Умът е нашата вълшебна гъска, която снася златни яйца
Преди няколко години се запознах с едно момче. Ще го нарека Димо в този разказ. Той беше на 25, диагностициран с множествена склероза, когато е бил на 18, в разцвета на силите си. Карал е умело скейтборд, сноуборд, кайт и всякакви други изискващи концентрация и равновесие съоръжения. Когато се запознахме, той вече беше на инвалидна количка. Не можеше нищо да прави сам.
Срещнахме се посред лято във фамилната им къща в края на големия град, разположена сред природата, с огромен двор покрит с мека трева. Докато се опитвахме да водим този първи наш разговор и обсъждахме ситуацията му, което не вървеше много лесно (вероятно заради това, че родителите му стояха до нас и някак обсебваха разговора и ни сковаваха), на мен изведнъж ми хрумна да го попитам дали обича да лежи на земята… Не знам, каза той, никога не съм го правил… Как - попитах аз, нима не си гледал небето, облаците, звездите… Ами не, каза той, а и вече не мога сам… Попитах го иска ли да продължим да си говорим, но да сложим едно одеяло и да легнем на тревата. Не се съгласи веднага… трудно било, ама кой щял да го вдигне, пък да го сложи на земята, пък възглавница трябвало, пък щяло да е студено… В крайна сметка подредихме всичко, вдигнахме го с дружни усилия от количката, сложихме го на земята. Аз легнах до него и загледахме безкрайното небе…
Настъпи една много особена тишина, в която чувах само дишането му. По едно време то се промени и аз извърнах глава към лицето му. Димо плачеше... Попитах го – защо плачеш, кое те натъжи толкова и тогава той ми разказа историята си… Разказа ми я така, както е останала в сърцето му и както не я беше разказвал на никой… Ще предам накратко и с колкото може по-малко думи и емоции – когато са го диагностицирали с МС, той все още е летял стремглаво на всичките онези неща, за които ви споменах. Получил е замъглено виждане и от там са стигнали до диагнозата. Приели са го в болница веднага. След 5 дни стероидна „терапия“ го изписват и на изпроводяк съветват него и родителите му, да вземат една инвалидна количка, която по „щастлива“ случайност била на разположение и свободна за някой, който има нужда от нея. Родителите му решават, че е добра идея да приемат „безплатната“ количка, без изобщо да осъзнават какво правят. Казали са си – един ден ще потрябва, а тогава може и да няма. Сложили те количката в мазето и животът продължил.
Димо продължавал да лети на любимите си дъски по сняг, вода и рампи, но усещал как зад него все го дебнела сянката на множествената склероза, седнала на едно друго съоръжение на колела и го чакала... По улиците започнал да вижда все повече хора, които едвам ходели или пък изобщо не можели. Даже се чудел, къде ли са били те преди и защо не ги е забелязвал. Сега сякаш са излезли всички, за да го плашат... И освен това - всяка сутрин, ми каза той, се събуждах и първата ми мисъл беше за количката, която е в мазето… и така две години… накрая седнах… каза, и пак се разплака…
Поплакахме и двамата…
Никога няма да забравя онзи двор, миризмата на тревата, момчето, завито до уши с 5 одеяла, което тихо хлипаше до мен, небето с всичките си малки облачета… и точният момент на осъзнаването ми за пореден път, колко е мощен умът ни и колко е силно това, което поставяш на фокус там. Как вървим към него и как с всяка крачка, непрестанно се сблъскваме с неща, които ни бутат точно натам…
Опитах се да помогна. И на Димо, и на семейството му, което без да преувеличавам имаше много голяма доза участие в това, което се случваше. Не казвам вина, казвам участие… Диагнозата не беше само за Димо. Тя беше за цялото семейство… Няма да разказвам повече детайли, защото не това е смисълът на този текст. А и честно казано не знам какво става с Димо в момента, защото ако някой спре да ме търси, аз не настоявам за неща, които очевидно няма как да се случат. Но каквото и да се случва, вярвам, че е най-доброто за него… и за баща му… майка му почина малко след нашата среща...
След като прочетохте до тук, вижте сега какво важно искам да ви кажа… В нашите мозъци има една формация, която се нарича ретикуларна. Тя се намира в централното ядро на мозъчния ствол. Състои се от мрежа от неврони, която филтрира входящите импулси и ги пренасочва към мозъчната кора. По този начин активира кората и влияе на нашето състояние на физиологична възбуда и бдителност. Точно това е мястото, от където тръгва основният ни импулс към случване на нещо, което проектираме в ума си. Ако започнем отдадено да се фокусираме върху това нещо, например, най-лесно е да си го представим с някакъв вид автомобил (аз самата скоро бях в такава ситуация и то точно с определена марка), който много искаме да притежаваме, започваме да го виждаме постоянно, сякаш всяка втора кола е такава. Именно ретикуларната активираща система на мозъка е една от причините да виждаме и да обръщаме внимание на възможностите, които биха ни помогнали да достигнем целите си. Също така тази система има функцията и да заличава или да оставя на заден план всичко, което не е свързано с фокуса ни в момента.
Това се е случило и с Димо… Само че не в посоката, която би го извела от състоянието му. Така се случва и с всички нас. И всеки сам определя посоката.
Как го правим? Ами визуализираме. Непрекъснато и всеки може да го прави. Въпросът е до каква степен можем да „режисираме“ визуализациите си и наистина какво можем да постигнем с тях. Доказано е от науката, че медитациите с визуализации активират в мозъка точно тази част, за която ви говорих и започваме да виждаме точно тези неща, които да ни водят към сбъдването на мечтите ни. Всяка секунда ни засипват гигантски количества информация. От нея подсъзнанието може да обработи много, но съзнателният ни ум – нищожно малко. Така че със сигурност изпускаме доста от информацията. И за да сме сигурни, че точно това, от което имаме нужда ще стигне до нас, трябва да се настроим, да се фокусираме и да дадем възможност мозъкът ни да филтрира и да избира само това, от което имаме нужда. Освен това, така филтрирана информацията ни дава и друго нещо много важно – безопасност.
За да „режисираме“ пътуването към целите си и да виждаме възможностите за тяхното изпълнение са нужни тренировки. Те ще държат съзнанието ни будно и то ще улавя всички сигнали, които ще ни подтикват да действаме - да направим нещо, да научим друго или да се срещнем с някой… всичко, което ще ни доближава до целта. А целта може да бъде различна – да се излекуваме, да постигнем мечтана форма, да работим нещо, което много искаме, да бъдем финансово стабилни, да живеем в любов и щастие… Всичко. Стига да можем детайлно да го визуализираме и да тренираме търпеливо и с постоянство ума си. И да се фокусираме върху едно, а не да се разпиляваме или да не можем да решим, кое искаме първо.
И Димо така е правел… всяка сутрин, с постоянство е визуализирал страха си и мозъкът го е завел до там. Примери има много… И историята с моето „скъсано“ сърце е подобна. И всеки един от вас може да разкаже своя такава история, независимо дали финалът й е на дъното на отчаянието и страховете, или на върха на радостта и удовлетворението. Въпросът е какво правим след това. След като преживеем или чуем подобни истории… В повечето случаи, за съжаление, повечето хора – нищо. Мисля, че е време да променим това.
Мозъкът ни има мощен начин да ни движи към това, което желаем да ни се случи. Но не е достатъчно мързеливо да мечтаем, седнали удобно да дивана. Трябват действия и усилия.
И когато мозъкът е зареден с мощна, ярка визия за това къде искаме да отидем, той започва да работи върху тази визия подсъзнателно.
Умът е нашата вълшебна гъска, която снася златни яйца. Просто трябва да го използваме.
Текстът е от профила на Биляна Савова във Facebook
