Винаги има начин дори в ситуацията, която се намираме да осъзнаем момента
Вървях по тротоара бавно и гледах, през оградата, децата в училищния двор. Изведнъж от вратата излезe една майка с раница, която беше толкова голяма и явно тежка, че тя я дърпаше на колелца. Зад нея вървеше дъщеря й, която беше не повече от седем или осем годишна. Имаше много интересна жълта шапка с плитки, които светеха. Момиченцето ги размяташе напред назад, докато подтичваше след майка си :
- Мамо, мамо, виж как светят плитките ми! Една приятелка ми ги поправи! Виж колко са красиви!
Майката не се обърна да погледне момиченцето. Вървеше бързо напред и сякаш не чу думите на детето си. Изведнъж с много строг тон каза:
- Хайде, по-бързо! Стана много късно вече!
Докато се разминавах с тях видях как радостта от размятането на плитките угасна и детенцето ги пусна тъжно покрай лицето си. Наведе глава, сложи ръце в джобовете си и остана все така забързано след майка си.
Винаги бързаме на някъде. Бързаме да оставим децата на училище, после бързаме в работата да свършим всичко, после пак бързаме да приберем децата или да ги заведем на поредното допълнително занимание, или просто бързаме за поредния ангажимент. После бързаме за вечеря, след това за почивка, сякаш дори бързаме и да си починем. Препускаме лудо през живота на висока скорост и пропускаме истинската му същност. Може би да погледнем светещите плитки на детето си, може би да чуем как се чувства съседът пенсионер, може би да останем без вечеря, но истински споделили времето с близките си хора... Не само децата, но и ние самите се нуждаем от пълноценно време, както с нас самите, така и в отношенията си с другите. Но все повече, изпълнявайки дадена дейност, ние изобщо не сме в нея, а вече мислим за следващата. Толкова често хората присъстват само физически на дадено място, докато в мислите си са някъде другаде.
Животът е в простичките неща. Винаги има начин дори в ситуацията, която се намираме да осъзнаем момента. Например бързането на физическото тяло, не пречи душевно майката да участва в пълноценен и заинтересован разговор с детето си. Знам, че умората и ангажиментите вече са изпили силите й, но подобен разговор с дете би я заредил в пъти повече от час пред телевизора. Това, че трябва да направим нещо в определен час и носим отговорност за всички свои ангажименти, не означава, че трябва и духът ни да е въвлечен в безумието на скоростния ум. Покоят може да бъде нашият избор за вътрешно състояние, докато външно активността извършва своите отговорности. Тогава ще виждаме, чуваме и усещаме мига и как да го изживеем цялостно, въпреки бързината на физическото ни тяло. Всичко зависи от нашата нагласа и отношение към ежедневието. Дали искаме да изживяваме различно дните, чрез безброй много истински мигове, или просто да се потопим в сивотата на еднакво повтарящи се събития, които не осъзнаваме поради заглушаващата скорост. Отново въпрос на собствен избор!
За себе си съм избрала да участвам пълноценно в отношенията си с хората. Ако усещам умора и дискомфорт, тогава се оттеглям за пет минути, потапям се в онова местенце на тишина и покой вътре в мен и после отново се отдавам на удоволетворяващи и пълноценни отношения с хората, които обичам. Понякога дори на средата на нещо, което правя за секунди се оттеглям в моя вътрешен свещен дом. Там съм само аз и Източникът. Само няколко секунди там, сменят автоматично мислите ми, дават ми още енергия и връщат радостта в сърцето ми.
Всяко дете има вграден барометър за това точно какъв процент от нашето същество участва в разговора с него, или в играта с него, или в общото ни занимание. Синът ми е този, който ме научи да бъда 100% там, вътре, в ситуацията, с дъха, с очите, с устните, със сърцето, с духа, с ума, с всяка клетка и частица от себе си. Това ме научи да знам точно кога и колко участвам пълноценно в ситуация и с други хора. Благодарна съм безкрайно, че синът ми ме научи именно на това! Да бъда в мига с цялото си същество!
Дали и ние не сме като цветето на картината от витрина... Подминавано от всеки, поглеждано от малцина и усетено от единици... Зад решетката на матрицата, осветени от светлината на душата, но потулени от прахта на забравата... Дали ще вдигнем решетката, когато утрото ни докосне? Изборът е само наш!
Вижте още:
