1 / 2
Какво е да учиш навън и то по време на пандемия, но винаги да си знаел защо искаш да се върнеш обратно
Ани е юрист с успешна кариера в България. Въпреки че има работа, която харесва, тя дълго време целенасочено търси възможност да завърши още една магистратура във Великобритания. Търси с търпение и постоянство, докато попада на стипендиантската програма на Сдружение „Тук-Там“ през 2019 година. Сбъдването на мечтата й съвпада с пандемията и затварянето на граници и университети. А това й дава още полезен опит и още споделени емоции. Анна-Мария знае, че един ден отново ще пътува, за да разширява светогледа и познанията си. Ако и на теб ти предстои да учиш магистратура в чужбина, можеш да кандидатстваш за една от 4 стипендии до 10000 лева от фонд “Иди, учи и се върни” до 4-ти юни тук.
- Разкажете за себе си. Как решихте за учите извън България и защо избрахте тази специалност?
Още когато завърших Класическата гимназия много исках да уча в Англия, но тогава нямах възможност и така остана доста дълго време неизживяна мечта. Когато най-после имах възможност, след като завърших магистратура в Софийския университет, избрах международно право, тъй като е от малкото правни дисциплини, които може да изучаваш в една държава и после да използваш знанията в друга.
- Как получихте стипендия и щеше ли да бъде възможно заминаването ви без нея?
Иска ми се да мисля, че получих стипендия, защото кандидатствах за всяка такава възможност, пишех и проверявах много старателно автобиографии и мотивационни писма и молих всеки познат човек за препоръки. Но предполагам, че просто имах огромен късмет и едно от всички тези писма е попаднало на правилното място в правилния момент. Категорично нямаше да посмея да замина без нея. „Тук-там“ беше всъщност последното място, от което чаках отговор и бях решила, че ако и те откажат, просто няма да замина.
- Как се чувствахте, когато отидохте в Кеймбридж? Какво беше най-трудно за Вас по време на обучението в чужбина?
Първоначално бях притеснена – никога не ме е било страх, че няма да се справя с ученето, но много хора, още преди да замина и особено докато бях там, ме предупреждаваха да не подценявам неакадемичните аспекти на преживяването, да не пропусна да направя правилните контакти, да не прекарвам толкова много време в библиотеката, че да не усетя духа на града. Всички си мислят, че ти дават полезен съвет, но резултатът е, че каквото и да правиш, имаш чувството, че изпускаш най-важното от това невероятно преживяване, което (както постоянно ти се казва) е шанс, който имаш само веднъж в живота. Това нервно чувство постепенно премина, когато усетих, че вместо да „намеря“ правилното място там, съм си го създала сама – всички предмети ми бяха интересни, имах приятели, с които постепенно си намерихме любими кътчета в града, заедно се чудихме дали учим твърде много или недостатъчно и се смеехме на понякога прекалено сериозните претенции на университета, в който трябваше да ходим с мантии на вечеря.
Скоро след това обаче затвориха университета заради първите случаи на коронавирус, което със сигурност беше и най-трудният момент. В рамките на една седмица всичките ми съученици се прибраха със спешни полети в собствените си държави, университетът настояваше да напуснем общежитията и нямах представа кога ще отменят полетите до България или ще затворят границата. Това беше момента, в който това да съм сама в непозната държава спря да ми изглежда като приключение и наистина усетих какво означава това да си далече от близките си и да не можеш да отидеш вкъщи, когато имаш нужда от помощ.
- Какви са принципите на обучение в този университет и виждате ли разлики с практиките, използвани от училищата у нас?
В България винаги съм учила, като просто прочитам материала, запомням го и го разказвам в някаква форма, съобразена с формата на изпита. Не са изисквали от нас особени умения за самостоятелно мислене – то по-скоро помагаше да стигнеш до правилния отговор, дори ако не си чел достатъчно. Мисля, че много български студенти биха възприели за несправедлива идеята да ги изпитват върху нещо, което не са им казали изрично на лекция или не го пише в някой учебник. В България не са изисквали от мен и особено умение при представянето на информацията или талант за писане – обикновено е достатъчно изпитващият да разбере какво искаш да кажеш.
В Кеймбридж още на първата ни среща научната ми ръководителка ме предупреди, че всички, които са успели да влязат тук, четат материала и са способни да го разберат. Разликата в оценките между отделните студенти идва изцяло от това колко задълбочен самостоятелен анализ можем да направим и колко умело може да представим аргумента. Това, което ми харесва в този подход, е че развива умения, които се запазват, дори и човек да забрави целия материал по въпросния изпит.
- Какво предимство дава международната диплома от престижен университет на пазара на труда?
Трудно ми е да преценя, защото още преди да замина имах късмета да работя при добър работодател и, след като приключих със специализацията, се върнах в същата кантора. Но по принцип в България има изключително много юристи, а трудно мога да си представя какво по-голямо преимущество може да има човек в едно CV от диплома от престижен международен университет. За себе си определено мога да кажа, че се чувствам доста по-способна и сигурна в себе си сега, отколкото преди да замина, дори когато конкретен казус няма нищо общо с това, което съм учила в Кеймбридж.
- Защо решихте да работите в България?
Никога не съм искала да живея далеч от семейството си за дълго време и съм изненадана, че толкова много хора са способни да го направят. Също така винаги съм харесвала работа си тук и моите впечатления са, че балансът между личен живот и работа е много по-добър от това, което се очаква от младите професионалисти в чужбина.
- Разкажете за това, което правите в момента и за нещата, които планирате занапред?
В момента работя в адвокатска кантора в София като правен консултант и често участвам в международни проекти. По този начин мисля, че всъщност работя същото, което бих работила и в чужбина, но с нормално работно време и без да се налага да се откъсвам от всичко познато. Надявам се и занапред това да продължи.
- Къде се виждате след 10 години?
Надявам се все още да живея и работя в България. Но ако имам възможност, бих искала някой ден отново да замина в чужбина за кратко за докторантура или друга специализация.
- Ако зависи от Вас, какво бихте променила в действителността в България? А кое е това, което не бихте променила?
Много съм мислила по въпроса и ми е трудно да определя какво точно е това в България, което мисля, че ни липсва. До голяма степен ми се струва, че разликата идва от отношението на хората, които смятат, че тук нищо никога не може да се промени. Това е нещо, което не съм чувала млад човек от друга държава да казва и подозирам, че ни пречи да преодолеем много неща. Но не бих променила много неща – топлотата и щедростта на хората, природата, храната.
Вижте още:
