Паякът изплете своята мрежа, сега очакваше поредната си жертва. Но идваше буря... Отвореният прозорец започна да се блъска зловещо и само за няколко секунди, така дълго плетената паяжина, вятърът превърна в нежна къдрица, а паякът се оказа жертва на своя собствен труд. Ветровете просто повяха в друга посока и той се оказа в центъра на пашкула...
Да си в окото на бурята... Имаш още толкова дълъг път до спокойни води ... Дори не знаеш дали ще ги стигнеш, дали звездите са ти отредили тази чест или само с едно крило ще се наложи да съществуваш. Но, въпреки че те чака път, там, в центъра, заобиколен от вихъра на Живота, е тихо, така спокойно и дълбоко смирение изпълва цялото ти същество. Всичко около теб е мрак, но високо, в небето, Светлината е там. Виждаш я, макар и далеч и знаеш, че щом си в бурята значи още те има, значи има още да учиш, значи пак ти дават шанс да преминеш на следващото стъпало. Да живееш в мир, далеч не означава животът да е песен, а да го откриваш в себе си, дори, когато изгаряш на клада. Да усещаш онова пространство в теб, където нито една буря не може да достигне, където живее самият Бог! Може да е за миг или два, а може би и за повече, но тези секунди ще те възкресят, ще те изцелят, ще те понесат високо над торнадото, при слънцето и ще те върнат само, когато си готов да служиш според волята на Създателя.
Когато изгаряме в пламъците на Живота или откриваме истинската свобода на духа и божията сила в себе си, или се пускаме по пързалката на земните илюзии и оставаме във вечната заблуда на това, че ние сме едно тленно тяло с име. Избори безброй, клади безброй, уроци безброй, но точно днес, паякът се измъкна от бурята и пак започна да гради ... Късмет, шанс или просто съдба... Да градим себе си! Да изградим замъци от светлина в душите си, дори когато огънят превръща в пепел илюзията, че имаме контрол над нещичко в този свят. Да се доверим и да полетим към непознати светове, защото единственото сигурно нещо в живота е промяната...
Текстът е от страницата на Милена Римпева във Facebook
