Свобода, Отговорност, Справедливост, Израстване, Любов

Какво е да си майка на хиперактивно дете?

Петък, 11 Януари 2019 / Гласът на детето
1361
  • StreetWatch

Тези деца са различни, не са невъзпитани

 

Знаете ли какво е всички да ви обясняват, че детето ви е невъзпитано? Учителите отказват да приемат, че то е различно, а родителите от площадките ви гледат с пренебрежение, че сте неспособна майка? Сблъсквате се с отхвърляне отвсякъде и във всичко и колкото повече расте детето, толкова по-трудно става.

Сигурна съм, че така се чувстват майките на онези деца, които са се родили или са придобили някои особености, които лекарите диагностицират като хиперактивност и дефицит на вниманието.

Първо, става въпрос за особености в начина, по който работи мозъка. И второ, това е за цял живот. Двете неща не задължително, но обикновено вървят заедно. А зад това определение/диагноза се крият безкрайно много нерви и безсънни нощи.

 

Синът ми беше да около две години, когато при един доброволен тест за проучване на психолог от детска градина ни казаха, че има признаци на дефицит на вниманието. В яслата беше най-доброто дете, въпреки че трудно свикна да се храни самостоятелно, а всички наши усилия да го отучим от памперсите катастрофираха в липсата на желание от страна на персонала, за който беше по-лесно детето да пишка и ака в памперса, отколкото да го слагат на гърне.

Така или иначе, това беше една от големите първи битки, които проведохме като родители – свалихме памперса на около 2,5 години и до 4 години имахме проблеми с напикаването. Не съм приемала това за нещо необичайно, защото много деца имат проблем с отучването, но майките на площадката пред блока ме караха да се чувствам неспособна, защото бяха успели да се справят с тези навици на децата си на възраст около 1 – 1,5 години.

Започнах да се замислям, че нещо не е наред, когато започна поредица от тежки нощни кризи, свързана с напикаването. Ако детето усещаше, че му се пишка, но в просъница не успееше да осъзнае, че трябва да стане и да отиде до тоалетната, започваше неистово пищене. Криза с абсолютно неконтролируеми истерични писъци, които не се поддават на никакво успокояване. Само майка, която е била в подобна ситуация, може да разбере за какво става въпрос. Неспособността да успокоиш дете, което не може да каже какво има и безсилието от това не може да се опише.

 

В обувките на хиперактивното дете

 

Хрумвало ми е, че може да е някаква реакция от негативно отношение на учителите и възпитателите в детската градина или на нашето строго отношение като родители към напикаването. Нямаше как да знам какво става зад вратите на детската градина, но дълго и търпеливо обяснявах, че дори да се напишка, това не е нещо лошо и с времето успяхме да преодолеем кризите. Не сме търсили психолог по онова време и никой не ни е насочвал към такъв.

В детската градина обаче проблемите започнаха да стават все по-сериозни. Учителите обвиняваха – това е думата – те не са търсили съдействието ни (с изключение на първата ни учителка, която напусна), те обвиняваха детето, че не внимава, не успява да се включва в отборни игри, тръшка се и е невъзпитано. Тази дума ще я повторя много пъти, защото в нагласата на учителите, оказва се, няма различни деца, те са просто невъзпитани. И с това приключва желанието им за индивидуален подход.

Като родител винаги и за всичко съм била насреща да съдействам, но нито един от учителите не видя в поведението на детето ми нещо повече от разглезеност и липса на възпитание. Аз обаче започнах да се замислям. Но тъй като, както става на много места, в тази детска градина за 4 години децата ни смениха 6 учителки, децата бяха стресирани от всевъзможни остарели методи на възпитание и вариации от подходи, накрая се получи странна реакция – децата се „капсулираха“ и спряха да приемат учителите си като авторитет. Това доведе до такива проблеми с дисциплината, че единственото, което можех да направя като родител, беше да намеря начин да махна детето си оттам заради страха, че ситуацията е излязла от контрол, че става опасна за детето ми. Тук става въпрос конкретно за моето дете, което винаги съм възпитавала в липса на агресия и което всеки ден се прибираше с рани и синини.

Давам пример – на въпрос откъде е една от многобройните синини по тялото му, синът ми обясни, че едно от момченцата го е блъснало в банята и той е паднал и си е ударил главата и гърба в стената. От всичко разказано, стана ясно, че с тях не е имало възрастен човек.

И тъй като не успях да намеря училище с предучилищна група в квартала и не ни класираха в такова, го записах по-рано в първи клас, поемайки риска, че детето не е готово психически за това.

 

Видове лечение при хиперактивност и дефицит на вниманието

 

Цялата тази абсурдна ситуация беше изместила от дневния ред проблема „дефицит на вниманието“, който не беше официално диагностициран, защото, както казах, за всички детето беше просто невъзпитано и опитите ми да се опитам да получа някакво различно отношение винаги удряха на дърво.

Но в първата година в училище проблемът „дефицит на вниманието“ блесна като светофар на задръстено кръстовище. Синът ми се загуби в училището още на първия учебен ден, а забравените дрехи, учебници и помагала, изгубените пособия и невъзможността да се облече навреме за часа по физическо станаха повод да бъда обвинявана, че съм го записала в училище. Да, виновна съм.

 

Ето как изглежда ежедневието на един родител на хиперактивно дете с дефицит на вниманието:

 

Събуждането е голям проблем. Още от яслата и до днес, когато синът ни е във втори клас, ставането сутрин е свързано с нерви, тръшкане и невъзможност да се облече сам и навреме. Заради това обикновено го водехме последен в детската градина и често закъсняваме и за училище. Не, защото ние сме се успали, а защото той, нито може да стане навреме, нито да се облече бързо. Оправянето на чантата за училище вечер може да отнеме 40 минути, в които да се заплесне да разглежда някаква тетрадка, да се сети да чете в учебника, да се заиграе с играчка, или просто да стои и да гледа в една точка. Същото е и със събличането и банята – това може да отнеме часове, ако няма родител, който да стои там и да направлява ситуацията. А това е изтощително. Абсолютно изтощително.

 

Същото е и с писането на домашните – нещо, което може да се свърши за 20 минути, може да отнеме часове, а разсейването лесно се превръща в плач и криза с тръшкане, ако повишите тон. Тази криза пък може да продължи час, ако като родител не желаете да отстъпите в желанието си да накарате детето да си свърши работата самостоятелно.

В занималнята в първи клас учителката стоеше до него, но той се прибираше без написано домашно, с нарисувани ръце, дрехи, обувки, тетрадки...правеше всичко друго, но не и да пише. Следваше писане вкъщи и много, много нерви и изтощение и за двете страни.

 

Ако детето е гледало твърде много телевизия, или е получило достъп до електронни игри на чуждите телефони в занималнята, вечер не може да заспи от превъзбуда. И тук родителят често е безсилен, защото на учителите им е по-лесно да оставят децата да играят на телефоните в свободното време и всичките ми опити да ги накарам да не допускат детето ми до такива устройства завършват с провал. Следват нощни кризи с плач и тръшкане и се завърта омагьосан кръг, от който няма излизане.

 

Биохимичният подход при Синдрома на хиперактивност и дефицит на вниманието

 

Неразбирането на учителите идва от това, че синът ми е умен, в много случаи е по-напред с четенето и решаването на задачи от другите деца и когато нещо му е интересно, не е изморен, а възрастният човек срещу него е намерил верния подход, може да свърши работата бързо и отлично. И точно затова идват обвиненията, че той не иска да работи, когато всъщност той не е способен да го направи с темпото на другите. Повечето деца с този проблем са умни и можещи, но с неустойчиво внимание и свръхчувствителни. Не умеят да участват в групови занимания, защото не успяват да изслушат внимателно или запомнят правилата на играта, не умеят да общуват с останалите деца. Предпочитат компанията на възрастните хора и нямат чувство за самосъхранение. Затова при липса на внимание от страна на възрастните около тях, нормалната училищна среда често може да бъде опасна за тях. Както и детската площадка.

 

Минахме през тежка, бавна и изтощителна процедура по диагностика, в която лекарите и психолозите бяха единствените, които застанаха на моя страна и ми обясниха, че не си въобразявам. Още от първата среща бяха категорични, че става въпрос за дефицит на вниманието. По време на тестовете имаха съмнения за дислексия и за Синдром на Аспергер, така че изпитах истинско облекчение, когато чух „Разстройство на развитието с дефицит на вниманието и хиперактивност“. Мислех, че когато в училището получат епикризата и насоките на специалистите нещо ще се промени. Не, не се промени. Единственото различно е, че получихме възможност да ползваме ресурсен учител, какъвто според психолозите не е необходим и логопед, който ни е нужен, но в училището няма. Нищо повече.

 

Затова искам да кажа някои неща на учителите, които работят с такива деца:

 

- Тези деца не са невъзпитани, те са различни. Това, че се разсейват и не работят с останалите не е, защото не искат да работят, а защото вероятно имат нужда от почивка.

 

- Тези деца се претоварват от шума в училище, ярките цветове в класната стая и бързо сменящите се цветни картини на мониторите, които използвате в час. Това им пречи.

 

-Тези деца са тромави и непохватни. Това не ги прави глупави и неспособни.

 

- Тези деца са много по-чувствителни. Те прекрасно усещат, когато не ги харесвате и страдат от това. Те се борят за обичта на учителите и вниманието на съучениците си и точно затова, когато не я получават, започват да привличат вниманието с непослушание. Отхвърлянето може да ги направи агресивни и с това не им помагате. С отхвърлянето на умно дете, което не се вписва в общите правила за послушане, само можем да го изгубим и да го тласнем към поведение, което да му навреди.

 

-Тези деца имат нужда от разбиране на проблемите си. Имат нужда от внимание и поощрение за всяко малко нещо, което са успели да постигнат сами. Повярвайте ми, те са положили тройно повече усилия от съучениците си и разкривените букви в тетрадката понякога са огромно постижение. Оценявайте усилията им, за да дойдат и отличните резултати. И те ще дойдат.

 

- „Дефицит на вниманието“ не е родителска приумица, а особеност на нервната система и тя е за цял живот. При правилен подход и терапия тези деца ще се научат да живеят с това и могат да бъдат едни от най-успешните възрастни хора, стига да им дадете шанса да го постигнат.

 

П.С. Понеже често тези проблеми се предават генетично, ще разкажа и за това как се чувства един възрастен, израснал със същия проблем във времена, когато за дефицит на вниманието и хиперактивност не се говореше, просто защото е от „модерните“ диагнози.

 

Вижте още:

Неразбраните „Деца на Аспергер“

Не говорете на децата, говорете с тях

Социално мислене





Добави коментар


Добави
Loading ...
  • 1 -0
    Алина 11.01.2019 / 17:43

    Точно така стоят нещата.Синът ми е с диагноза "Отклонение в активноста и вниманието"и тази диагноза повече му пречи в училище отколкото да му помага.


Автор

повече за автора

Ключови думи:

хиперактивност, дефицит на вниманието, възпитание, образование, училище, родители, деца, затруднения, СОП

Street of Art

Полезните бактерии

Петък, 31 Август 2018 / Хранене и Здраве
  Как пробиотиците се грижат за здравето ни?   За ползата от пробиотиците е писано много и това не е случайно – микроорганизмите в тялото ни са от изключително значение за доброто здраве. Една от многото ползи, които носят, е синтезирането на различни витамини от група В и [...]

Облечете недостатъците си ефектно

Вторник, 24 Октомври 2017 / Стил
Някои тънкости в женския гардероб, които ще ни помогнат да изглеждаме красиви   Ние, жените сякаш се раждаме със стремежа да изглеждаме перфектни. Всяка от нас има част от тялото си, която иска да промени и прикрие за момента. Дрехите ни представят, променят, могат да направят така, че [...]