Свобода, Отговорност, Справедливост, Израстване, Любов

Какво е да си майка на хиперактивно дете?

Петък, 11 Януари 2019 / Гласът на детето
1156
  • StreetWatch

Тези деца са различни, не са невъзпитани

 

Знаете ли какво е всички да ви обясняват, че детето ви е невъзпитано? Учителите отказват да приемат, че то е различно, а родителите от площадките ви гледат с пренебрежение, че сте неспособна майка? Сблъсквате се с отхвърляне отвсякъде и във всичко и колкото повече расте детето, толкова по-трудно става.

Сигурна съм, че така се чувстват майките на онези деца, които са се родили или са придобили някои особености, които лекарите диагностицират като хиперактивност и дефицит на вниманието.

Първо, става въпрос за особености в начина, по който работи мозъка. И второ, това е за цял живот. Двете неща не задължително, но обикновено вървят заедно. А зад това определение/диагноза се крият безкрайно много нерви и безсънни нощи.

 

Синът ми беше да около две години, когато при един доброволен тест за проучване на психолог от детска градина ни казаха, че има признаци на дефицит на вниманието. В яслата беше най-доброто дете, въпреки че трудно свикна да се храни самостоятелно, а всички наши усилия да го отучим от памперсите катастрофираха в липсата на желание от страна на персонала, за който беше по-лесно детето да пишка и ака в памперса, отколкото да го слагат на гърне.

Така или иначе, това беше една от големите първи битки, които проведохме като родители – свалихме памперса на около 2,5 години и до 4 години имахме проблеми с напикаването. Не съм приемала това за нещо необичайно, защото много деца имат проблем с отучването, но майките на площадката пред блока ме караха да се чувствам неспособна, защото бяха успели да се справят с тези навици на децата си на възраст около 1 – 1,5 години.

Започнах да се замислям, че нещо не е наред, когато започна поредица от тежки нощни кризи, свързана с напикаването. Ако детето усещаше, че му се пишка, но в просъница не успееше да осъзнае, че трябва да стане и да отиде до тоалетната, започваше неистово пищене. Криза с абсолютно неконтролируеми истерични писъци, които не се поддават на никакво успокояване. Само майка, която е била в подобна ситуация, може да разбере за какво става въпрос. Неспособността да успокоиш дете, което не може да каже какво има и безсилието от това не може да се опише.

 

В обувките на хиперактивното дете

 

Хрумвало ми е, че може да е някаква реакция от негативно отношение на учителите и възпитателите в детската градина или на нашето строго отношение като родители към напикаването. Нямаше как да знам какво става зад вратите на детската градина, но дълго и търпеливо обяснявах, че дори да се напишка, това не е нещо лошо и с времето успяхме да преодолеем кризите. Не сме търсили психолог по онова време и никой не ни е насочвал към такъв.

В детската градина обаче проблемите започнаха да стават все по-сериозни. Учителите обвиняваха – това е думата – те не са търсили съдействието ни (с изключение на първата ни учителка, която напусна), те обвиняваха детето, че не внимава, не успява да се включва в отборни игри, тръшка се и е невъзпитано. Тази дума ще я повторя много пъти, защото в нагласата на учителите, оказва се, няма различни деца, те са просто невъзпитани. И с това приключва желанието им за индивидуален подход.

Като родител винаги и за всичко съм била насреща да съдействам, но нито един от учителите не видя в поведението на детето ми нещо повече от разглезеност и липса на възпитание. Аз обаче започнах да се замислям. Но тъй като, както става на много места, в тази детска градина за 4 години децата ни смениха 6 учителки, децата бяха стресирани от всевъзможни остарели методи на възпитание и вариации от подходи, накрая се получи странна реакция – децата се „капсулираха“ и спряха да приемат учителите си като авторитет. Това доведе до такива проблеми с дисциплината, че единственото, което можех да направя като родител, беше да намеря начин да махна детето си оттам заради страха, че ситуацията е излязла от контрол, че става опасна за детето ми. Тук става въпрос конкретно за моето дете, което винаги съм възпитавала в липса на агресия и което всеки ден се прибираше с рани и синини.

Давам пример – на въпрос откъде е една от многобройните синини по тялото му, синът ми обясни, че едно от момченцата го е блъснало в банята и той е паднал и си е ударил главата и гърба в стената. От всичко разказано, стана ясно, че с тях не е имало възрастен човек.

И тъй като не успях да намеря училище с предучилищна група в квартала и не ни класираха в такова, го записах по-рано в първи клас, поемайки риска, че детето не е готово психически за това.

 

Видове лечение при хиперактивност и дефицит на вниманието

 

Цялата тази абсурдна ситуация беше изместила от дневния ред проблема „дефицит на вниманието“, който не беше официално диагностициран, защото, както казах, за всички детето беше просто невъзпитано и опитите ми да се опитам да получа някакво различно отношение винаги удряха на дърво.

Но в първата година в училище проблемът „дефицит на вниманието“ блесна като светофар на задръстено кръстовище. Синът ми се загуби в училището още на първия учебен ден, а забравените дрехи, учебници и помагала, изгубените пособия и невъзможността да се облече навреме за часа по физическо станаха повод да бъда обвинявана, че съм го записала в училище. Да, виновна съм.

 

Ето как изглежда ежедневието на един родител на хиперактивно дете с дефицит на вниманието:

 

Събуждането е голям проблем. Още от яслата и до днес, когато синът ни е във втори клас, ставането сутрин е свързано с нерви, тръшкане и невъзможност да се облече сам и навреме. Заради това обикновено го водехме последен в детската градина и често закъсняваме и за училище. Не, защото ние сме се успали, а защото той, нито може да стане навреме, нито да се облече бързо. Оправянето на чантата за училище вечер може да отнеме 40 минути, в които да се заплесне да разглежда някаква тетрадка, да се сети да чете в учебника, да се заиграе с играчка, или просто да стои и да гледа в една точка. Същото е и със събличането и банята – това може да отнеме часове, ако няма родител, който да стои там и да направлява ситуацията. А това е изтощително. Абсолютно изтощително.

 

Същото е и с писането на домашните – нещо, което може да се свърши за 20 минути, може да отнеме часове, а разсейването лесно се превръща в плач и криза с тръшкане, ако повишите тон. Тази криза пък може да продължи час, ако като родител не желаете да отстъпите в желанието си да накарате детето да си свърши работата самостоятелно.

В занималнята в първи клас учителката стоеше до него, но той се прибираше без написано домашно, с нарисувани ръце, дрехи, обувки, тетрадки...правеше всичко друго, но не и да пише. Следваше писане вкъщи и много, много нерви и изтощение и за двете страни.

 

Ако детето е гледало твърде много телевизия, или е получило достъп до електронни игри на чуждите телефони в занималнята, вечер не може да заспи от превъзбуда. И тук родителят често е безсилен, защото на учителите им е по-лесно да оставят децата да играят на телефоните в свободното време и всичките ми опити да ги накарам да не допускат детето ми до такива устройства завършват с провал. Следват нощни кризи с плач и тръшкане и се завърта омагьосан кръг, от който няма излизане.

 

Биохимичният подход при Синдрома на хиперактивност и дефицит на вниманието

 

Неразбирането на учителите идва от това, че синът ми е умен, в много случаи е по-напред с четенето и решаването на задачи от другите деца и когато нещо му е интересно, не е изморен, а възрастният човек срещу него е намерил верния подход, може да свърши работата бързо и отлично. И точно затова идват обвиненията, че той не иска да работи, когато всъщност той не е способен да го направи с темпото на другите. Повечето деца с този проблем са умни и можещи, но с неустойчиво внимание и свръхчувствителни. Не умеят да участват в групови занимания, защото не успяват да изслушат внимателно или запомнят правилата на играта, не умеят да общуват с останалите деца. Предпочитат компанията на възрастните хора и нямат чувство за самосъхранение. Затова при липса на внимание от страна на възрастните около тях, нормалната училищна среда често може да бъде опасна за тях. Както и детската площадка.

 

Минахме през тежка, бавна и изтощителна процедура по диагностика, в която лекарите и психолозите бяха единствените, които застанаха на моя страна и ми обясниха, че не си въобразявам. Още от първата среща бяха категорични, че става въпрос за дефицит на вниманието. По време на тестовете имаха съмнения за дислексия и за Синдром на Аспергер, така че изпитах истинско облекчение, когато чух „Разстройство на развитието с дефицит на вниманието и хиперактивност“. Мислех, че когато в училището получат епикризата и насоките на специалистите нещо ще се промени. Не, не се промени. Единственото различно е, че получихме възможност да ползваме ресурсен учител, какъвто според психолозите не е необходим и логопед, който ни е нужен, но в училището няма. Нищо повече.

 

Затова искам да кажа някои неща на учителите, които работят с такива деца:

 

- Тези деца не са невъзпитани, те са различни. Това, че се разсейват и не работят с останалите не е, защото не искат да работят, а защото вероятно имат нужда от почивка.

 

- Тези деца се претоварват от шума в училище, ярките цветове в класната стая и бързо сменящите се цветни картини на мониторите, които използвате в час. Това им пречи.

 

-Тези деца са тромави и непохватни. Това не ги прави глупави и неспособни.

 

- Тези деца са много по-чувствителни. Те прекрасно усещат, когато не ги харесвате и страдат от това. Те се борят за обичта на учителите и вниманието на съучениците си и точно затова, когато не я получават, започват да привличат вниманието с непослушание. Отхвърлянето може да ги направи агресивни и с това не им помагате. С отхвърлянето на умно дете, което не се вписва в общите правила за послушане, само можем да го изгубим и да го тласнем към поведение, което да му навреди.

 

-Тези деца имат нужда от разбиране на проблемите си. Имат нужда от внимание и поощрение за всяко малко нещо, което са успели да постигнат сами. Повярвайте ми, те са положили тройно повече усилия от съучениците си и разкривените букви в тетрадката понякога са огромно постижение. Оценявайте усилията им, за да дойдат и отличните резултати. И те ще дойдат.

 

- „Дефицит на вниманието“ не е родителска приумица, а особеност на нервната система и тя е за цял живот. При правилен подход и терапия тези деца ще се научат да живеят с това и могат да бъдат едни от най-успешните възрастни хора, стига да им дадете шанса да го постигнат.

 

П.С. Понеже често тези проблеми се предават генетично, ще разкажа и за това как се чувства един възрастен, израснал със същия проблем във времена, когато за дефицит на вниманието и хиперактивност не се говореше, просто защото е от „модерните“ диагнози.

 

Вижте още:

Неразбраните „Деца на Аспергер“

Не говорете на децата, говорете с тях

Социално мислене





Добави коментар


Добави
Loading ...
  • 1 -0
    Алина 11.01.2019 / 17:43

    Точно така стоят нещата.Синът ми е с диагноза "Отклонение в активноста и вниманието"и тази диагноза повече му пречи в училище отколкото да му помага.


Автор

повече за автора

Ключови думи:

хиперактивност, дефицит на вниманието, възпитание, образование, училище, родители, деца, затруднения, СОП

Street of Art

Обичаш горчиво? Значи си психопат

Четвъртък, 01 Юни 2017 / Стил
    Смята се, че може да познаете човек според това какво пие   Ако сте любител на горчиви напитки, според учените вие сте психопати и обичате да причинявате болка на другите. Така че, ако излизате на среща внимавайте какво ще поръчате. Същевременно свестните и готини хора [...]

Защо е важно да ядем плодове и зеленчуци?

Сряда, 14 Юни 2017 / Хранене и Здраве
Препоръчителната доза плодове и зеленчуци варира според възрастта, но е важно да ги има в ежедневното ни меню    Защо всички непрекъснато ни повтарят „Яжте повече плодове и зеленчуци“? Не е само защото те осигуряват необходимите хранителни вещества с малко калории. Кога [...]