- вярващи и невярващи 
- либерали и консерватори
- леви и десни
- русофили и американофили
- фенове на Радев и фенове на Бойко
- вегетарианци и месоядни
- феминисти и традиционалисти.

 

Правим това не защото имаме нужда да го правим.
Не, ние може да искаме дамите да имат всички права, но да не одобряваме дамите да служат две години донаборна военна служба.
Но въпреки това ние трябва да се причислим към някоя от категориите.

Защо?
Защото ни мързи да бъдем себе си.

Давам пример – нямам никакъв проблем с гей общността, но не харесвам прайда. 
И не го харесвам не защото имам някакви скрупули, а защото не обичам манифестации.
Това прави ли ме хомофоб?

Едва ли.
Но я попитайте ЛГБТИ и БХК активистите.
Веднага ще ме сложат в един кюп с Боян Расате примерно.

Или пък – обожавам руската култура.

Това прави ли ме путинист или рубладжия?

Ако питате маргиналните реститути, които обичат да ходят на различни протести, защото няма какво да правят в свободното си време, то аз съм минимум проект на ДС, а максимум – дясната ръка на Путин, защото харесвам Достоевски.

Е, за това говоря.
Няма нюанси.
Няма светлосенки.
Всичко е черно – бяло и няма измъкване от това.

 

Гледам днес реакции по повод вчерашното събитие с Оскарите.

Реакция едно – защо актьорът Маринов носел българско знаменце. Това бил кич.
Реакция две – ама той не е получил никакъв Оскар, вие защо го хвалите.
Реакция три – ама той няма нищо общо с България.
Реакция четири – виден кинокритик сложил хаштаг #ЩЕПОВЪРНА.

Знаете ли, всичките тези реакции издават няколкото ни проблема:
- нежеланието ни да мислим
- наличието на определени комплекси
- така характерната за поколението ни безпътица

Това означава едно – ние не само, че не можем да се зарадваме на нечий чужд успех, но сме склонни моментално да потърсим задкулисието във всичко:
- откъде тоя успя да отиде в Америка
- откъде го пуснАха да играе във филм
- откъде па точно тоя ше ми вее знаме

И това, скъпи ми приятели показва, че с нас е свършено.
Ние сме загубени, защото сме забравили кои сме, забравили сме накъде трябва да вървим и въобще – загубили сме посоката си, ценностите си, идеите си и най – вече – загубили сме комай всякакви човешки качества.

И всичко това не, защото много сме се борили.
Не!
Всичко това, защото не искаме да мислим извън калъпа.

Знаете ли.
Когато бях малък, ходех на кино.
И после, в продължение на дни, на седмици подражавах на героите от любимите си филми.
На Роки. На Люк Скайуокър.
А после пораснах и подражавах на Холдън Колфийлд, на дон Кихот, на пилето, на мак Мърфи.
А когато отидох за първи път на рок концерт (гледах Щурците в несъществуващото вече лятно кино в Кюстендил) си казах – „Искам да съм като тези батковци“.

И се стремях към това.

Всички трябва да имаме своите герои.
И да се стремим към тях.
Тези герои са хората на изкуството, на науката, на спорта.

Вчерашният успех на Димитър Маринов, колкото и да не е велик, е нещо голямо.
Пожелавам на нашите актьори да бъдат част от екип, спечелил Оскар (па макар и във второстепенни роли).

И последно – понеже тоя текст стана огромен.

Скъпи ми тъжни градски либерали, гравитиращи около любимата ми комедийна трупа ДБ.
Това, че вашите не са във властта не означава, че не трябва да харесваме културата и изкуството си.
Културата и изкуството са надпартиен и надидеологически фактор.
И по – често шедьоврите се раждат в мрака, отколкото в светлината.

 

Не отричайте кирилицата, праволславието и не слагайте всичко в компота, наречен „ние за нищо не ставаме“, защото утре ще се доберете до заветните 4 тъжни процента, ще направите пореден „трик“ и ще започнете да пишете колко е велика MAJKA BALGARIQ.

Това имах да кажа.

А към останалите – мислете с главите си.
И не приемайте за чиста монета всичко, което четете.

Защото то не е.

Мислете и се научете да се радвате на чуждите успехи, па макар и малки.

Аз съм горд, че вчера видях българско знаменце в залата на церемонията за Оскарите.

И съм горд, че съм роден на една територия с Марин Големинов, Иван Спасов, Рангел Вълчанов, Веско Пантелеев, Драго Шолев, Димитър Казаков – Нерон, Панчо Владигеров, Теодор Ушев, Виктор Пасков, Милчо Левиев.

И още един куп велики българи, които блестят в тъмното тогава, когато всяка друга надежда угасне!!!

 

Коментарът е от профила на Венци Мицов във Facebook

 

Вижте още:

Как приемаме успеха на другите

Намерете Щерю...

Честита пролет. И спрете да се мразите

 





Добави коментар


Добави
Loading ...

Автор

повече за автора

Ключови думи:

Димитър Маринов, Оскари, кино, критика, успех, омраза, Венци Мицов

Street of Hope

Детето слуша, когато и ние слушаме

Сряда, 19 Юли 2017 / Родители
  Няколко примера за успешни стратегии във възпитанието   Много често ставаме свидетели на следната гледка: дете хвърля шапката си в пясъка, крещи и се мята по пода за лакомство в магазина, удря и хапе, ако не му се угоди. Естествено, в тези случаи родителите се чудят какво да нап [...]

Малки чудеса

Понеделник, 16 Април 2018 / Гласът на детето
Семеен център помага на родители на недоносени деца в първите им стъпки в грижата за тях   Всяка година близо 6 хиляди бебета у нас се раждат недоносени. Освен чисто с физическите предизвикателства, тези деца и техните родители трябва да се справят и с потенциално изоставане в психическ [...]