Едно изкачване по планината, е като умален филм на един цял човешки живот
"Боже, моля те, не ме оставяй без майка. Моля те, вземи рака по цялото й тяло! Остави я при мен! Ще направя каквото искаш, дори ще дойда при теб на Мусала!" - това се въртеше в детската ми главица около 11 годишна възраст. Явно по това време за мен Мусала е изглеждала като нечовешка задача и съм искала да се отблагодаря на Бог, ако ме остави с майка, като стигна до върха.
Всички тези спомени се въртяха в главата ми няколко дни преди да тръгнем към Мусала. Минаха толкова много години, откакто майка напусна земния си път, а аз щеше да отида там... В деня преди да тръгнем, в студиото ми дойде една жена на практика, която беше в абсолютно същото положение, в което беше майка ми в началото на болестта си. В мига, в който тя ми сподели, разбрах че няма нищо случайно. Ето, щеше да се кача на Мусала, заради тази непозната жена, щеше да се помоля за нея там и направя цялото изкачване заради нея. Тя търсеше път към себе си и Източника и силно вярвам, че ще се справи с изпратеното й изпитание.
Сякаш волята ми се увеличи в пъти и въпреки мнението на лекарите преди години, че няма да съм способна на повече от кратка разходка в парка след сърдечната ми операция, тръгваме към Мусала. В нощта преди прехода обаче получавам силен кръвоизлив от цикъл и болката в корема и кръста ми е невероятна. Решавам, че и това няма да ме откаже. Ще опитам, докъдето стигна...
Стъпвам на пътеката към хижа Мусала и започвам да вървя като мравка, заради сковаващите болки в тялото ми и отпадналостта от загубата на кръв. Гледам клековете и си мисля :" Ето, те са успяли да устоят на бури, ветрове, студ, сняг... Просто наведени ниско до земята, свързани с нея смирено пребъдват... "
Това направих и аз, напълно бях приела физическото си състояние за естествена и нормална част от живота си и смирено, бавничко вървях напред. Всеки сто метра спирах поглеждах към небето и потъвах в божествената красота на това място. Нямах цел, дори не знаех дали ще успея да се кача до върха. Бях се оставила изцяло в ръцете на Висшата сила да ме води накъдето реши...
Преди последното изкачване към върха мъжът ми каза: " Ходим повече от четири часа, което означава, че ако точно сега не тръгнем обратно няма да хванем лифта. И освен 16 км до него, ще трябва и още три часа да вървим по пътя до колата. Незнам дали ще издържиш! Така, че ти реши!“
Спрях се, погледнах езерото и се отдадох на покоя в себе си. Усетих, че времето и логиката не са част от моето уравнение. Знаех, че за Извора всичко е възможно. Затова реших да приема всички възможности и да оставя да се случи, това което трябва, продължавайки бавно към върха. И така, ето ме, първата ми стъпка на връх Мусала и първата ми мисъл: "Ето, това е за Радка!" - непознатата жена, която видях вчера и за която се помолих горещо на върха.
След като полежах на почти 3000 м надморска височина и отново се свързах с Източника, се изправих и сякаш бях друг човек. Физическата болка бе отслабнала, умората беше изчезнала и се чувствах безкрайно леко. Имахме точно два часа да стигнем до лифта и в този миг вече знаех, че ще успея. Мъжът ми отново ми напомни, че сме се изкачвали над пет часа и че най - вероятно ще ни хване тъмнината на деня докато се спускаме сами по пътя през гората. Аз обаче сякаш не чувах просто се понесох надолу с такава скорост, че дори аз не можех да си обясня какво става с тялото ми и как е възможно да се движа с такава лекота, сякаш цял живот съм минавала по тези склонове. Мъжът ми се притесни, че ще падна и беше в пълно недоумение какво е станало с мен. "Сякаш не си ти! " - казваше той. И в голяма степен не бяха аз, беше изцяло Източникът, който ме бе изпълнил със светлината си, бе отнел болката ми и ме носеше, сякаш не стъпвах, а летях... И така два часа и бяхме пред лифта, а мъжът ми каза:“ Вече и и аз ще започна да вярвам в чудеса! Нямаше никаква логика във всичко, което се случи! " Логиката е присъща само за ума, за душата - пътят е само към светлината!
И, така... След този ден разбрах, че моето постижение не беше, че стъпих на върха. Беше нещо много по-великолепно - това, че през часовете по пътя приех страданието като мой брат, естествено и нормално. Показвах му постоянно красотата и магията на пътя, а накрая без да търся или искам, бях овековечена отново с абсолютно здраво тяло и лекота на птица. Мусала означава път към Бога, и за пореден път разбрах, че той е не само на върха, но беше на всяка крачка до мен по пътя и най-вече беше в мен самата. Да надмогнем себе си във всеки миг от живота си, приемайки всичко като част от плана на Висшия разум, избирайки винаги наш фокус да бъде светлината - това е стигането до върха! Тогава всичко останало идва в живота ни като дар от звездите... Едно изкачване по планината, е като умален филм на един цял човешки живот! Страданието, бурите, снеговете, са точно толкова естествена част от нас, колкото и слънцето, цветята и божествената красота на природата! А Висшата сила е с нас и в нас всеки миг, просто трябва да я оставим да ни води по пътя..., за да изсипе в живота ни онова блаженство, което е наше рождено право!
Вижте още:
