Не случайно старите хора са казали, че най-силното оръжие е добрината
Час пик, чаках в задръстване... Пред мен се разкриваше планината, вечерта я обгръщаше, а лунният сърп я осветяваше. Няколко облака сякаш се опитваха да се спуснат по склона надолу, а следите на един самолет ту се появяваха, ту изчезваха в мрака като златна диря на приказна фея. Бях пленена от тази гледка и изведнъж... Звукът на клаксон, силен и натрапвич, ме извади от летаргията. Светофарът светеше зелено, а аз изоставах.
Докато се придвижвах бавно напред погледнах в огледалото за задно виждане и там видях, човека, който ми свиреше, ръкомахайки ми от колата с доста груби жестове. Тогава спрях. Светнах лампичката до мен, обърнах се и с много широка усмивка изпратих една въздушна целувка на ругаещия човек.
Шок! Той се вцепени, почти блокира с широко отворена уста. Аз се обърнах и продължих по пътя. На следващия светофар той се оказа наравно с моята кола. Беше свалил стъклото си, и с блага усмивка сякаш ме приканваше да сваля своето. Когато го направих, той каза:
- Извинявайте, че ви нагрубих така!
- Извинявайте, че не потеглих, когато трябваше! - отвърнах аз.
И отново се отдадох на гледката с повишено внимание към светофара този път.
Не случайно старите хора са казали, че най-силното оръжие е добрината. Разбира се, не винаги успявам да го приложа,но се старая. Понякога драконът в мен изригва и просто изпепелява всичко пред себе си. Но с годините и опита, дори той разбра, че благородното му сърце може да спечели далеч повече битки от огнения му дъх. Винаги, когато някой се отнесе лошо с мен си казвам: "Той не го прави лично към мен! Може би днес се е скарал с жена си, или детето му е болно, или... Изгубил е връзката със себе си и това е довело до неговата реакция!".
И докато крадях секунди да съзерцавам планината си мислех колко по-добър човек ме направи именно тя. От красотата на луната и очертанията на билото аз приех с лекота грубостта на човека като негов слаб момент от деня и му дадох частица от магията на природата в една въздушна целувка. Очите му вече не бяха изпълнени с гняв, а с меко смирение и учуда... Просто още един миг, в който бях избрала да бъда мила, вместо права... Чудото на Природата и нашата връзка с нея и себе си!
Вижте още:
