Тоя живот е като дъжда. Изсипва се, за миг ни намокря целите, а после се оттича в канавките и изчезва някъде долу, под земята
Седя у нас.
Навън вали дъжд и като цяло усещането е за меланхолия, мрак и студ.
Седя и разсъждявам за всичкото време, което сме загубили безвъзвратно.
Наближавам 50 - тия си рожден ден. Това значи, че по-голямата част от тоя шантав живот мина.
И се чудя - колко време загубих до момента.
Много е странно - сякаш вчера се учех да карам колело пред блока. Сякаш преди няколко минути се ожених, а преди едно мигване с очи се роди детето ми.
И днес се опитвам мислено да тегля една черта - колко от това кратко време загубих без смисъл.
Загубих поне една година от живота си в спор с непознати анонимници с профили без снимки, които се опитваха да ми обяснят какъв боклук съм от невидимата висока кула на своето неясно битие.
Загубих поне още една година от същия този живот в опит да разбера защо толкова силно се мразим.
Загубих поне 30 години в наивна вяра - в хората, които смятах за близки, а се оказаха далечни.
Загубих поне 40 години в наивна вяра, че нещата ще се оправят и че промяната ще дойде от нас - защото ние, хората, сме добри.
Загубих доста време от живота си в битки с предизвестен край. И лошото в тая история е, че вътрешно в себе си знаех, че тези битки са обречени. Но въпреки това отново и отново, с необясним инат се втурвах да ги водя...Просто, защото не можех да си държа езика зад зъбите.
Загубих толкова много време от своя живот, за да се опитам да говоря...а вместо думи от устата ми излизаха междуметия.
Седя и си мисля...
Януари е. Навън вали.
Тоя живот е като дъжда. Изсипва се, за миг ни намокря целите, а после се оттича в канавките и изчезва някъде долу, под земята.
Там, където и ние рано или късно ще идем по волята на великия системен администратор, за да наторим с безценните си телеса земята и тя да роди бурени...
Загубено време.
Толкова много време ли имахме, че го пропилявахме с размах. И без смисъл.
В този дълъг път, в който губех времето си, не спечелих нищо.
Но накрая загубих себе си.
И вече съм на почти половин век.
Дали ще имаме време да се намерим?
Едва ли. Ние, скъпи приятели, сме създадени така, че да губим времето си.
И докато го губим, спорейки с поредния идиот или борейки се за поредната невъзможна кауза, светът продължава напред.
Без нас.
Този свят може и с нас и без нас.
Поглеждам през прозореца.
Навън вали.
През прозореца виждам съседите, които сядат да вечерят.
Наздраве за времето, което загубихме!!
Текстът е публикуван в профила на Венци Мицов във Facebook
Вижте още:
