Има неща, които не могат да се казват на висок глас
Днес бях на концерт.
Интересен концерт - в Разлог, в рамките на майсторските класове, които се правят, днес бяха предвидили да свирят преподавателите.
Читалището в Разлог е приятно място - изглежда олдскул, но е подържано, спретнато и си личи, че вътре кипи живот.
Приличен роял на сцената, онези изглеждащи много тежко завеси и дървени стени - вероятно мислени с някаква акустична цел.
Имаше всичко - кларинет, пиано, цигулка, двама певци, тромпет.
Различни стилове - от класика до романтизъм, от оперета до опера.
В един момент на сцената излезе китарист.
Млад и страшно кадърен.
Името му чувам за първи път - Санел Раджич, доколкото разбирам от Босна и Херцеговина.
Изключителен китарист.
Но не за това ми е поста.
Китарата е стар инструмент.
Казват, че технически вече е леко демоде - в смисъл, че не може да изпълнява някакви много сложни хроматики, трудно се справя със стиловете музика от 20 век - додекафония, алеаторика, импресионизъм.
За мен това са пълни глупости, но едно е безспорно - акустичната китара е тих инструмент.
За да я чуете, трябва да пазите гробна тишина.
Китарата не е пробивна като тромпета, не е плътна и плачеща като виолончелото, не е басова като тубата и не е масивна като валдхорната.
В залата всички притихнаха.
Китариста от Босна засвири.
И тогава, понеже всички бяха притихнали, се чу, че отвън, извън читалището някъде някой е пуснал силно музика.
Може би от кафенето.
Чу се и че някъде навън преминават деца.
Че духа вятър.
Че някой се прибира от работа и ходи с бързи крачки.
Чу се дишането на хората в залата.
Тракането с подметки по пода.
Тихичкото цъкане на аналогов часовник, сложен на нечия ръка.
И тогава, след като китариста завърши произведението и всички го аплодираха, аз си дадох сметка за следното.
Ние сме оглушали.
Слушаме силни, оглушителни инструменти.
Слушаме и крясъци.
Всеки крещи.
Всеки иска да надсвири другия.
Да го надвика.
Да покаже, че е далеч по - гласовит и да крещи до смърт, въпреки, че няма какво да каже.
И всичко това създава една постоянна акустична среда, в която, ако решиш да кажеш нещо с нормален тон, никой няма да те чуе.
Огледайте се!
Хората са заприличали на идиоти.
Ръкомахат, извършват зловещи мимики, блещят се.
Знаете ли защо е така?
Защото вече сме глухи.
И знаете ли какво?
Има неща, които не могат да се казват на висок глас.
Например - "Обичам те!".
Или - "Ти си целият ми свят!"
Или - "Толкова си прекрасна/прекрасен!!!"
Не можете да крещите, когато искате да благодарите на майка си, която ви е родила.
Не можете да крещите на баща си, който е тичал нощем до аптеката за лекарства, когато сте имал температура и е треперил до сутринта, когато за първи път не сте се прибрали в къщи, защото сте отишли на купон.
Крещенето е начин да пробиете останалите!
Да ги заглушите!
Да ги преборите!
Но крещенето няма да ви помогне в едно...
Когато крещите, никой няма да притихне, за да чуе какво казвате.
Никой няма да млъкне и да впери взор в устните ви.
Живеем във времето на глухите.
Не ми се мисли какво ще стане, когато неминуемо заживеем във времето на слепите...
Финален акорд на китарата и аплодисменти!
И моля ви - ръкопляскайте силно.
Поне това можем...
Текстът е публикуван от автора във Facebook.
Вижте още:
